Осъзна — и внезапно я обзе страх, — че трябва да се възпира и да не поглежда онези, които все още светеха. Рационалните обяснения, които се опитваше да си изгради, сега търчаха насам-натам из главата й и крещяха: „Пусни ме!“ И тя ги пусна да ходят където си искат. Опита се да прикове очите си към земята от страх да не би да изличи цялата улица, но не можеше да се сдържи да не попоглежда нататък, за да провери дали ще стане точно така.
Поглед — прас!
Тя прикова взор в тясната пътека. Сега по-голямата част от улицата беше потънала в мрак.
Между нея и входната врата на собствения й апартамент бяха останали три улични лампи. Макар и да не смееше да вдигне очи, тя си помисли, че би могла да улови с периферното си зрение дали лампите в апартамента на долния етаж светят.
Там живееше Нийл. Не си спомняше фамилното му име, но той от време на време свиреше на бас и продаваше антики; даваше й съвети за подредбата на жилището, без тя да го е питала, и освен това й крадеше млякото, така че отношенията й с него винаги си оставаха близичко до точката на замръзване. Точно в този миг обаче тя се молеше той да си е вкъщи и да й каже какво точно не е наред с нейното канапе, и лампите му да не угаснат, когато очите й се отлепят от плочника пред нея с трите останали локви светлина, разпределени на равни интервали по пътя, който й оставаше да измине. За миг се опита да се извърне и погледна назад. Всичко беше мрак и се сливаше с тъмнината на парка, който вече не я успокояваше, а я заплашваше, щом си представеше гнусните, дебели, възлести корени и вероломния черен, гниещ боклук по земята.
Тя отново се извърна и сведе поглед. Три локви светлина.
Уличните лампи не угасваха, когато ги погледнеше — само когато минаваше под тях.
Тя стисна очи и си представи къде точно се намира лампата на съседната улица — горе, пред нея. Вдигна глава, отвори предпазливо очи и се втренчи в оранжевото сияние, което се изливаше през дебелото стъкло. Сияеше си, без да мигне.
С очи, приковани в лампата — по ретината й започнаха да танцуват заврънкулки, — тя запристъпва напред предпазливо, стъпка по стъпка, и докато се приближаваше, мислено й заповядваше да продължи да свети. Продължаваше.
Нова стъпка напред. Продължаваше да свети. И още една — светеше си. Вече се намираше почти под нея и кривеше врат, за да я държи на фокус.
Пристъпи отново напред и видя как жичката зад стъклото трепна и в миг угасна, а после образът й заподскача лудо пред очите й.
Сведе очи и се опита да гледа напред, без да отмества поглед, но навсякъде около нея подскачаха разни смахнати форми и тя усети, че губи контрол. Втурна се лудо към следващата лампа и отново внезапен мрак обгърна пристигането й. Спря задъхана и запримигва, опитвайки се да се успокои и да нормализира зрението си. Щом погледна към последната улична лампа, стори й се, че вижда някакъв силует, застанал под нея. Беше едър, очертан от скокливи оранжеви сенки. Главата му беше увенчана с чифт огромни рога.
Тя се втренчи с трескаво напрежение във връхлитащия на талази мрак и изведнъж кресна:
— Кой си ти?
Последва пауза, а след това един плътен глас й отговори:
— Да ти се намира нещо, с което да мога да разкарам това дюшеме от гърба си?
Глава 16
Последва нова пауза — от по-различен и малко нещо объркан характер.
Дългичка си беше. Увисна нервно във въздуха, чудейки се от коя ли посока ще я нарушат. Тъмната улица се дръпна и се приготви за отбрана.
— К’во?! — изпищя най-после Кейт към фигурата. — Казах к’во?!
Едрата фигура се размърда. Кейт все още не го различаваше добре, защото очите й все още продължаваха да танцуват със сините сенки, прогорени в тях от оранжевите светлини.
— Ами такова — рече фигурата, — бяха ме залепили за пода. Баща ми…
— Ти… ти ли… — необуздан гняв разтресе Кейт, — ти ли си виновен за… за всичко това?!. — Тя се обърна и махна ядосано към улицата, за да му стане ясно през какъв кошмар е минала току-що.
