спретнати мустаци надникна навън. Беше Нийл, съседът на Кейт от долния етаж, и като че ли не беше в настроение.
— Вижте какво, мисля, че наистина… — подхвана той.
Ала бързо стана ясно, че просто не знае какво да мисли, и той отново се шмугна вътре, без да успее да се сдобие с настроение.
Едрият мъж се напрегна, метна се с лъвски скок във въздуха и се приземи с леко, овладяно трепване на върха на съседния стълб, който се поогъна под тежестта му. Приклекна и изгледа кръвнишки орела, който в отговор също го изгледа кръвнишки.
— Махай се! — кресна отново той и размаха заканително ръка.
— Гааа! — изхъхри птицата в отговор.
Мъжът отново замахна с ръка, измъкна изпод кожите си огромен ковашки чук с къса дръжка и взе многозначително да го претегля от длан в длан. Главата на чука представляваше грубо излято парче желязо с формата и размерите горе-долу на литрова халба бира, а дръжката беше набито, дебело колкото китка парче древен дъб, около което бе увит кожен ремък.
— Гааа! — вресна пак орелът, но впери в ковашкия чук напрегнат, подозрителен поглед. Щом Тор започна бавно да размахва чука, орелът трескаво запрехвърля тежестта си от единия на другия си крак в ритъм със замахванията.
— Махай се! — повтори Тор този път по-тихо, ала и по-заплашително. Изправи се в цял ръст върху стълба и взе да върти ковашкия чук в огромен кръг все по-бързо и по-бързо. Изведнъж го метна право към орела. В същия миг от лампата, върху която беше кацнал орелът, изригна светкавица с високо напрежение и накара птицата да отскочи във въздуха със силен крясък. Чукът проплава под лампата, без да причини никому вреда, издигна се във въздуха и прелетя над потъналия в мрак парк, а Тор, освободен от тежестта му, се разтресе и залитна върху стълба, завъртя се и отново възстанови равновесието си. С бясно пляскане във въздуха с огромните си криле и орелът успя да се освести, издигна се нагоре, пикира и връхлетя върху Тор за последно. Богът отскочи назад във въздуха, за да го избегне, а после птицата се издигна в нощното небе, бързо се превърна в малка черна точка и най-накрая се изгуби.
Чукът долетя от небето, главата му се тресна о паветата и от тях се разлетяха искри, преобърна се два пъти във въздуха, след това отново заби глава в земята току до Кейт и нежно облегна дръжката си о крака й.
Една възрастна дама, която търпеливо беше изчаквала с кучето си в сенките под уличната лампа, в момента угаснала, се усети — много правилно, — че купонът е свършил, и тихо се изниза покрай тях. Тор учтиво ги изчака да отминат и се приближи до Кейт, която стоеше със скръстени ръце, вперила поглед в него. След всичкото онова, дето го беше свършил през последните две-три минути, изведнъж той като че ли нямаше ни най най-малка идея, какво би трябвало да каже, и засега просто впери замислен поглед в близката далечина.
Кейт придоби отчетливото впечатление, че за него мисленето е дейност, отделна от всичко останало, задача, която изисква да й отделиш нейно собствено пространство. Нещо, което не можеше лесно да се съчетае с други дейности, като например ходене, говорене и купуване на самолетни билети.
— Я по-добре да видим какво става с ръката ти — рече тя и го поведе по стълбището към дома си. Той покорно я последва.
Щом отвори входната врата, тя забеляза в коридора Нийл — беше се облегнал на стената, вторачил мрачен, недружелюбен поглед в автомата за кока-кола, изправен до отсрещната стена и заемащ прекомерно голяма част от коридора.
— Не знам к’во ще го правим т’ва, наистина не знам — рече той.
— Какво търси това нещо тук? — попита Кейт.
— Ами боя се, че и аз точно това те питам — отговори Нийл.
