коридор. Широкото стълбище водеше нагоре към мрака, но всички врати, които извеждаха от коридора, бяха затворени.
Най-близката врата водеше към всекидневната, в която гореше огънят и от която се чуваше сподавеното бръмчене на колите, подгонили се из късния филм. Минута-две той се бори напразно с лъскавата месингова топка, но най-накрая се принуди да се признае за позорно победен. Обхванат от внезапен гняв, той се хвърли право срещу вратата и… мина през нея.
Стаята вътре беше истинска картинка на топлия домашен уют. Той се замята яростно из нея, не успя да се възпре и прелетя през изпречилата му се маса, на която бяха наредени куп дебели сандвичи и термос с горещо кафе, през огромното, ужасно меко кресло, през огъня, през дебелата тухлена стена, и право в тъмната, студена трапезария.
Междинната врата между нея и всекидневната също беше затворена. Гордън я побутна с вдървения си пръст и после, примирил се с неизбежното, си рече „давай!“ и се плъзна обратно през нея — лекичко, спокойничко; за първи път забеляза богатата вътрешна структура на дървото.
Уютът на стаята сякаш му дойде множко и той се понесе като изоставен из нея — не го свърташе на едно място. Жизнерадостната топлота на огъня хвърляше весели отблясъци през него. Ала него не можеше да стопли.
Какво ли, зачуди се той, се предполага, че правят призраците по цяла нощ?
Седна нервно и се загледа в телевизора. Не след дълго обаче преследването с коли приключи мирно и тихо и не остана нищо освен сивите снежинки и белият шум, които той нямаше как да изключи.
Откри, че е потънал твърде надълбоко в креслото, и докато се опитваше да се измъкне, се поомеша с него. Опита се да се позабавлява, като застана в средата на масата, но това едва ли можеше да направи кой знае какво за повдигане на настроението му, което безвъзвратно се плъзгаше от униние надолу.
А може би не беше лошо да поспи?
Може пък и да не беше.
Не усещаше нито умора, нито сънливост, просто смъртен копнеж по пълното забвение. Премина отново през затворената врата и излезе в тъмния коридор. Тежкото, обширно стълбище водеше към огромните мрачни спални на горния етаж.
И той кахърно се заизкачва по него.
Нямаше смисъл, знаеше го. Щом не можеш да отвориш вратата на една спалня, не можеш и да спиш в леглото вътре. Плъзна се през вратата и се просна върху чаршафите, за които знаеше, че са студени, макар и да не го усещаше. Луната май не искаше да го остави на мира и сияеше с всичка сила насреща му, докато той лежеше с изцъклен поглед — изпразнен, неспособен да си спомни нито какво е спане, нито как точно се прави.
Ужасът от пустотата връхлетя върху него — ужасът от това, да лежи безспир, завинаги, буден в четири часа сутринта.
Нямаше къде да отиде; и да отидеше, нямаше какво да прави там, а и нямаше при кого да отиде и да го събуди, без онзи да не се ужаси веднага щом го види.
Най-лошото беше, когато видя Ричард на шосето — лицето на Ричард се беше смръзнало и бе пребледняло зад стъклото. Отново пред очите му изплуваха лицата на Ричард и на размития силует до него.
Тъкмо това прогони от него и последната бледа следа от топлина, спотайваща се в дъното на ума му, който се мъчеше да го убеди, че проблемът е само временен. През нощта изглеждаше ужасно, но сутринта, след като се срещне с хора и види кое как е, всичко щеше да бъде наред. Поопипа мислено спомена за онзи миг в паметта си и не можа да го пусне.
Беше видял Ричард; и Ричард го беше видял.
Не, нищо нямаше да е наред.
Обикновено, когато се чувстваше толкова зле нощем, той се смъкваше на долния етаж и проверяваше какво има в хладилника; тъкмо това и направи. Сигурно щеше да е по-весело от обляната в лунна светлина спалня. Щеше да се помотае из кухнята, да се бутне в това-онова…
Плъзна се надолу по — отчасти през — перилата, лъхна през кухненската врата, без изобщо да се замисли, и после — за около пет минути — посвети цялата си концентрация и енергия на включването на осветлението.
Това го изпълни с истинско чувство на победа и той реши да си пийне една бира по случая.
След минута-две непрекъснато жонглиране и изпускане на кутията „Фостър“ той се отказа. Нямаше и най-малката представа как би могъл да дръпне халката, а и освен това бирата кой знае как се беше разпенила… Пък и какво ли щеше да я прави тази бира дори и да беше успял да отвори кутията?
Нямаше тяло, за да я налее вътре. Метна кутията и тя се търколи под един шкаф.
Беше започнал да забелязва нещо — способността му да хваща предмети сякаш нарастваше и намаляваше в бавен ритъм, също както и видимостта му.
Ала ритъмът беше неравен или вероятно ефектът един път беше по-изявен, друг път — по-слаб. И това май се менеше според някакъв бавен ритъм. Тъкмо в този момент му се струваше, че силата му нараства.
Обзет от внезапен пристъп на активност, реши да опита колко от нещата в кухнята би могъл да помръдне или да вкара по някакъв начин в работа.
Отваряше шкафове, измъкваше чекмеджета, разсипваше прибори по пода. Успя да пусне за малко миксера, прекатури електрическата кафемелачка, без да успее да я включи, пусна газта на газовия котлон, но не можа да я запали, накълца един самун хляб с големия нож. Опита се да напъха няколко залъка в устата си, но те просто падаха на пода. Една мишка изскочи и се метна през стаята; козината й беше настръхнала от страх.
Най-накрая се спря и седна върху кухненската маса, емоционално изтощен и напълно вцепенен физически.
Как ли, зачуди се той, щяха да реагират хората на вестта за неговата смърт?
Кой ли щеше да жали най-много за него?
Първо щеше да има шок, после — тъга, след това щяха да свикнат и той щеше да се превърне в смътен спомен, а за тях животът щеше да продължава без него и всички щяха да си мислят, че е отишъл там, където отиват хората, след като умрат. Тъкмо последната мисъл го изпълваше с ледена уплаха.
Не беше отишъл никъде. Тук си беше.
Седеше срещу един шкаф, който не беше успял да отвори, защото дръжката му много заяждаше. Награби неловко една консерва с домати, после отново се приближи до големия шкаф и нападна дръжката с консервата. Вратата изхвърча и иззад нея към него полетя собственият му, липсващ, окървавен, ужасен труп.
До този момент Гордън и понятие си нямаше, че призраците припадат.
Сега си го създаде и направи точно това.
Два-три часа по-късно се свести от експлозия: газовата му печка беше избухнала.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА…
На другата сутрин Ричард се събуди два пъти.
Първия път реши, че е направил грешка, и се обърна на другата страна, за да дремне още няколко минути. Втория път подскочи в леглото, защото събитията от миналата нощ го връхлетяха отново.
Слезе долу и погълна унила, безпорядъчна закуска, по време на която нищо не вървеше както трябва. Прегори филийките, разля кафето и откри, че макар и вчера да беше мислил да купи мармалад, не го беше купил. След като обмисли немощния си опит да се нахрани, му хрумна, че довечера би могъл най-после да си позволи да изведе Сюзън на страхотна вечеря — като извинение за снощи.
Ако успееше да я убеди…
Гордън напоследък се съсипваше да хвали някакъв ресторант и все им препоръчваше да го посетят. Гордън разбираше от ресторанти — без съмнение беше прекарал доста време в тях. Известно време Ричард седя и се чука с един молив по зъбите, после се качи в кабинета си и измъкна изпод купчина списания един телефонен указател.
