Ричард го изгледа шашардисано.
— Ъ-ъ… не, благодаря — отвърна той. — Закусвал съм. Моля те, изяж я ти.
Дърк сви рамене.
— Казах им, че ще се отбиеш и ще уредиш сметката преди събота — осведоми го той. — Между другото, добре дошъл в моя офис.
Махна небрежно с ръка към опърпаната обстановка.
— Светлината работи — посочи той прозореца. — Гравитацията работи. — Той пусна един молив на пода. — С всичко друго трябва да рискуваме.
Ричард прочисти гърло.
— Какво е това?
— Кое какво е?
— Това! — възкликна Ричард. — Всичкото! Излиза, че ти ръководиш Холистична детективска агенция, а аз дори не знам какво представлява това!
— Предлагам услуга, уникална в света — отвърна Дърк. — Терминът „холистична“ отразява убеждението ми, че онова, с което се занимаваме ние тук, е фундаменталната взаимосвързаност на…
— Да, да, това го чух преди малко — прекъсна го Ричард. — Налага ми се да ти кажа, че ми прозвуча като предлог за екплоатиране на наивни бабички.
— Експлоатиране ли? — учуди се Дърк. — Е, предполагам, че ако някой ми плащаше, сигурно щеше да е експлоатиране, ала, уверявам те драги ми Ричард, никога не е съществувала и най-далечната заплаха за подобно нещо! Живея от онова, което е познато като надежди. Аз се надявам да ми възникнат увлекателни случаи, за които ще получа възнаграждение, секретарката ми се надява, че ще й платя, хазаинът й се надява, че все някога тя ще си плати наема, от електрическата компания се надяват, че ще си платим тока, и т.н., и т.н. Според мене това е чудесен, оптимистичен начин на живот. Междувременно осигурявам на толкова много очарователни, глупави стари дами щастливи поводи да се ядосват, като по съвместителство гарантирам и свободата на котките им. Има ли, ще попиташ — задавам въпроса вместо тебе, защото знам, че ти знаеш колко мразя да ме прекъсват, — има ли поне един-единствен случай, достоен да раздвижи и най-малката частица от моя ум, който, едва ли има нужда да ти го казвам, е огромен и изумителен? Няма. Но отчайвам ли се? Съкрушен ли съм? Да. Или поне — добави той — до днес бях.
— О, ами, такова, радвам се — рече Ричард. — Ама какви бяха всичките тези простотии за котките и за квантовата механика?
Дърк с въздишка отметна капака на пицата с един-единствен замах на опитните си пръсти. Огледа жално-милно студеното кръгло нещо и си отчупи едно парче. По бюрото се пръснаха късове люти чушлета и аншоа.
— Сигурен съм, Ричард — каза той, — че си запознат с примера за котката на Шрьодингер. — И той натика по-голямата част от парчето в устата си.
— Разбира се — отговори Ричард. — Е, донякъде съм запознат.
— И какво представлява той?
Ричард се размърда нервно в креслото.
— Това е илюстрация — подхвана той — на принципа, че на квантово равнище всички събития се управляват от вероятности.
— На квантово равнище, а поради това — и на всички равнища — прекъсна го Дърк. — Макар на всяко равнище, по-високо от субатомното, кумулативният ефект на въпросните вероятности да е, ако събитията текат нормално, неотличим от ефекта на бързодействащите сурови физични закони. Продължавай.
Той набута още студена пица в устата си.
Ричард реши, че в устата на Дърк вече и без това са натъпкани твърде много неща. С тях и с всичкото количество изприказвани думи трафикът през устата му почти не секваше. От друга страна, ушите му при нормален разговор си оставаха почти неупотребявани.
Хрумна му, че ако Ламарк излезе прав и човек проследи подобно поведение няколко поколения напред, шансовете клоняха към радикални промени в канализацията вътре в черепната кутия.
