на сребристите струи, с ромона, с тихите въздишки, с които лекият ветрец, водоскокът и листакът пригласяха на вечерната песен.
Час на щастието, не си отивай, приглади перата си, отпусни криле, склони небесното чело до моето! Ангел бял, задръж тук своето сияние, остави го да озарява прииждащите облаци, завещай мъничко от тази благодат за времето, когато аз ще се нуждая от спомените, озарени с нея!
Вечерята ни беше скромна. Чаша шоколад, кифли, чиния свежи, летни плодове — череши и ягоди, наредени в зелени листа, — това беше всичко, но и двамата го предпочитахме пред пищната трапеза и за мен бе неописуемо удоволствие да се грижа за господин Пол. Запитах го дали приятелите му, отец Силас и мадам Бек, знаят какво е сторил и дали са виждали моята къща.
— Приятелко моя — отвърна той, — никой не знае какво съм направил освен вие и аз; удоволствието е само за нас двамата, несподелено и цялостно. Да си призная това за мене беше такова истинско удоволствие, че не бих искал да го опорочавам, споделяйки го с другиго. Освен това — той се усмихна, — освен това исках да докажа на мис Люси, че съм способен да пазя тайна. Веднъж ли, дваж ли ме е укорявала, че не съм умеел да проявявам достойна сдържаност и нужната предпазливост! Веднъж ли, дваж ли хапливо ми е намеквала, че тайните ми били като тайните на Полишинел!
Това беше вярно. Не го бях щадила по този въпрос и въобще никога, когато се бе провинявал. Великодушният ми, сърдечен, мил, несъвършен малък човек! Ти заслужаваше само искреност и от мен винаги си я получавал.
Продължавайки да разузнавам, аз го запитах на кого принадлежи тази къща, кой е моят хазяин, какъв е наемът. Той веднага ми даде всички подробности, написани на лист; предвидил беше и бе приготвил всичко.
Както и предполагах, къщата не принадлежеше на господин Пол, той не бе от хората, които имат имоти. Уверена бях, че е неспособен да пести. Можеше да получава, но не и да задържа за себе си; трябваше му ковчежник. Сградата следователно беше на един гражданин на Бас Вий, състоятелен човек, както се изрази господин Пол. Стресна ме с определението: „Ваш приятел, мис Люси — човек, който много ви уважава.“ И за моя голяма изненада открих, че хазаинът е не друг, а господин Мире, избухливият и добродушен книжар, който така любезно ми бе намерил място през оная изпълнена със събития нощ в парка. Оказа се, че господин Мире бил богат и много уважаван и притежавал няколко къщи в предградието. Наемът беше умерен — на половината на онова, което се плащаше за подобна къща в центъра на Вийет.
— И ако — обясни господин Пол — щастието не ви закриля — нещо, което не вярвам, ще бъда спокоен, че сте в сигурни ръце. Господин Мире няма да ви насилва. Наемът за първата година го имате вече в спестяванията си, а след туй мис Люси трябва да се уповава на бога и на себе си. Ами какво ще правите за ученички?
— Ще раздам проспектите.
— Точно така. За да не губим време, аз вчера дадох един на господин Мире. Ще имате ли нещо против да започнете с три малки буржоазки, госпожиците Мире? Те са на ваше разположение.
— Господине, вие не забравяте нищо, вие сте чудесен. Да имам нещо против? Нима имам право? В началото и не очаквам в моето малко дневно училище да учат аристократки и все ми е едно дали изобщо ще ме навестят. С гордост ще приема дъщерите на господин Мире.
— Освен това — продължи той — има една друга ученички, която всеки ден ще идва, за да я учите на английски; и понеже е богата, щедро ще ви заплаща. Имам предвид моята кръщелница и повереница Жустин-Мари Совьор.
Какво се крие в едно име? Какво може да се крие в три думи? До този миг бях слушала с нестихваща радост, отвръщала бях с весело оживление. Едно име ме смрази, три думи ме накараха да занемея. Реакцията ми не остана скрита, а и аз не опитах да се сдържам.
— Какво има? — запита господин Пол.
— Нищо.
— Нищо! Лицето ви се измени, пребледняхте и очите ви посърнаха. Нищо! Трябва да сте болна, нещо ви мъчи. Кажете какво е!
Нямаше какво да му кажа.
Той придърпа стола си към мене. Не се ядоса, макар аз са останах мълчалива и студена. Опита се да ме заговори; умоляваше ме настоятелно, очакваше търпеливо.
