— Едно лисиче.
— Какво говорите! Лисиче! Откъде сте го взели?
Тъй като разчитах да спечеля сърцето на портиера, разказах му за радостите и скърбите на моето лисиче!
— Аз ще го намеря! — обеща той.
Дойде още същия ден вечерта и с тайнствен израз на лицето каза:
— В третия вход, на първия етаж, точно срещу стълбите.
Отидох, почуках, представих се. Действително в банята върху хавлиена кърпа седеше беглецът, целият мокър, жалък, гладен. Не искаше нищо да яде, макар че му бяха подхвърляли разни лакомства. Седеше върху хавлиената кърпа, защото — както обясни десетгодишната домакиня на дома: — Господине, това куче непрекъснато се напишква.
Бартек се върна на старото си място на балкона. Получи огромна дървена кутия за нощуване и правото да се разхожда из цялото жилище, разбира се, при условие че ще цапа само на балкона. Но невинаги беше лоялен.
Не можехме обаче сериозно да му се сърдим — беше прекалено симпатичен. А освен това той беше почти бебе. Най-много му харесваше тъмният ъгъл зад хладилника. Влизаше там и не искаше дори да се мръдне. Там му беше най-добре: тъмно, агрегатът излъчваше топлина, а и моторът мило мъркаше. Съвсем като в горската дупка. Но тъй като играта с електричеството е опасна, трябваше някак да се затвори достъпът до задната част на хладилника. Бартек, естествено, не се съгласяваше с това и дълго усилено дращеше с нокти по каменния под при затворената дупка.
Дори и съвременното стандартно жилище има много тайнствени кътчета. Например под ваната в банята. Там преди всичко е тъмно, а малкият отвор под ваната, предвиден за евентуален ремонт, не представляваше пречка за Бартек. Напъхваше се и — което е по-лошо — не искаше да излезе. Най-сетне го примамих с татарски бифтек — миризмата на прясно месо беше по-изкусителна от очарованието на мрачния ъгъл. Обичаше също да влиза под гардероба, под дивана, зад радиатора и дори под газовата печка. Вечер, веднага подир следобедната дрямка, лисичето започваше луд живот: тичаше като побъркано из цялото жилище, търкаляше се по излъскания паркет, хвърляше се на дивана, на фотьойлите, притаяваше се по ъглите и отново тичаше лудешки и скачаше. Най-смешно беше, когато се преструваше, че се крие под дивана: пъхаше там като щраус само главата си, мислейки, че вече никой не го вижда. А не дай боже да отвориш в негово присъствие гардероба — беше по-бързо от светкавица. Леко да скръцнеше вратата и то вече седеше вътре и дърпаше със зъби каквото му попаднеше — панталони, чорапи.
Кой знае точно с какво се хранят младите лисици? Разбира се, никой (от моите познати)! В енциклопедиите е написано: лисиците обичат също растителна храна, горски плодове и т.н. Беше още май, но една от търговките на пазара имаше вече черни боровинки. Купих една шепа. Бартек скептично пъхна черния си нос в чинията и помириса боровинките. Въпреки книжните препоръки той пренебрегна горските плодове. Иди че вярвай на енциклопедиите!
Знаете ли баснята за лисицата, гарвана и сиренето? Да опитаме тогава със сиренето. Точно така! Авторът на тази басня отлично е познавал животните. Бартек обичаше сиренето от всякакъв вид: бяло, жълто, овче, топено. Само при миризмата на сирене той заставаше на лапите си и облизвайки се, молеше за парче от този деликатес. Изкорених у него навика да ми „служи“ на две лапки. Лисицата — диво животно — трябва да има своя гордост и трябва да се бори, а не да моли. Най-любимото ядене на Бартек беше от кокошка. Печена! Просто душа даваше за нея. Но печено получаваше рядко. Знае се, че в суровото месо са витамините.
Храненето на лисичето беше цяла церемония. Разбира се, тук в него напълно се проявяваха добродетелите и недостатъците на прадедите. Произхождащ от рода на кокошоядите, той умираше за домашни птици. Мъчеше се да крие парчета месо в ъглите „за после“. Любимо скривалище му беше килимът. Първо издраскваше паркета около килима, след това пъхаше във въображаемата дупка лапа и с носа си трупаше купчинка от пръст, каквато нямаше.
Когато идваше времето за ядене, той най-напред бягаше и душеше с нос килима във всеки ъгъл. Когато беше вече близко до кокала, той слагаше муцунка между предните лапи, след това лазеше и се примъкваше съвсем близо, за да може най-после с един скок да грабне кокала, да го пусне, отново да го подържи с черната лапичка, да го подхвърли нагоре. Дълго се забавляваше така, преди да погълне хапката.
