Ричард примига, смънка „ъ-ъ… мда“ и прибра касетата в джоба си, треперейки от току-що преживения шок.
— Както и да е — за уикенда говорехме… — Сюзън се отпусна на канапето.
Ричард избърса чело.
— Сюзън, аз…
— Боя се, че си имам работа. Никъла е болна и ще ми се наложи да я замествам в „Уигмор“ другия петък. Има някои парчета на Вивалди и Моцарт, дето не ги знам добре. Опасявам се, че това означава този уикенд да ми се наложи да се упражнявам извънредно, и то много. Съжалявам.
— Е, всъщност — обади се Ричард, — и аз си имам работа. Той приседна до нея.
— Знам. Гордън все ме кара да те юркам. Иска ми се да не ме караше. Не ми е работа, пък и ме поставя в обидно положение. Писнало ми е разни хора да се опитват да ме притискат, Ричард. Ти поне не го правиш.
Тя отпи глътка кафе.
— Но съм сигурна — добави тя, — че между това, да не те притискат, и това, напълно да забравят, че съществуваш, има бяло петно на картата, което бих искала да изследвам. Гушни ме.
Той я прегърна. Чувстваше се връхлетян от чудовищен, незаслужен късмет. Час по-късно се измъкна и откри, че „Пица експрес“ са затворили.
Междувременно Майкъл Уентън-Уийкс се връщаше у дома си в Челси. Той седна отзад в таксито, впери празен поглед в улиците и зачука леко по стъклото в бавен, умислен ритъм.
Туп-тап-тапа, туп-тап-тапа, туп-тап-тапа.
Той беше от онези опасни хора, които са меки, мазни и кротички, стига да получават онова, което искат. И тъй като винаги беше получавал онова, което иска, и наглед беше съвсем доволен от това, на никого никога не бе и хрумвало, че той не е само мек, мазен и кротичък. Налагаше се да разбуташ сума ти меки, мазни части, преди да се натъкнеш на част, която не поддава, щом я натиснеш. Тъкмо за предпазване на тази му част служеха меките, мазни части.
Майкъл Уентън-Уийкс беше по-малкият син на лорд Магна — издател, собственик на вестник и прекалено снизходителен баща, под чийто защитен чадър Майкъл беше доволен от това, да издава свое собствено списание на величествена загуба. Лорд Магна беше начело на постепенния, ала достоен и уважаван упадък на издателската империя, основана от баща му, първия лорд Магна.
Майкъл продължи леко да чука с пръсти по стъклото.
Туп-тапа-туп-тап.
Той си спомни отвратителния, ужасен ден, в който баща му се беше опекъл жив, докато сменяше един щепсел, и майка му пое бизнеса. Не само го пое, но и се захвана да го ръководи с напълно неподозиран замах и решителност. Тя огледа компанията с много остър поглед, разбра кое как върви или се тътри, както го нарече тя, и дори стигна дотам, че поиска сметките за списанието на Майкъл.
Тап-тап-тап.
А Майкъл, що се отнася до деловата страна на въпроса, знаеше само какви би трябвало да бъдат цифрите и просто беше уверявал баща си, че наистина са такива.
„Не мога да позволя тази работа да бъде просто синекура, трябва да го разбереш, приятелче, трябва да си избиваш разходите, иначе как ще го бъде, как ще я караме?“ — често повтаряше баща му, а Майкъл кимаше сериозно и започваше да измисля цифрите за следващия месец или за тогава, когато успееше най- после да издаде някой брой.
Майка му, от друга страна, не беше толкова снизходителна. Хич даже не беше.
Майкъл обикновено наричаше майка си „старата бойна брадва“, но ако имаше нещо справедливо в сравнението с това сечиво, то би трябвало да е с много фино изработена бойна брадва с прекрасна форма, с елегантния минимум изящно гравирани орнаменти току до блестящото й, остро като бръснач острие. Един замах с подобен инструмент — и няма да разбереш къде точно те е уцелил чак докато не се опиташ да си погледнеш часовника и установиш, че ти няма ръката.
