— Имаш някакви проблеми с това, което казвам ли?
— Ами не знам дори откъде да започна! — протестира Ричард. — Добре, добре. Казваш, че някакви хора провеждали този експеримент. Глупост на глупостите. „Котката на Шрьодингер“ не е истински експеримент! Това е просто илюстрация, аргумент в спор. Не е нещо, което би могло да се осъществи в действителност.
Дърк се беше втренчил в него с напрегнато внимание.
— О, така ли? — каза той най-накрая. — И защо така?
— Няма нищо, което би могъл да провериш! Смисълът на цялата идея е да мислиш какво става, преди да осъществиш наблюдението! Не можеш да знаеш какво става вътре в кутията, без да си погледнал, а в мига, в който го направиш, пакетът от вълни се разрушава и вероятностите се разрешават. Можеш само да се провалиш! Няма абсолютно никакъв смисъл!
— Разбира се, дотук си абсолютно прав — отвърна Дърк и се върна на стола си. Измъкна една цигара от пакета, потупа я два-три пъти по бюрото, наведе се над него и насочи филтъра към Ричард. — Но я си помисли — продължи той. — Да речем, че включиш в експеримента и екстрасенс. Някой, който притежава ясновидски способности. Някой, който може да определи какво е здравословното състояние на котката, без да отваря кутията. Някой, който може би е свързан по тайнствен начин с котките. Ами тогава? Може ли това да ни даде допълнително прозрение по проблема на квантовата физика?
— Това ли са искали да направят?
— Това и направиха.
— Дърк, това са пълни глупости!
Дърк вдигна предизвикателно вежди.
— Добре, де, добре, де — вдигна ръце Ричард. — Нека просто го проследим. Дори и да приема — а аз не приемам дори за секунда! — че включването на ясновидство си има някакви основания, това не променя фундаменталната неосъществимост на експеримента. Както казах, всичко в случая се гради върху онова, което става в кутията, преди да осъществиш наблюдението. Няма значение как ще го наблюдаваш — дали ще погледнеш вътре в кутията с просто око или… е, добре, де, чрез съзнанието си, щом настояваш. Ако съществува такова нещо като ясновидство, това е просто друг начин да се погледне вътре в кутията, а ако не стане, тогава… това просто няма нищо общо с въпроса.
— Разбира се, това би могло да зависи от мнението ти за ясновидството…
— О, така ли? Ами твоето мнение за ясновидството какво е, а? Много ми е интересно да разбера, като ти знам историята!
Дърк пак потупа с цигарата по бюрото си, присви очи и погледна Ричард.
Последва дълбока, продължителна тишина, тревожена единствено от далечни викове на френски.
— Поддържам мнението, което винаги съм поддържал — рече най-накрая Дърк.
— Което е?
— Че не съм ясновидец.
— Така ли? — възкликна Ричард. — Ами конспектът?
При споменаването на темата очите на Дърк Джентли потъмняха.
— Съвпадение — изръмжа той яростно. — Странно, смразяващо съвпадение, но въпреки всичко съвпадение. Което, бих добавил, ме принуди да прекарам значително време в пандиза. Съвпаденията могат да бъдат зловещи и опасни.
Дърк отново изгледа Ричард с продължителен, преценяващ поглед.
— Наблюдавам те внимателно — каза той. — Май си твърде безгрижен за човек в твоето положение.
На Ричард забележката му се стори неуместна и известно време той се опитваше да намери в нея нещо разумно. После му просветна. Светлината влоши положението.
— Мили Боже — рече той, — да не се е докопал и до тебе?
Забележката му на свой ред явно озадачи Дърк.
— Кой да ме е докопал?
— Гордън, кой. Не, очевидно не те е докопал Гордън Уей. Той си го има този навик — да кара разни хора да ме юркат да се занимавам с онова, което според него е важна работа. За миг си помислих, че… О, карай. Значи, какво искаш да кажеш?
— Ааа… Гордън Уей си го има този навик, а?
— Да, и на мене той не ми харесва. Защо питаш?
Дърк впери в Ричард дълъг, многозначителен поглед и почука с молива по масата.
После се облегна назад в креслото и каза следното:
— Трупът на Гордън Уей е бил открит тази сутрин преди съмване. Бил е застрелян, удушен, а после са запалили къщата му. Полицията работи над теорията, че всъщност не е бил застрелян в къщата, защото там не са открити никакви други гилзи от огнестрелно оръжие освен тези в трупа. Както и да е, гилзи са били намерени близо до мерцедеса 500 SEC на господин Уей, открит изоставен на около пет километра от къщата му. Нещо повече, докторът, прегледал тялото, е на мнение, че господин Уей всъщност е бил душен, след като е бил застрелян, което предполага, че умът на убиеца е бил до някаква степен объркан. Поразително съвпадение — снощи на полицията й се е случило да разпитва един много объркан на вид джентълмен, който споменал, че страда от някакъв комплекс за вина — чувствал се виновен за това, че току-що е прегазил работодателя си. Въпросният човек бил някой си Ричард Макдъф, а работодателят му — покойният господин Гордън Уей. По-нататък се предполага, че господин Ричард Макдъф е един от двамата души, които най-вероятно биха се облагодетелствали от смъртта на господин Уей, тъй като „Уей — напредничави технологии“ почти със сигурност е щяла да премине поне частично в негови ръце. Другото лице е единствената жива роднина на покойния, госпожица Сюзън Уей, в чийто апартамент снощи беше забелязан да се вмъква господин Ричард Макдъф. Това последното полицията не го знае, разбира се. Нито пък ще го узнае, ако й помогнем да не го узнае. Както и да е, всякакви отношения между въпросните двама души, естествено, ще бъдат подложени на най-внимателно наблюдение отблизо. В новините по радиото споменаха, че спешно търсели господин Макдъф, който, те вярват, би могъл да им помогне при разследването, но по тона на гласа отявлено си личеше, че според тях е виновен той и никой друг. Моят ценоразпис е следният: двеста лири на ден плюс разходите. Разходите не се обсъждат и понякога биха учудили онези, които не разбират тези работи, като донякъде странични. Но всички те са необходими и, както вече казах, не се обсъждат. Нает ли съм?
— Извинявай — кимна леко Ричард. — Може ли пак?
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА…
Електрическият монах вече не знаеше в какво да вярва.
През последните няколко часа той беше сменил объркващ брой верски системи. Повечето от тях не успяха да му осигурят дългосрочния покой на духа, който програмата му го задължаваше да дири вечно.
Беше му писнало. Честно. И беше скапан. И обезсърчен.
И още нещо — което твърде го беше изненадало: конят доста му липсваше. Тъпо, раболепно същество — тъкмо такова си беше. Ето защо не заслужаваше за него да се притеснява онзи, чийто ум беше обречен завинаги да се занимава с далеч по-висши дела от разбирането на някакъв си кон, но въпреки всичко му липсваше.
Искаше му се да го язди. Да го тупа. Да чувства, че онзи не го разбира.
Зачуди се къде ли е сега.
Разклати неутешимо крака. Седеше на клона, върху който бе прекарал нощта. Беше се покатерил на дървото, преследвайки някаква своя дива, фантастична мечта, после се заклещи и се наложи да остане там до сутринта.
Дори и сега, на дневна светлина, не беше сигурен как ще слезе долу. За миг се бе намерил в опасна близост с вярата, че може да лети, но се намеси една хитра програма за проверка на грешките и му нареди да не изтъпява така.
Но си беше проблем.
Какъвто и пламенен огън на вярата да го бе понесъл вдъхновено на крилете на надеждата нагоре през
