— Малко по-високо, малко вляво, още малко. Стреляйте!
Стрелях. От храстите незабавно се понесе нечуван крясък на изплашени кокошки. Какъв скандал! Точно в средата на ятото. На разстояние 50 метра добре видяхме врабеца, но не бяхме забелязали кокошото ято. От храстите, спускащи се над езерото, падна точно в средата на водата, сипейки наляво и надясно пера, голяма пърхаща топка. Като видя това Мишек, огромно ловно куче, завързано с дебел синджир за дървената къщичка, се опъна, дръпна синджира, той се скъса… и кучето затича към водата. Доплува до кокошката, взе я в уста и я пусна в краката на стопанина. Нечувано! Дворното непородисто куче се прояви като истински ловен палаш! Най-радостен беше стопанинът:
— Най-после ще имам добро куче за диви гъски.
И стопанката не се разсърди:
— Каня ви на супа от кокошка. И без това някоя трябваше да отиде под ножа.
И така всички бяха доволни освен мъртвата кокошка и Бартек, защото врабецът — неговата вечеря — изхвърча нанякъде.
Постепенно Бартек ми стана съжител с пълни права. Когато се връщах вкъщи и отварях балкона, лисичето ме срещаше с огромна радост. Вечер, когато седях на бюрото, той идваше тихичко и докосваше краката ми, което на нашия условен език означаваше, че иска да го взема на колене. Обичаше също да се разположи на фотьойла и да следи дали няма да погледна към него. Имаше умоляващ, верен и същевременно много бърз поглед.
Моят съсед, с когото всеки ден си пиехме кафето, известен познавач на животните (неговото куче изяде някога крема му за бръснене, като пускаше през носа си великолепни прозрачни мехури), е скептик и твърди, че дивите животни нямат рефлексите, които домашните животни получават при общуването на човека, и че например вълците никога не лаят, нито пък махат опашка. Възможно е, но когато бях в зоологическата градина в Олива, застанах при клетката на вълците и ги галех през решетката, а те махаха с опашки. Щом разделих с тях кренвирша си, те заскимтяха от вълнение.
Същия ден прочетох в един от местните вестници сензационното съобщение, че от Ерфуртската зоологическа градина избягали два вълка и че околните селяни, които се занимават главно с отглеждането на овце, бързо организирали хайка само и само да спасят овцете от хищниците. Вълците били уловени сравнително бързо — тъкмо когато ядели от коритата… концентрирания фураж на овцете. Такъв скандал! Вълците съвсем се били превърнали в кучета!
Моето лисиче беше по-различно. Как красиво се сърдеше, когато исках да му отнема парчето месо.
— Хъй, хъй, хъй — съскаше и пръхтеше. Да лае още не можеше, да ръмжи също не умееше. От малко в същност беше гледано между хора, но не позволяваше да му се отнеме месото!
Дойде обаче денят, в който изневерих на Бартек. Трябваше внезапно да замина за няколко дни. Какво да правя с него? Звъннах в зоологическата градина. Директорът се съгласи да приеме лисичето на държавна издръжка. Тъжно беше нашето последно пътуване. В действителност Бартек не си даваше сметка за промените, които го чакаха, но на мен не ми беше много весело. Господинът, който ни прие, взе Бартек на ръце, разгледа го основно, прегърна го и каза:
— Хубав и здрав. Ще го сложа в клетката с опитомените.
Отидохме. В голяма, кръгла клетка сновяха от ъгъл в ъгъл три червеникави дангалака. Очевидно скучаеха. Господинът с Бартек влезе при тях, даде им да го помиришат и го пусна. Последваха взаимни подробни оглеждания и опознаване. Скоро всички от четворката бягаха по изкуствените скали в средата на клетката. Моето лисиче така се увлече от новите приятели и новата среда, че дори не ме погледна. Когато си тръгнах и повиках „Чик, чик!“ — така обикновено го виках за ядене, — той се опря с лапите си на решетката и ме гледаше. Струваше ми се, че му е жал, защото го оставях. Директорът ме успокои, като обещаваше за Бартек всекидневна порция зеленчуци, мляко и витамини. Може би ще издържи раздялата.
След завръщането си от пътуването още същия ден отидох в зоопарка. Тихичко се приближих до клетката. Ще ме познае ли или няма да ме познае? Дали е пораснал много? Лисичетата спяха в ъгъла на изкуствената пещера. Повиках — излезе едното, второто, третото. Бартек го нямаше.
Надзирателката, която дойде след малко, беше очевидно смутена.
— Бартек, господине, разкъсал през нощта мрежата и избягал. Освен това направил голяма пакост, защото ухапал японската патица с особената опашка и другата с красивата качулка. После подкопал пръстта под оградата и избягал на свобода.
Свободата на Бартек беше застрашена от кучетата, скитащи по полетата, от пушките на ловците, а най-често го очакваха мокри и студени дни. Но той се отказа от всекидневната порция месо, от сигурността, която дава желязната решетка, от късната старост, което всъщност правеше от него жив експонат. Защото природата влече лисичето към гората.
Бартек се беше родил в истинска мазурска пуща. Сега Волската гора около Краков стана негов дом. Това е неголяма и бедна крайградска гора, но при всички случаи по-добра от балкона с латинките или от желязната решетка и каменния под. Какво от това, че там му подхвърляха печени пилета и витамини, щом като железните прътове ограничаваха така скъпернически неговия свят?
Моят горски гост и приятел, изглежда, беше избрал въпреки всичко най-добрия за него начин на живот.
Информация за текста
© Ян Адамчевски
© 1979 Антоанета Йовчева, превод от полски
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17605)
Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00
1
