В това време вече се връщахме от дългата разходка. Достигнали бяхме до центъра на едно чисто предградие, където къщичките бяха малки, но приятни на вид. Господин Пол беше спрял пред белия праг на някакво много красиво жилище.
— Ще се отбия тук — рече той.
Не почука, а извади от джоба си ключ, отвори и влезе веднага. Покани ме и мене и затвори вратата зад нас. Не се яви никакъв прислужник. Антрето беше малко като самата къща, но скоро и с вкус боядисано; в дъното завършваше с голям френски прозорец, обвит от лоза, чиито ластари опираха о стъклата, а зелените лозови листа се целуваха. В този дом цареше тишина.
Като отвори вътрешната врата, господин Пол ми показа една гостна или „салон“, много малък, но както ми се стори, много красив. Стените бяха като поруменели, подът беше намазан с восък, квадратен светъл килим покриваше средата на стаята, кръгла масичка блестеше като огледалото над камината, имаше френски часовник, лампа, имаше украшения от неглазиран порцелан, нишата на единствения прозорец се изпълваше от поставка за цветя, на която стояха три красиви саксии с красиви цветове; в единия ъгъл стоеше еднокрака кръгла масичка с мраморна повърхност, а на нея — кошничка за ръкоделие и една ваза с виолетки.
Прозорецът на стаята беше отворен, въздухът нахлуваше отвънка свеж, а виолетките ухаеха.
— Ах, какво прелестно, какво прелестно място — възкликнах аз. Господин Пол се усмихна, зарадван, че ми е харесало. — Сигурно трябва да поседнем тук и да почакаме някого? — запитах шепнешком, смирена от възцарилата се тишина.
— Първо ще надникнем в една-две от гънките на тази орехова черупка — отвърна той.
— Имате ли смелост да се разхождате наоколо сам?
— Да, имам — бързо отговори той.
Поведе ми. Показа ми една кухничка с малка печка и фурна, с малко на брой, но лъскави нови съдове, с два стола и маса. В малкия долап имаше сервизи, не кой знае колко, но достатъчно.
— В салона има по-елегантен сервиз от порцелан — обясни господин Пол, когато видя да разглеждам шестте зелени, декорирани с бяла чинии за ядене, четирите купи, чашите и каничките.
Качихме се на по-тясното чисто стълбище и аз видях две малки спални. Накрая отново бях отведена долу, където спряхме доста тържествено пред друга врата, по-голяма от онези, които бяхме отваряли вече.
Господин Еманюел измъкна втори ключ и го сложи в ключалката. Отвори и ме тласна пред себе си.
— Ето! — извика.
Намерих се в доста голямо помещение, извънредно чисто, макар и по-голо в сравнение с апартамента, който бяхме напуснали. Дъските не бяха застлани. Там имаше два реда зелени пейки и чинове, по средата пътека довеждаше до подиум, стол и маса за учителя; зад тях — черна дъска. На стената висяха две картини, на прозореца цъфтяха няколко градински цветя — накратко, това беше миниатюрна класна стая, обзаведена, спретната и приятна.
— Значи това е училище — казах аз. — А кой го ръководи? За пръв път чувам за някакво училище в това предградие.
— Ще бъдете ли така добра да разпратите няколко проспекта от името на моя близка? — запита той, като измъкна от джоба на сюртука си няколко екземпляра от този документ и ми ги даде. Прочетох, отпечатано с ясни букви, следното:
Училище за млади девици. Предградие „Клатилд“. Директорка мадмоазел Люси Сноу.
А какво отговорих аз на господин Пол Еманюел?
Има събития в живота, които трудно се възстановяват в паметта. Известни силни изживявания, кризи, известни чувства, радости, скърби и удивления, когато си ги спомняме, ни се струват невероятни и зашеметяващи, неясни като колело на чекрък в лудешки бяг.
Не си спомням ясно мислите, нито думите, разменени в последните десет минути, тъй както не помня преживелиците си от най-ранното си детство; единственото, което зная, е че заговорих много бързо и непрестанно повтарях:
— Вие ли направихте това, господин Пол? Ваш ли е този дом? Вие ли го наредихте? Вие ли поръчахте тези проспекти? Има ли друга Люси Сноу? Кажете ми. Проговорете.