— Хич не те знам как ще го мъкнеш нагоре по стълбите. Ако трябва да бъда напълно откровен, хем не виждам как изобщо ще стане. И нека да погледнем нещата в очите — според мене, след като успееш да го замъкнеш горе, вече няма да ти се ще и да го погледнеш. Знам, че е много модерен и американски, но я си помисли — имаш онази хубавка френска масичка от черешово дърво, онова канапе, което също ще стане много хубавко, след като веднъж му махнеш тая отвратителна дамаска „Колиър Кембъл“, за която непрекъснато ти повтарям, че трябва да я махнеш, само дето ти изобщо не ме слушаш, и хич не виждам как това нещо ще се върже с тях — по никой начин. Не съм сигурен дори дали трябва да позволявам това, искам да кажа, много е тежък, а пък знаеш какво съм ти казал за пода в тази къща. Пак ще си помисля, да знаеш.
— Да… Нийл, ама как се е появило това нещо тук?
— Ами ей това твое приятелче тука го докара само преди час — час и нещо. Не го знам къде тренира, но да си призная, не бих имал нищо против да понавестя неговата фитнес-зала. Казах му, че всичко това ми се вижда доста съмнително, но той настоя и накрая дори се наложи да му помагам. Но съм длъжен да ти кажа, че според мене трябва хубавичко да обмислим цялата тази работа. Питах приятеля ти дали харесва Вагнер, но той не откликна много дружески. Та де да знам какво смяташ да го правиш това.
Кейт си пое дълбоко въздух. Предложи на едричкия си гостенин да се качи горе, пък тя щяла да дойде след малко. Тор се затътри нагоре. Изглеждаше много нелепо, докато се качваше по стълбите.
Нийл впери настоятелен поглед в очите на Кейт, търсейки нещо, което да му подскаже какво точно става, но Кейт беше непроницаема, както само тя си знаеше.
— Извинявай, Нийл — каза тя, все едно че нищо не е било. — Ще махнем автомата за кока-кола. Това е просто недоразумение. До утре всичко ще е ясно.
— Да, много хубаво — отговори Нийл, — но аз какво да правя? Искам да кажа, разбираш какъв ми е проблемът.
— Не, Нийл, не разбирам.
— Е, ами на мене това… това нещо ми се натресе тук, оня… оня тип е там горе, у вас, и всичко върви от развала към провала.
— Мога ли да направя нещо, за да се почувствуваш по-добре?
— Ама то не е чак толкова лесно, нали така? Искам да кажа, би трябвало да си помислиш малко, това е. Искам да кажа, всичко това… Каза ми, че ще заминаваш. Днес следобед чух, че водата в банята тече. И какво да си помисля? И то след цялата онази история с котката, а пък ти знаеш, че аз с котки не си общувам.
— Знам, Нийл. Тъкмо затова помолих госпожа Грей, дето живее до нас, да я наглежда.
— Да, и виж какво й се случи. Умря от инфаркт. Господин Грей е много разстроен, да знаеш.
— Според мене това няма нищо общо с факта, че я помолих да наглежда котката ми.
— Е, аз мога да кажа само, че господин Грей е много разстроен.
— Да, Нийл. Жена му почина.
— Е, аз нищо не казвам. Само ти казвам, че би трябвало да се позамислиш. А какво ще правиш с това тука, дявол го взел? — добави той, отново пренасочвайки вниманието си към автомата за кока-кола.
— Казах ти, че ще се погрижа утре сутринта да го няма, Нийл — отговори Кейт. — Много ми е гот да си стърча тука и да крещя с пълно гърло, ако това ще ти помогне някак, но…
— Виж какво, любима, просто ти говоря по принцип. И се надявам да не вдигате много патърдия там горе, защото тази вечер трябва да се упражнявам на баса и ти знаеш, че ми е нужна тишина, за да се съсредоточа. — Той изгледа многозначително Кейт над очилата си и хлътна в своя апартамент.
Кейт остана и преброи наум от едно до десет толкова пъти, доколкото в момента можа да си спомни, а после непоколебимо се отправи нагоре по дирите на бога на гръмотевицата с чувството, че не е в настроение да си приказва нито за времето, нито за теология. Къщата заподскача и се разтресе в такта на главната тема от „Полетът на Валкириите“, свирена на бас „Фендър пресижън“.
Глава 17
Докато Дърк си пробиваше път по „Юстън роуд“, попаднал сред улично задръстване в часа пик, което беше започнало в края на седемдесетте години и което в десет без петнадесет тази вечер, четвъртък, все още не показваше никакви признаци на разреждане, стори му се, че мярна нещо познато.