— Жустин-Мари е добро момиче — рече той, — послушна и дружелюбна — не е особено схватлива, но ще ви се хареса.
— Не вярвам. Смятам, че не трябва да идва тук. — Тъй му отговорих.
— Защо ме озадачавате? Познавате ли я? Ясно е, че тук се крие нещо. Пак пребледняхте като онази статуя доверете се на Пол Карлос. Кажете му какво ви тревожи!
Столът му се опря о моя, ръката му, кротко притегната, ме извърна към него.
— Познавате ли Жустин-Мари? — попита той отново.
Името, повторено от устните му, ме разстрои неописуемо. Не ме потисна — не, то ме възбуди, развълнува кръвта във вените ми, върна спомена за един мъчителен час, за много дни и нощи на страдания. Макар да седеше сега до мене, макар тъй здраво и неразривно да бяха свързани съдбите ни — макар да бе успял да постигне и почти да бе осъществил единство в нашите мисли и нашите чувства, — тази представа за нечия чужда намеса, за сърдечна раздяла извика у мене дълбока възбуда, непоносима болка, надменна решителност, едно раздразнение, една съпротива, чийто пламък не можеше да се скрие от ничий човешки поглед и ничие лице, ни един език, свикнал да казва истината, не можеше да ги премълчи.
— Искам да ви кажа нещо — казах, — искам да ви кажа всичко.
— Говори, Люси, ела до мене, говори! Кой те цени така дълбоко, кой те цени повече от мене? Кой ти е приятел, ако не Еманюел? Говори.
Заговорих. Изрекох всичко. Сега ми липсваха думи, разправях бързо; красноречиво предадох каквото имаше да казвам, словата се лееха от устата ми. Върнах се към нощта в парка. Споменах за подправеното с опиат питие, обясних защо са ми го дали, възбуждащото му въздействие, как е прогонило съня от клепките ми, как ме е изтикало от постелята, как ме е отвело навън, замаяна от една жива фантазия — разказах му копнежа по нощната самота на поляните, под дърветата, край дълбокото, хладно езерце. Разказах за истинската сцена — за тълпата, за маските, за музиката, лампите, блясъка, топовните гърмежи, за камбанения звън, който се носеше високо в небесата. Разправих подробно за всичко, с което се бях срещнала — за всичко, което бях разпознала, чула и видяла; как съм го забелязала и как съм го наблюдавала, как съм слушала, какво съм чула, какво съм си въобразила, цялата история, с две думи, му бе предадена и нейната истинност, буквално, пламенно, с горчивина.
Още докато му разказвах, вместо да ме възпре, той ме подтикваше да говоря, подканваше ме с жест, усмивка, с думи. Преди да съм преполовила разказа си, той взе и двете ми ръце, вгледа се в очите ми с проницателен поглед. В изражението му имаше нещо, което не се стремеше нито да ме успокои, нито пък да ме накара да мълча; сега той забрави своята собствена доктрина, отхвърли своята система, с която умееше да ме потиска — тъкмо сега, когато най-силно го предизвиквах да го стори. Смятам, че заслужавах дълбок укор, но човек рядко получава онова, което му се полага. Аз предизвиквах гнева му, той ми отвръщаше с опрощение. На самата себе си изглеждах взискателна и неразумна, защото отказвах подслона и вратата си на Жустин-Мари, а той се усмихваше с доволство. Разпалена, ревнива и надменна, за пръв път сега осъзнавах, че съм способна на подобно нещо. Той ме привлече в обятията си. Изпълнена бях с недостатъци; той ги приемаше и тях, и мене. За тоя миг на душевен бунт той си бе запазил в отговор дълбоко спокойствие. Думите му погалиха слуха ми:
— Люси, приеми любовта ми. Когато дойде денят, сподели с мен моя живот. Бъди моята любима, единствената на света.
Върнахме се на улица „Фосет“ под лунната светлина — такава лунна светлина, каквато грее в рая; тя сияеше през клоните на голямата градина, позлатяваше пътеката за божествената разходка, за безименното присъствие. Веднъж в живота някои мъже и жени се връщат към първите, свежи дни на нашия божествен повелител и неговата майка, вкусват тази божествена роса на утрото, къпят се в неговото слънце.
По време на връщането той ми разказа, че винаги се бил отнасял към Жустин-Мари Совьор като към