— Много е важно да узнаеш кой съм аз.
— О, така ли? — каза Кейт. — Е, тогава веднага си казвай името, та да мога незабавно да го съобщя в полицията и да те опандизят набързо за нещо предумишлено. За заплахи. За намеса в…
— Аз съм Тор. Бог на гръмотевицата. Бог на дъжда. Бог на високите кули от облаци. Бог на светкавицата. Бог на теченията. Бог на частиците. Бог на оформящите и свързващи сили.
Бог на вятъра. Бог на покълващите посеви. Бог на чука Мьолнир.
— А, ти ли си бил? — кипна Кейт. — Е, изобщо не се и съмнявам, че ако беше избрал някое по-спокойно време, за да ми изредиш всичко това, можеше и да ми е интересно, но сега то просто ме вбесява. Запали тия тъпи лампи!
— Аз съм…
— Пали лампите, ти казвам!
Уличните лампи започнаха една по една да излъчват плаха, стеснителна светлина, а прозорците на къщите тихомълком светнаха отново. Лампата над Кейт пак изгърмя — почти в същия миг. Тя го стрелна с предупредителен поглед.
— Лампата беше стара и хич не я биваше — оправда се той.
Тя просто продължи да го гледа на кръв.
— Виж сега — обясни той. — Имам ти адреса — и той протегна листчето, което му беше дала на летището, като че ли това някак си обясняваше всичко и слагаше всичко на мястото му.
— Аз…
— Назад! — кресна той и закри лицето си с ръце.
— К’во?!
Внезапно с бесен порив на вятъра от нощното небе върху него връхлетя един орел с разперени нокти. Тор се развихри и взе да сипе удари, докато най-накрая огромната птица отлетя назад, извърна се, едва не рухна на земята, посъвзе се и с бавни, мощни удари на крилете отново се издигна във въздуха и кацна върху уличната лампа. Вкопчи се с нокти в лампата и се закрепи. Стълбът леко се люшна.
— Махай се! — кресна му Тор.
Орелът не помръдна, втренчен в него. Чудовищно създание, което изглеждаше още по-чудовищно поради ефекта от оранжевата светлина, върху която се беше настанило. Хвърляше огромни, плющящи сенки върху околните къщи, а крилете му бяха нашарени с някакви странни кръгли знаци. Кейт се зачуди дали не е виждала и преди подобни знаци — само че в някой кошмар, но пък откъде можеше да е сигурна, че всичко, което се случваше в момента, не е кошмар? Нямаше никакво съмнение, че е открила мъжа, когото търсеше. Същото едро тяло, същите ледени очи, същото нахално раздразнение и леко смущение, което излъчваше, само че този път краката му бяха напъхани в огромни кожени ботуши; огромни кожи, ремъци и каиши висяха от раменете му, огромен стоманен шлем с рога покриваше главата му, а раздразнението му този път не беше насочено към момичето от гишето за чекиране на летището, а към огромен орел, кацнал върху стълба на улична лампа насред „Примроуз хил“.
— Махай се! — кресна му той отново. — Това не е по силите ми! Каквото можах, направих! Семейството ти е осигурено. Повече нищо не мога да направя за тебе! Самият аз съм болен и обезсилен!
Изведнъж Кейт стреснато забеляза, че върху лявата ръка на мъжагата, там, където орелът го беше одрал с нокти, са се появили дълбоки бразди. Кръвта извираше от тях като тесто от нощви.
— Махай се! — кресна той пак. Забърса с длан кръвта от ръката си и метна тежките капки към орела. Онзи залитна назад и запляска с криле, но не помръдна от мястото си. Изведнъж мъжът подскочи високо във въздуха и се улови за горния край на стълба, който сега, под тежестта и на двамата, се заклати застрашително. Със силни крясъци орелът започна да кълве злобно мъжа, а той размахваше ръка и се опитваше да бутне птицата от стълба.
Някаква врата се отвори. Беше входната врата на къщата на Кейт. Един мъж с очила със сиви рамки и
