„L’esprit d’Escalier.10“
Обади се в ресторанта и се опита да резервира маса, но когато каза, че я иска за тази вечер, май доста поразвесели персонала.
— Ах, но, мосю — отвърна му салонният управител, — съжалявам, но е невъзможно. В момента е необходимо да се обадите за резервация поне три седмици предварително. Пардон, мосю.
Ричард се зачуди на идеята, че съществуват и хора, които точно знаят какво ще им се прави след три седмици, благодари на управителя и затвори телефона. Е, май пак щеше да е пица. Тази мисъл отново го върна към провалената снощи среща; обзе го любопитство и той отново протегна ръка към указателя.
Джентълмен…
Джентълс…
Джентри.
Джентли изобщо нямаше. Нито едничък. Изрови и останалите указатели — освен онзи от С до Я; чистачката му непрекъснато го изхвърляше по причини, които и до днес не беше успял да проумее.
Със сигурност нямаше нито Кджели, нито нещо от сорта. Нямаше Д’Жентли, нито Джент Лий, нито Дзентли — нищо, което поне отдалече да напомня на Джентли. Зачуди се за Тджентли, Тжентли или Тзентли, дори се обади в „Справки“, но никой не вдигна слушалката. Пак седна и зачука с молива по зъбите си, докато гледаше как канапето му бавно се върти на монитора на компютъра.
Ама че странно — само няколко часа преди това Рег беше разпитвал толкова настоятелно за Дърк.
Ако наистина искаш да намериш някого, откъде ще започнеш, какво ще направиш?
Опита се да се обади в полицията, но и там никой не вдигна телефона. Беше направил всичко, което би могъл да направи на този етап, само дето частен детектив не беше наел, но пък знаеше по-добри начини да си пилее времето и парите. Пак щеше да се сблъска с Дърк някой ден — както му се случваше редовно преди година-две.
Пък и без това му беше трудно да повярва, че съществува такова нещо като частен детектив.
Що за хора бяха те?
Как изглеждаха, къде работеха?
Що за вратовръзка трябва да носиш, щом си частен детектив?
Предполагаше, че е тъкмо такава вратовръзка, която никой не би очаквал да носи един частен детектив. Представи си какво е да те мъчат подобни проблеми веднага след като си станал от сън.
От чисто любопитство, а и защото единствената друга алтернатива беше да седне пред компютъра и да се захване с „Химн“-а, той най-неочаквано за себе си запрелиства „Жълти страници“.
„Частни детективи. Виж: Детективски агенции.“
В такъв един солиден и делови контекст думичките изглеждаха направо странно. Прелисти назад. Домашни помощнички. Догове за разплод. Дерматолози. Детективски агенции…
Тъкмо в този миг телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката — малко рязко. Не обичаше да го прекъсват.
— Да не би да не си добре, Ричард?
— О, здрасти, Кейт, не, не, извинявай. Аз… акълът ми беше другаде.
Кейт Анселм беше другата звезда сред програмистите на „Уей — напредничави технологии“. Тя работеше по един дългосрочен проект за създаване на изкуствен разум — нещо, което звучеше като нелепо бълнуване, докато не чуеш тя как говори за него. Гордън имаше нужда тя честичко да му говори за него — отчасти защото се изнервяше, задето проектът й гълта толкова много пари, и отчасти, ами защото едва ли би могло да има някакво съмнение, че Гордън поначало обича да слуша как му говори Кейт.
— Не исках да те притеснявам — каза тя. — Но просто от сума ти време се опитвам да се свържа с Гордън и не мога. Нито в Лондон, нито в провинцията отговарят; нито колата му, нито мобифонът. И като знаем какъв маниак е Гордън на тема постоянен контакт, всичко това е просто странно. Разбра ли, че си бил сложил телефон в тоалетната? Няма лъжа.
— От вчера не съм го чувал. — Изведнъж Ричард си спомни за касетата от телефонния секретар на Сюзън и се помоли Богу на нея да няма нищо по-важно от тирадите му на тема зайци. — Знам, че беше тръгнал към къщурката си. Ъ-ъ… не го знам къде е. Опита ли да се обадиш в… — Само че Ричард не се сети къде още би могла да се обади. — Ъ-ъ… Боже мили.
— Ричард?
— Ама ха…
— Ричард, какво има?
— Нищо, нищо, Кейт. Току-що прочетох най-смайващото нещо на света.
— Така ли? Ама какво четеш?
— А бе да ти кажа — телефонния указател…
— Наистина ли? Да тичам тогава да си купя един. Кой е купил правата за екранизация?
— Виж, Кейт, извинявай, може ли да ти се обадя по-късно? Представа си нямам къде е Гордън в момента и…
— Не се притеснявай. Знам какво е, като нямаш търпение да обърнеш страницата. До последния момент те държи в напрежение, а? Сигурно е бил Збигнев. Приятен уикенд. — И тя затвори.
Ричард също затвори и се втренчи в рекламите по разтворените пред него „Жълти страници“.
Разнищваме цялото престъпление
Намираме цял човека
Обадете се днес — цялостно решение на проблема ви
(Специалитет: изгубени котараци и заплетени разводи)
„Пекъндър стрийт“ 33 А, Лондон, № 1 01–354 9112
„Пекъндър стрийт“ беше само на няколко минути път оттук. Ричард си записа адреса, намъкна палтото си и препусна надолу по стълбите. Спря само за поредния бърз оглед на канапето. Сигурно — помисли си той — тук има нещо ужасно очевидно, което му се губи от поглед. Канапето се беше заклещило на един лек завой по дългото и тясно стълбище. Тук стълбището се прекъсваше от два-три метра площадка, разположена пред апартамента точно под Ричардовия. Както и да е, огледът не го доведе до нови прозрения, той изтрополи надолу и се измъкна през вратата.
В Айлингтън едва ли можете да метнете тухла, без да уцелите поне три антикварни магазина, един агент по недвижимо имущество и някоя книжарница.
Дори и да не ги уцелите, със сигурност ще включите алармените им системи, които няма да изключат чак до понеделник.
Една полицейска кола, която си играеше на блъскащи се колички по „Ъпър стрийт“, изквича и спря току пред него. Ричард прекоси улицата зад гърба й.
Денят беше ясен и студен — харесваше му. Той се изкачи по „Айлингтън грийн“, където бият пияниците, премина покрай стария мюзикхол „Колинс“, изгорял до основи, и през „Кемдън пасидж“, където обират американските туристи до шушка. Помота се из антикварните магазинчета; огледа един чифт обеци — според него биха харесали на Сюзън, ала не беше много сигурен. После реши, че не е сигурен дали и той ги харесва, обърка се и се отказа. Надникна в една книжарница и нещо го подтикна да си купи антологията на Коулридж, която просто си стоеше там.
После пое по лъкатушещите задни улички, премина през канала, покрай общинските сгради, които се редяха край него, прекоси няколко все по-малки и по-малки площада и накрая стигна до „Пекъндър стрийт“, която се оказа доста по-далече, отколкото той си мислеше.
Беше от онези улици, по които през уикенда строителните предприемачи се разкарват с ягуарите си и
