пара се бяха влачили след Кейт, защото в банята се кълбеше пара колкото си щеш. Ваната преливаше от мехурчета и от нещо лепкаво и мазно.
На един малък рафт над ваната бяха наредени разни шишенца и кутийки, предимно празни. Кейт започна да ги взема едно по едно оттам и да му ги показва.
— Масло от кайсиеви ядки — каза тя и обърна шишенцето с дъното нагоре, за да подчертае празнотата му. — Всичкото е вътре — и тя посочи пенещата се вана.
— Масло „Нероли“ — произнесе тя и хвана следващото шишенце. — Дестилирано от цветовете на горчиви портокали. Всичкото е вътре.
Хвана следващото.
— Портокалов крем-балсам за вана. Съдържа бадемово масло. Всичкото е вътре.
Подхвана кутийките.
— Градински чай и зарасличе — осведоми го тя за едната — и кедрово масло. Едното е крем за ръце, а другото — балсам за коса, ама и двете са там, вътре, заедно с една тубичка вазелин за устни с алое, известно количество краставично тоалетно мляко, кола-маска с мед и почистващ крем с жожоба, хума „Расоул“, шампоан с водорасли и брезов екстракт, подхранващ нощен крем с витамин Е и сума ти рибено масло. Боя се, че не ми се намира нищо, което да се казва „Мъст“, но пък ей ти тук малко „Обсешън“14 на Калвин Клайн.
Тя махна запушалката на флакона с парфюм и метна флакона във ваната.
— Когато свършиш, аз съм оттатък.
Щом го каза, тя се изнесе с бодра стъпка, тресна вратата и зачака в съседната стая, решително четейки книжка.
Глава 21
Около минута Дърк остана неподвижен в колата на няколко метра от входната си врата. Чудеше са какъв ли трябва да бъде следващият му ход. Лек и предпазлив, измисли го той най-сетне. Последното нещо, с което би искал да си има работа в момента, беше подплашен орел.
Впери напрегнат поглед в птицата. Тя си стоеше там с великолепна оперена осанка, а ноктите й здраво бяха обхванали каменното стъпало. От време на време си приглаждаше перата с клюн, след това се озърташе с остър поглед нагоре и надолу по улицата и стържеше с нокът по камъка крайно обезпокоително. Дърк страшно се възхищаваше на ръста на това създание, на перушината му, на цялата му изключителна надутост, но щом се запита дали му харесва начинът, по който светлината на уличната лампа проблясва в огромното му изцъклено око и по яката гърбица на клюна му, наложи се да си признае, че не, никак даже не му харесва.
Този клюн си беше оръжие и половина.
Това беше клюн, способен да подплаши всяко животно на земята, дори и едно вече умряло и затворено в консерва животно. Ноктите на орела изглеждаха така, сякаш биха могли да попилеят някое по-дребничко Волво. И той седеше и чакаше на прага на Дърк, и се озърташе нагоре-надолу, а погледът му беше едновременно многозначителен и много мръсен.
Дърк се зачуди дали пък просто да не потегли и да напусне страната. Имаше ли паспорт? Не. Паспортът му беше у дома. Зад вратата, която беше зад орела, в някое чекмедже или най-вероятно кой го знае къде.
Можеше да продаде къщата. Съотношението на агенциите за недвижими имоти спрямо действителните къщи в района прогресивно клонеше към паритет. Някой от тази пасмина можеше да дойде и да се оправи с къщата. До гуша му беше дошло вече от тази къща с тези нейни хладилници, дивеч и неизкоренимо положение в списъците за кореспонденция на компанията „Америкън експрес“.
Или пък би могъл — той предположи и леко потрепери — просто да отиде там и да го види какво толкова иска тоя орел. Имаше нещо в тази мисъл. Плъхове вероятно или някоя дребна хрътка. Доколкото знаеше, Дърк разполагаше само с някакъв оризон и една баята кифла, а това не изглеждаше кой знае колко привлекателно за едно такова авторитетно въздушно създание. По-скоро би могъл да го уреди с прясна кръв, която се съсирва по ноктите му… но си заповяда твърдо да не си мисли подобни глупости.