Ричард продължи:
— Събитията на квантово равнище не само се ръководят от вероятности, но и тези вероятности дори не се реализират в конкретни събития, преди да бъдат измерени. Или, ако употребим една фраза, която току- що те чух да използваш в доста чудноват контекст, актът на измерването разрушава вълновата форма на вероятността. До този момент всички възможни курсове на действие, които може да поеме например един електрон, съществуват едновременно като вълнови форми на вероятността. Нищо не е решено, докато не е измерено.
Дърк кимна.
— Горе-долу. — Той набута в устата си нова хапка. — Хубаво, ами котката?
Ричард реши, че има само един начин човек да избегне гледката как Дърк успява да погълне пицата докрай, и той беше самият той да изяде останалото. Нави парчето на руло и гризна символично крайчеца. Не беше лошо. Гризна си пак.
Дърк гледаше всичко това със смаян ужас.
— И така — рече Ричард, — идеята за котката на Шрьодингер е — нека се опитаме да си представим начин, по който ефектът на вероятното действие на квантово равнище би могъл да бъде отчетен на макроскопично равнище. Или, да го кажем, на равнище всекидневие.
— Ами добре — каза Дърк, вторачил стреснат поглед в пицата. Ричард гризна пак и жизнерадостно продължи: — Значи, представи си, че взимаш една котка, слагаш я в една кутия и напълно запечатваш кутията. Освен това слагаш в кутията малка бучка радиоактивен материал и стъкленичка с отровен газ. Нареждаш всичко така, че след даден период от време има шанс петдесет на петдесет един атом от радиоактивното вещество да се разпадне и да излъчи електрон. Ако наистина се разпадне, той задейства изпускането на газа и котката умира. Ако не се разпадне, котката оживява. Петдесет на петдесет. Всичко зависи от шанса петдесет на петдесет един-единствен атом да се разпадне или да не се разпадне. Смисълът, както аз го разбирам, е следният: тъй като разпадането на един-единствен атом е явление на квантово равнище, което няма да се разреши по нито един от двата начина, докато не се наблюдава, и тъй като не можеш да започнеш наблюдението, преди да отвориш кутията и да провериш дали котката е жива или мъртва, то се получава много странна ситуация. Докато не отвориш кутията, самата котка съществува в неопределено състояние. Възможността да е мъртва или възможността да е жива са две различни вълнови форми, застъпващи се една върху друга вътре в кутията. Шрьодингер предлага тази идея, за да илюстрира онова, което е смятал за абсурдно в квантовата теория.
Дърк стана и се затътри към прозореца — вероятно не толкова заради мършавата гледка, която последният предлагаше: стар склад, върху който един алтернативен смешник изливаше надълго и нашироко слабата ракия на обещанията складът да се превърне в луксозни апартаменти, колкото заради това, че не предлагаше гледка към постепенно изчезващото последно парче пица.
— Точно така — рече Дърк. — Браво на тебе!
— Но какво общо има всичко това с тази… тази детективска агенция?
— Ох, това ли? Е, някакви учени веднъж провеждали въпросния експеримент, но щом отворили кутията, котката не била нито жива, нито мъртва, а всъщност изобщо я нямало там. Та ме извикаха да разследвам случая. Успях да стигна до извода, че не се е случило нищо кой знае колко драматично. На котката просто й писнало постоянно да я затварят в кутия и чат-пат да я обгазяват и се възползвала от първата възможност да офейка през прозореца. За мене беше само въпрос на миг да сложа една чинийка с мляко до прозореца и да викна с подмамващ глас „Бърнис!“ — котката се казваше Бърнис, нали разбираш…
— Виж сега, чакай малко… — намеси се Ричард.
— … и котката веднага се намери. Съвсем проста работа, но явно в някои определени кръгове случаят бе направил доста силно впечатление, скоро той беше последван от други, както винаги става, и най-накрая всичко това доведе до кулминацията, тоест до преуспяващата кариера, която виждаш пред себе си в момента.
— Чакай, чакай — настоя Ричард и плесна по масата.
— Да? — Дърк невинно вдигна вежди.
— За какво точно говориш, Дърк?
