точат лиги. Оказа се претъпкана с взели-дали магазини, викторианска промишлена архитектура и редици от прогнили късноджорджиански къщи, които плачеха за събаряне — за да могат на тяхно място да изпъчат гърди млади, здрави бетонни кутийки.
Номер 33 — когато той най-после го намери, притиснат здраво между номер 37 и номер 45 — беше в окаяно състояние, но не по-окаяно от повечето други.
Долният етаж беше зает от една прашна туристическа агенция, чийто прозорец беше пукнат и чиито избелели плакати в днешно време сигурно имаха голяма антикварна стойност. Вратата до нея беше боядисана в яркочервено — зле, но поне неотдавна. Под копчето на звънеца беше прилежно изписано с молив: „Доминик, уроци по френски език, трети етаж.“
Най-поразяващото нещо в тази врата обаче беше дръзката, лъскава месингова табела, закована право в средата, с издълбан върху нея надпис „Дърк Джентли. Холистична детективска агенция“.
И нищо друго. Изглеждаше нова-новеничка — дори винтовете, които я крепяха, още лъщяха.
Ричард бутна вратата; тя се отвори и той надникна вътре. Съзря малко, плесенясало антре, в което комай нямаше нищо друго освен една стълба, извеждаща нагоре. Вратата в дъното не показваше особено големи признаци да е била отваряна в близките няколко години; срещу нея бяха струпани няколко стари метални секции, тоалетно казанче и велосипед без гуми. Всичко тук — стените, подът, самите стълби и колкото се виждаше от задната врата — беше боядисано в сиво в евтин опит да му се придаде порядъчен вид, но сега всичките те бяха ужасно очукани, а от влажното петно близо до тавана любопитно надзъртаха малки туфи гъбки.
До слуха му достигнаха ядосани гласове; той се заизкачва по стълбите, неспособен да разнищи шума от две съвсем отделни, но еднакво нажежени караници, провеждащи се някъде над него.
Едната рязко секна — или поне половината от нея секна — и един ядосан дебел мъж се потътри надолу по стълбите, вдигнал яката на шлифера си. Другата половина от караницата се изля в поток от оскърбен френски, идващ отвисоко. Мъжът блъсна Ричард, подметна му: „Спести си парите, приятел, пълна минавка“, и се стопи в хладната утрин.
Другата караница се чуваше по-приглушено. Щом Ричард стигна до първия коридор, някъде се затръшна врата и също й тури край. Той надникна в най-близката отворена врата.
Отзад имаше малко преддверие. Вратата насреща му беше здраво затворена. Едно младо кръглолико момиче вадеше кутии с гримове и пакети с носни кърпички от чекмеджето на едно бюро и ги буташе в чантата си.
— Извинете, това детективската агенция ли е? — попита нерешително Ричард.
Момичето кимна, без да го погледне, и прехапа устна.
— А господин Джентли тук ли е?
— Може и да е. — Тя отметна коси назад-твърде къдрави, за да може да ги отметне назад както трябва. — А пък може и да не е. Не ми влиза в работата. Не е моя работа да го знам къде се намира. Местонахождението му в момента си е лично негова работа.
Тя измъкна последното си шишенце с лак за нокти и се опита да затръшне чекмеджето. Някаква дебела книга вътре в него му попречи да се затвори. Опита се отново да тресне чекмеджето, но без никакъв успех. Тя измъкна книгата, съдра един наръч страници и отново я набута вътре. Този път тресна чекмеджето с лекота.
— Вие секретарката му ли сте? — попита Ричард.
— Аз съм бившата му секретарка и имам намерението да се задържа на това си положение. — Закопчалките на чантата й ядосано изщракаха. — Щом има намерение да си прахосва парите за разни тъпи и скъпи месингови табели, вместо да ми плаща, нека! Но не бих го търпяла повече, много благодаря. Да знаеш как да отговаряш по телефона — ето кое е добре за бизнеса — и бих искала да видя как точно ще го прави лъскавата му засукана табела! Ако ме извините, бих искала да изхвърча навън с гръм, моля.
Ричард се отмести встрани и тя изхвърча навън с гръм.
— Прав ти път! — изкрещя глас отвътре.