Тя търпеливо беше чакала — или поне така изглеждаше — в сянката през всичките тези години в качеството си на предана съпруга, на любеща, но строга майка. Сега някой я беше изкарал — нека за момент пак да се върнем към метафорите — от ножницата и всеки търчеше да се крие.
Включително и Майкъл.
Тя твърдо вярваше, че Майкъл, когото тихомълком обожаваше, е бил разглезен в най-пълния и най- лошия смисъл на думата, и беше решена да прекрати това, макар и толкова късно.
Само няколко минути й трябваха, за да разбере, че всеки месец той просто си измисля цифрите от отчета и че списанието хвърля купища пари на вятъра, докато Майкъл си играе на издател и постоянно плаща огромни сметки за обяд, за такси и разходи за персонал, които като на шега изправяше срещу въображаемите данъци. Цялата работа просто се губеше някъде сред гаргантюанското счетоводство на „Магна хауз“.
После беше извикала Майкъл при себе си.
Туп-тапа-туп-туп-тапа.
— Как искаш да се държа с тебе? — беше му казала тя. — Като със свой син или като с главен редактор на едно от моите списания? И двата варианта ме устройват.
— На твоите списания ли? Е, син съм ти, вярно, но не разбирам…
— Точно така. Майкъл, погледни това тук — беше отсякла тя и му бе подала една компютърна разпечатка. — Цифрите отляво показват истинските приходи и разходи на „Фатом“, а тези отдясно са твоите. Нещо да ти прави впечатление?
— Мамо, ще ти обясня. Аз…
— Добре — рече със сладък гласец лейди Магна. — Много се радвам.
Тя прибра листа.
— А сега: имаш ли някакви идеи по въпроса, как е най-добре да се ръководи списанието в бъдеще?
— Да, абсолютно. Много определени. Аз…
— Добре — усмихна се сияйно лейди Магна. — Е, това напълно ме задоволява.
— Искаш ли да ме изслушаш…
— Не, не, достатъчно, миличък. Просто съм щастлива да разбера, че имаш някакви идеи по въпроса, за да си бъдем наясно. Сигурна съм, че новият собственик на „Фатом“ на драго сърце ще ги изслуша.
— Какво? — рече един шашардисан Майкъл. — Искаш да кажеш, че смяташ да продаваш „Фатом“?
— Не, искам да кажа, че вече го продадох. Боя се, че не му взех кой знае какви пари. Една лира плюс обещанието, че ще те задържат като главен редактор за следващите три броя, а пък после новият собственик ще си решава.
Майкъл се облещи насреща й.
— Е, хайде, хайде — разпери ръце майка му. — Едва ли можехме да продължаваме както досега, нали така? Винаги си бил съгласен с баща си, че твоята работа не трябва да е синекура. И тъй като би ми било много мъчно както да повярвам на историите ти, така и да ги изтрая, реших да пробутам проблема на някой, с когото би могъл да имаш по-обективни отношения. А сега, Майкъл, имам друг ангажимент.
— Добре, но… на кого си го продала? — изломоти Майкъл.
— На Гордън Уей.
— На Гордън Уей?! Ама, за Бога, мамо, та той е…
— Той е много запален по идеята да го смятат за виден меценат. И като го казвам, наистина го мисля. Сигурна съм, че ще се разбирате чудесно, миличък. А сега, ако нямаш нищо против…
Майкъл беше решен да отстоява позициите си.
— Никога не съм чувал по-абсурдно нещо! Аз…
— Знаеш ли, тъкмо това ми каза и господин Уей, когато му показах тези цифри, а после настоях да те задържат като главен редактор за още три броя.
Майкъл пухтя, пухтя, черви се, кърши пръсти, но не се сети какво би могъл още да каже освен: „И каква щеше да е разликата, ако ти бях казал да се държиш с мене като с главния редактор на едно от списанията ти?“
— Ами, миличък — рече лейди Магна с най-сладката си усмивка, — щях, разбира се, да се обръщам към
