сетих, че аз самият ви изпратих една преди има-няма три месеца. Чудя се дали пък точно тя не тревожи вечния й покой.
Дърк приветства Ричард с небрежно кимване, а после му махна с ръка да му подаде смачкания пакет френски цигари, който му беше само на две-три ръце разстояние.
— Значи, неделя вечер, госпожо Блътхол, неделя вечер, осем и половина. Знаете адреса. Да, сигурен съм, че госпожица Тидълс ще се появи, както съм сигурен, че ще се появи и вашата чекова книжка. До неделя, госпожо Блътхол, до неделя.
Докато Дърк се отърве от госпожа Блътхол, вече беше зазвънял друг телефон. Той сграбчи слушалката, като в същото време палеше изпомачканата си цигара.
— А, госпожо Соскинд — заговори той, — моята най-стара и, бих могъл да твърдя, най-ценна клиентка. Добър ви ден, госпожо Соскинд, добър ви ден. Тъжно ми е да ви го казвам, но досега ни вест, ни кост от младия Родерик. Издирването обаче се провежда все по-интензивно и върви, уверен съм, към финалния си етап. Не се и съмнявам, че само след някакви си дни младият негодник ще се окаже завинаги в прегръдките ви и ще мяука нежно, и, да, сметката, чудех се дали сте я получили.
Смачканата цигара на Дърк комай излезе твърде смачкана, за да става за пушене. Той притисна слушалката с рамо към ухото си и забърника из пакета за друга, но пакетът беше празен.
Разтършува се по бюрото, напипа лист и огризка от молив, надраска нещо на листа и го подаде на Ричард.
— Да, госпожо Соскинд — увери той слушалката. — Цял съм нащрек.
На бележката пишеше: „Кажи на секретарката да тича за фасове.“
— Да — продължи Дърк в слушалката. — Но както се мъчех да ви обясня, госпожо Соскинд, вече седем години, откакто се познаваме, по този въпрос аз се придържам към гледната точка на квантовата механика. Според моята теория котката ви не се е загубила, а вълновата й форма е била разрушена временно и трябва да се възстанови. Шрьодингер. Планк. И така нататък.
„Нямаш секретарка“ — написа Ричард на бележката. Известно време Дърк стоя замислен, после написа отдолу: „Мамка му мръсна“, и отново бутна листчето към Ричард.
— Уверявам ви, госпожо Соскинд — продължи безгрижно той, — че деветнадесет години са, да го речем, една забележителна възраст, до която би могла да доживее една котка, и все пак можем ли да си позволим да повярваме, че тъкмо котарак като Родерик не би я доживял?
И можем ли сега, в неговата късна есен, да го оставим на произвола на съдбата? Със сигурност точно сега той най-силно се нуждае от подкрепата на нашето издирване, което продължава. Сега е времето да удвоим усилията си и с ваше позволение, госпожо Соскинд, тъкмо това и възнамерявам да направя. Представете си, госпожо Соскинд, как бихте го погледнали в очите, ако не сте направили нещо толкова просто за него?!
Ричард повъртя листчето между пръстите си, сви рамене, драсна отдолу „Аз ще отида“ и пак бутна бележката към Дърк.
Дърк му кимна признателно и написа: „Аз нямам възможност, много любезно от твоя страна.“ Ричард още прочел-непрочел, Дърк дръпна отново бележката и добави: „Вземи пари от секретарката.“
Ричард се загледа умислено в бележката, хвана молива и драсна чертичка срещу „Нямаш секретарка“. Бутна отново листчето през бюрото към Дърк, който просто му хвърли бегъл поглед и драсна чертичка срещу „Аз нямам възможност, много любезно от твоя страна“.
— Е, вероятно — продължи Дърк да разговаря с госпожа Соскинд — вие сама можете да обиколите които и да било райони, посочени в сметката. Само по-големите райони.
Ричард изскочи навън.
Докато тичаше надолу по стълбите, мина покрай един младок с дънково яке и къса щръкнала коса, втренчил нетърпеливо поглед нагоре.
— Бива ли, пич? — попита той.
— Страшна работа — измърмори Ричард. — Направо страшна.
Намери наблизо една будка и купи два пакета „Диск бльо“ за Дърк и новия брой на „Компютърен свят“ с Гордън Уей на корицата.