Просто щеше да отиде и да види какво става, да обясни, че плъховете току-що са му свършили, и да си понесе последствията.
Тихичко, безкрайно тихичко той отбори вратата на колата и се измъкна навън, без да отлепя очи от земята. Надникна към птицата над капака на колата. Не беше и шавнала. Ще рече, не беше напуснала района. Продължаваше да се озърта насам натам вероятно крайно нащрек. Дърк нямаше представа в кое ли далечно гнездо там нейде сред планинските върхари това нещо се беше научило да различава скърцането на пантите във вратата на ягуар, въртящи се в жлебовете си, но очевидно това скърцане не бе убягнало от вниманието му.
Дърк предпазливо се запрокрадва покрай колоната от коли, които му бяха попречили да паркира точно пред собствения си вход. Само след секунда-две единственото, което го отделяше от необикновеното създание, беше едно мъничко синичко рено.
Ами сега?
Можеше просто да се изправи и ясно да извести за присъствието си. Можеше всъщност да каже: „Ето ме, действай както си знаеш.“ Каквото и да се случеше после, щеше да го отнесе най-вече реното.
Разбира се, винаги съществуваше и възможността орелът да се зарадва, че го вижда, и всичките тези заканителни маневри от негова страна да са просто присъщият му начин да бъде общителен. Предположението не беше чак толкова безоснователно. Броят на златистите орли, хвърчащи на воля из Северен Лондон, по всяко време винаги е бил, предположи Дърк, относително малък.
Или пък може би тази птица беше кацнала да си почива точно на неговия праг абсолютно случайно и се наслаждаваше на кратък отдих, колкото да си поеме дъх, преди да се запокити отново в небесата в преследване на каквото там орлите преследват из небесата.
Независимо от обяснението, сега, осъзна Дърк, беше моментът той просто да рискува. Стегна се, пое си дълбоко въздух и се изправи зад реното като дух, издигащ се от дълбините.
Точно в този момент орелът гледаше в друга посока и чак след секунда-две отново извърна поглед, съзря Дърк и реагира с висок остър крясък, като отстъпи няколко сантиметра — реакция, което донякъде смути Дърк. После птицата примигна и придоби един такъв наперен вид, който Дърк нямаше ни най-малка представа как да тълкува.
Той изчака секунда-две, докато усети, че положението отново се е укротило след всички предшествуващи вълнения, след това плахо пристъпи и заобиколи реното. Тих, въпросителен грак като че ли проплува несигурно из въздуха. Само след миг Дърк осъзна, че го надава самият той, и млъкна. Това тук беше орел, а не земно папагалче.
И тъкмо тук сбърка.
Тъй като целият му ум беше зает с орли, вероятните намерения на орлите и множеството белези, които отличаваха един орел от едно котенце, Дърк не беше се съсредоточил достатъчно върху това, което правеше в момента, когато стъпи на тротоара, хлъзгав след неотдавнашния дъждец. Щом изнесе и задния си крак, той закачи бронята на колата, залитна, подхлъзна се и после направи онова, което човек никога не трябва да прави пред едър орел в неизвестно настроение, а именно: изхвърча право към него с разперени ръце.
Орелът реагира мигновено.
Без да се колебае и секунда, той отскочи встрани и освободи точно толкова място, колкото Дърк да се пльосне тежко върху собствения си праг. После се втренчи в него с презрение, което би попарило всеки по- слабоволев човек или поне всеки човек, който в момента би вдигнал поглед към него.
Дърк простена.
Беше устоял на удар в слепоочието от страна на ръба на стъпалото, а това според него беше удар, без който тази вечер можеше спокойно да мине. Лежа там секунда-две, борейки се да си поеме дъх, след това най-сетне се претърколи тромава притиснал едната си длан към челото, а другата — към носа си и изгледа преценяващо огромната птица, размишлявайки горчиво за условията, в които се очаква той да работи.
Когато му стана ясно, че за момента няма защо да се страхува от орела, който просто го гледаше