Телефонът иззвъня и веднага вдигнаха слушалката.
— Да? — сопна се гласът.
Момичето цъфна пак — беше забравило шала си; този път обаче не вдигна никакъв шум, за да не я чуе бившият й работодател. После — най-накрая — изчезна.
— Да, Дърк Джентли, Холистична детективска агенция. С какво можем да ви бъдем полезни?
Пороят от френски думи, изливащ се от горния етаж, беше секнал. Някаква напрегната тишина се бе спуснала над всичко. Вътре гласът продължи:
— Точно така, госпожо Съндърланд, заплетените разводи са нашата специалност.
Последва мълчание.
— Да, благодаря, госпожо Съндърланд, но не чак толкова заплетени.
Слушалката още не беше изщракала и моментално зазвъня друг телефон.
Ричард се огледа из малкото мрачно преддверие. В него нямаше кой знае колко неща: разнебитено бюро от талашит с фурнир, стара сива кантонерка и тъмнозелено тенекиено кошче за боклук. На стената висеше плакат на „Дюран-Дюран“, върху който някой беше написал с дебел червен флумастер: „Свалете това, моля.“
Под него някой друг беше написал: „Няма.“
Под него първият беше написал: „Настоявам да го свалите!“
А под него — вторият: „Няма пък!“
Под него: „Уволнена сте.“
Под него: „Ми хубаво.“
И тук май всичко беше приключило.
Ричард почука на вътрешната врата, но никой не му отвори. Вместо това гласът продължи:
— Много се радвам, че ме попитахте, госпожо Роулинсън. Терминът „холистична“ е свързан с убеждението ми, че онова, с което са занимаваме ние тук, е фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Аз не се занимавам с такива дреболии като прах за отпечатъци от пръсти, многозначителни боклучета от нечий джоб или някакви тъпи следи от обувки. Решението на всеки проблем аз откривам в подредбата, В тъканта на цялото. Връзките между причините и следствията често са много по-сложни и неуловими, отколкото бихме могли да предположим с нашите скалъпени наготово представи за съществуващия свят, госпожо Роулинсън.
Нека да ви дам един пример. Ако ви боли зъб и отидете на акупунктура, лекарят ви забива иглата не в зъба, а в бедрото. Знаете ли защо го прави, госпожо Роулинсън? Не знаете. Нито пък аз знам, госпожо Роулинсън, но ще го разкрием. За мене беше удоволствие да разговарям с вас, госпожо Роулинсън. Дочуване.
Зазвъня трети телефон и човекът затвори втория.
Ричард открехна вратата и надникна вътре.
Беше си съвсем същият — Свлад, или Дърк, Кджели. Малко по-закръглен в талията, с малко по-червени очички и малко по-големички торбички под тях, с малко по-отпуснат и червендалест врат, но в общи линии това беше съвсем същото лице, което толкова живо беше запомнил, надничащо с тъжна усмивка през задното стъкло на „Черната Мария“, отнасяща го към кеймбриджкия участък преди осем години.
Беше облечен с тежък, поизтъркан кафеникав костюм, който имаше вид на носен изключително по време на експедиции за проправяне на просеки през къпинови храсти в някое далечно и прекрасно минало, червена карирана риза, която, колкото и да се напъваше, не успяваше да хармонира на костюма, и зелена вратовръзка на райета, която отказваше да разговаря и с едното, и с другото. Освен това на носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла и метални рамки, които вероятно поне частично бяха отговорни за усета му към подбора на облеклото.
— Ах, госпожо Блътхол, колко ми е драго да ви чуя пак — тъкмо казваше той. — Толкова се разстроих, като разбрах, че госпожица Тидълс е починала. Отчайваща новина наистина. И все пак, и все пак… Трябва ли да позволяваме на черното отчаяние да закрива пред погледа ни прекрасното сияние, сред което оттук нататък вечно ще живее блаженото ви писе? Не, мисля аз. Ослушайте се! Дори сега я чувам да мяука! Тя ви вика, госпожо Блътхол. Казва, че е доволна, че е спокойна. Казва, че ще е още по-спокойна, ако платите някоя и друга сметка. Нещичко да ви подшушва това, а, госпожо Блътхол? Та като заговорихме за сметки, се