— Жалко за човека, нали? — подметна му продавачът.
— К’во? О… ъ-ъ… мда — отвърна Ричард.
Често си мислеше същото, но откритието, че чувствата му срещат такъв широк отклик, наистина го изненада. Взе и един „Гардиън“, плати и си тръгна.
Когато се върна в агенцията, Дърк продължаваше да говори по телефона. Беше качил крака на масата и се виждаше, че се разпуска, докато води преговорите.
— Да, разходите бяха… ъ-ъ… изразходвани на Бахамските острови, госпожо Соскинд, то си им е в природата на разходите. Оттам идва и името им — разходи. — Той пое подадените му цигари, май се разочарова, като забеляза, че пакетите са само два, но благодари на Ричард за услугата с кратко повдигане на вежди и му посочи креслото.
От горния етаж се разнесе шум от караница. Половината беше на френски.
— Разбира се, ще ви обясня още веднъж защо това пътуване до Бахамите беше жизнено належащо — рече Дърк с успокоителен тон. — Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Както знаете, госпожо Соскинд, аз вярвам във вътрешната взаимосвързаностна всичко. Нещо повече, установих и триангулирах векторите на взаимосвързаността на всичко и ги проследих до един плаж в Бермуда, ето защо в процеса на разследването ми е необходимо от време на време да го посещавам. Бих искал да не беше така, тъй като за жалост съм алергичен и към слънцето, и към пунша с ром, но всеки от нас си носи своя кръст, не е ли така, госпожо Соскинд?
От телефона сякаш бликна порой от бръщолевения.
— Натъжавате ме, госпожо Соскинд. Ще ми се да ми даваше сърце да ви кажа, че смятам скептицизма ви за поощряващ и ободрителен, но не мога. За нищо на света. Изтощен съм, госпожо Соскинд, изтощен съм. Според мене, щом погледнете сметката, ще разберете на какво се дължи това. Я да видим.
Той вдигна от бюрото тънко индигово копие.
— Установяване и триангулиране на векторите на взаимосвързаността на всичко — сто и петдесет лири — това го уредихме. Проследяване на същите до плажа на Бахамите, такса за път и квартира — някакви си хиляда и петстотин лири. Квартирата беше, разбира се, печално скромна. А, да, ето че стигнахме. Продължаване на борбата — лице в лице с изтощителния скептицизъм на клиента; за питиета — триста двадесет и седем и петдесет. Ако не бях направил подобни разходи, драга ми госпожо Соскинд, и случаят нямаше постоянно да търпи развитие. Неверието в моите методи само затруднява работата ми още повече, госпожо Соскинд, ето защо за жалост тя поскъпва.
С всеки миг шумът от караницата на горния етаж ставаше все по-наежен. Френският глас май беше стигнал до ръба на истерията.
— Госпожо Соскинд, аз разбирам — продължи Дърк, — че стойността на издирването донякъде е прехвърлила първоначалната оценка, но съм сигурен, че и вие на свой ред разбирате, че една работа, изискваща цели седем години, явно е по-трудна от онази, която би могла да се претупа за един следобед; ето защо за нея се плаща повече. Налага се постоянно да преразглеждам мнението си за сложността на задачата в светлината на това, колко сложна се е оказала до този момент.
Бръщолевенето по телефона стана още по-неистово.
— Драга ми госпожо Соскинд… мога ли да ви наричам просто Джойс? Много добре тогава. Драга ми госпожо Соскинд, позволете ми да кажа следното: не се безпокойте за тази сметка, нека тя да не ви причинява тревоги и неудобства. Недейте, умолявам ви, да позволявате на тази сметка да се превръща за вас в източник на нерви. Просто стиснете зъби и я платете.
Той смъкна краката си от масата, наведе се над бюрото и неумолимо склони слушалката към вилката.
— Както винаги, беше изключително голямо удоволствие за мене да разговарям с вас, госпожо Соскинд. Довиждане засега.
Най-накрая той затвори телефона, вдигна го отново и за момента го запрати в кошчето за боклук.
— Драги ми Ричард Макдъф — той измъкна голяма плоска кутия изпод бюрото си и я бутна към госта си, — пицата ти.