Но той не пожела да говори. И сега виждам пред себе си мълчаливото му доволно лице, усмихнатия му сведен поглед, радостното му изражение.
— Обяснете ми! Аз трябва да знам всичко — всичко!
Пакетът с проспектите падна на пода. Той бе протегнал ръка и аз я хванах, забравила всичко останало.
— Ах! Вие ми разправяте, че съм ви бил забравил през всички тези мъчителни дни — обади се той. — Бедният стар Еманюел! Ето благодарността, загдето цели три ужасни седмици съм се блъскал да тичам от бояджията до тапицера, от мебелиста до чистачката — единствената мисъл в главата ми е било Люси Сноу и Люсината къщичка.
Просто не знаех какво да правя. Първо погалих кадифето на маншета му, а сетне помилвах ръката му. Неговата предвидливост, добротата му — мълчаливата му, силна, действена доброта, — те ме поразиха с реалните си доказателства. Увереността в дълбокия му безкористен интерес към мене проблесна пред очите ми като небесна светлина; неговият — осмелявам се да го кажа, — неговият любещ, нежен поглед ме разтърси неописуемо. Но в този момент насилих себе си да погледна нещата от материалната им страна.
— Ах, колко труд! — извиках. — И колко средства! Но имахте ли пари, господин Пол?
— Имах много пари! — отвърна той сърдечно. — Широките ми връзки на учител ми осигуриха една голяма сума. С част от нея реших да си доставя най-голямата наслада, която съм имал и ще имам. Това ми е приятно. Очаквам този час от дни и нощи насам. Не желаех да ви наближавам, защото щях да се издам. Сдържаността не е нито мое качество, нито мой порок. Ако ви бях видял и ако започнехте да ме разпитвате с думи и поглед: „Къде бяхте, господин Пол? Какво правехте през тези дни? Какво криете от мене?“ — моята самотна първа и последна тайна щеше да се разпилее на скута ви. А сега — продължи той — вие ще живеете тук и ще ръководите това училище, сама ще си бъдете господарка, докато съм в чужбина; понякога ще си мислите за мене, ще се грижите за здравето и доброто си настроени заради мене, а когато се върна…
Той замълча.
Обещах да сторя всички, което ми бе наредил. Обещах да се трудя усилено и с удоволствие.
— Ще ви бъда вярна служителка — казах. — Вярвам, че докато се върнете, сметките ми ще бъдат в ред. Господине, господине, вие сте прекалено добър!
С подобни безизразни слова чувствата ми правеха мъчително усилие да си намерят израз. Но не успяваха. Речта, крехка и тромава и твърда като лед, се стапяше или трепереше под напора на усилието. Той ме наблюдаваше мълчаливо; нежно вдигна ръка да погали косите ми; вдигайки я, тя докосна устните ми; аз ги прилепих о нея, отдадох й благодарността си. Той беше моят повелител. Щедра бе към мене тази негова ръка; да му се преклоня, за мене беше и радост, и дълг.
Следобедните часове отминаха и кротката вечер хвърли сенки върху предградието. Господин Пол пожела да му окажа гостоприемство. Зает, на крак от сутринта, той имаше нужда да похапне; заяви, че трябвало да му предложа чаша шоколад в красивия си бял порцеланов сервиз с хубава позлата. Излезе и поръча необходимата храна от ресторанта; изнесе малката кръгла масичка и два стола отвън на балкона, пред френския прозорец, под сянката на лозите. С каква стеснителна радост пиех ролята си на домакиня, наредих таблата, обслужих своя гост благодетел!
Този балкон бе откъм задната страна на къщата; край нас се простираха градините на предградието, отвъд лежаха полята. Въздухът беше тих, топъл и свеж. Над тополите, лаврите, кипарисите и розите надничаше луната, красива и тъй лъчезарна, че сърцето трепереше от нейната усмивка; до нея светеше една звезда и с единствения си лъч се мъчеше да я засенчи. В близката градина бликаше водоскок, а над разиграните води се надвесваше бледа статуя.
Господин Пол започна да ми говори. Гласът му беше толкова благозвучен, че се примесваше с шепота