С всеки изминат ден Бартек все повече от кафява топка заприличваше на лисица. Най-напред започна да му рижавее муцунката, след това — гърбът, най-накрая — опашката. Първоначално опашката му беше като на кученце — тънка и дълга. Едва след няколко седмици тя започна да се превръща в чудесна лисича опашка. Краищата на неговите лапи и ушите му бяха черни подобно на вирнатия му нос и края на опашката. Специалистите бяха казали: класически „коминочистач“, той не е като белката — с бяла опашка и огненочервен гръб. Може нашият Бартек да беше само „коминочистач“, но затова пък най-красивият от всички „коминочистачи“ и „некоминочистачи“. Беше наистина чудесен, напет и жив като искра.
Веднъж трябваше незабавно да изляза от къщи и Бартек остана сам на балкона. Реших да го заключвам, тъй като напоследък проявяваше апетит към книгите. Имаше всъщност един любим писател — Хемингуей, а неговата „Зад реката, в сянката на дърветата“ обичаше особено. Премествах книгата на най- различни места, но Бартек веднага я откриваше, издевателстваше на обложката със зъби и нокти. Познатите казваха, че по всяка вероятност не му харесвала миризмата на точно тази печатарска боя, но на мен ми се струва, че той просто не обичаше по понятни причини ловците. За съжаление, когато го оставях сам на балкона, прегризваше кабела на телевизионната антена. Толкова малък и мил, а такъв голям пакостник.
Никак не му беше приятно, когато седях тихо на бюрото. Веднага притичваше и започваше да хапе леко краката ми. Веднъж, след като много ми досади, го завързах с шнур за крака на масичката. Зашеметен за момент, Бартек душеше шнура, след това се опита да го прегризе, но не успя. Това го изкара от търпение и той започна да се мята около масата, докато я повлече през цялата стая и задъхан, застана на двете си лапички при мен, като се опираше на коляното ми. И как да се сърдиш на такъв немирник? Подарих му старото одеяло, нека го гризе, колкото иска. Но моя крак му беше по-вкусен.
Цветята са украса на всяко жилище. И аз имам няколко красиви екземпляра. Бартек не закачаше рододендрона, не пипаше и латинките на балкона. Затова пък си хареса китайската роза. Всъщност тя вече не е цвете, а дърво. Расте в голям дървен сандък. Бартек най-напред само подскачаше и дърпаше листенцата, като безмилостно ги нараняваше. Събудих „съвестта му“ и той ме послуша, остави листенцата на спокойствие. Но ето, че един ден се случи нова беда — завърнах се от работа, а на вратата никой не ме чакаше. Бартек го нямаше. Обходих жилището, надникнах във всички ъгли — палавникът беше изчезнал! Вниманието ми беше привлечено от розата. Тя странно се люлееше, макар в стаята да нямаше нито вятър, нито течение. Приближих се и не повярвах на собствените си очи: от сандъка се показваше лисичата опашка. Ама че негодяй! Изкопал си дупка, но тъй като пръстта не беше много — опашката му стърчеше навън. Когато го измъкнах оттам, беше страшно недоволен. А розата дълго се лекуваше след тия Бартекови атавистични навици. Искрено обаче трябва да призная, че той само веднъж си позволи подобен номер.
Впрочем Бартек порасна вече толкова, че наивно беше да бъде оставян сам вкъщи. Ето защо, когато в най-близката събота се отправих в планината на лов за елени, взех Бартек със себе си. Той беше свикнал с колата, тъй като неведнъж бе излизал в неделя сред природата. Пъхваше се под предната седалка, свиваше се на кълбо и по-нататък нищо не го интересуваше — нито 100-те километра в час, нито пък сменящият се пейзаж зад прозореца.
За щастие на рогача, въпреки че аз рядко улучвам, той не излезе насреща ми. Реших тогава да пренощувам и да опитам рано сутринта, но на Бартек ужасно му се искаше да яде, а беше неделя — магазините бяха затворени. Познатите, у които отседнах, ме посъветваха:
— Застреляйте две врабчета. Толкова много летят тук, че не можем да се справим с тях. Все изяждат храната на фазаните.
Стопанинът — известен ловец, риболовец и животновъд — ме заведе до изкуственото езеро. Около нас гордо крачеше опитомен фазан. Домашните кокошки така харесваха неговата компания, че никакъв друг петел нямаше достъп до двора. Гонеха всеки съперник така, че се разхвърчаваха пера. Над езерото се издигаше стръмен склон, гъсто обрасъл с храсти и дървета.
— О, там вдясно има врабче! — завика пръв стопанинът. И веднага започна да ме насочва.
