тръгва. Пронизана по-надълбоко, отколкото бях в състояние да понеса, неспособна да скрия чувствата си, аз извиках:
— Сърцето ми ще се пръсне!
Почувствувах, че то наистина ще се пръсне, но друга една потискана струя избликна от това напрежение. Две думички на господин Пол, прошепнатите слова: „Имайте вяра в мене!“, отключиха едва сдържания напор и го пуснаха да се излее на воля. С дълбоки хълцания, разтреперана от ледени тръпки, разтърсена, но облекчена, аз се разплаках.
— Оставете я на мене, това е нервна криза. Ще й дам успокоително и ще й мине. — обади се хладнокръвната мадам Бек.
Да бъда оставена на нейните грижи и на нейното успокоително, за мен бе равносилно да ме изпратят на отровителката и смъртоносната й чаша. Когато господин Пол отвърна глухо, рязко и кратко: „Оставете ме!“, в тия строги звуци аз долових някаква странна, силна и живителна музика.
— Остави ме! — повтори той, а ноздрите му се разшириха и мускулите на лицето му заиграха.
— Но това няма да помогне — отвърна строго мадам. Роднината й отвърна още по-строго:
— Излезте оттук!
— Ще пратя да повикат отец Силас, веднага ще пратя да го извикат — заплаши го тя упорито.
— Жено! — викна учителят, но вече не с глух глас, а гръмко и развълнувано: — Жено! Излез оттук веднага!
Беше разгневен и в гнева му аз го обичах с непозната за мен страст.
— Постъпвате погрешно — настояваше мадам, — това е постъпка, типична за мъже с вашия нервен, избухлив характер, това е стъпка импулсивна, неразумна, нелогична — постъпка дразнеща, погрешна в очите на хора, по-уравновесени и решителни от вас.
— Вие не подозирате колко уравновесен и решителен мога да бъда, когато поискам — отвърна той, — но аз ще ви покажа, този случай ще ви го покажа. Модест — продължи той по-меко, — бъдете добра, бъдете милостива, бъдете жена. Погледнете това нещастно лице и се смилете. Знаете, че съм ваш приятел и приятел на вашите приятели; въпреки заплахите ви знаете, че можете да ми вярвате. Аз лесна се жертвувам, но сърцето ме боли от това, което виждам тук. Аз трябва да получа и трябва да даря утеха. Оставете ме!
Този път това „оставете ме“ прозвуча горчиво и тъй заповедно, щото аз се учудих, че дори мадам Бек не се подчини на часа. Но тя не мърдаше, гледаше го неустрашима, срещна погледа му сурова и неотстъпчива като камък. Отваряше уста да възрази. Видях как по лицето на господин Пол внезапно блясват светлина и огън. Не мога да си обясня как го направи. Не изглеждаше разгневен, изразът ме се запази учтив. Той й подаде ръка, едва докосна нейната; тя побягна, изхвърча от стаята; отиде си, вратата бе затворена зад нея — всичко това в един-единствен миг.
Гневният проблясък изчезна веднага. Той се усмихваше, когато ми каза да избърша сълзите си; изчака спокойно, докато се съвзема, утешавайки ме от време на време с по някоя мила дума. Скоро седях до него овладяна — уверена, забравила отчаянието, забравила мъката си; дружелюбна, изпълнена с надежда, доволна от живота, забравила за смъртта.
— Значи сте много тъжна, че ще загубите приятеля си?
— Мисълта, че са ме забравили, ме убива, господине — отвърнах. — През всички тези мъчителни дни не чух от вас нито дума и бях съсипана от вероятността, превърнала се вече в увереност, че ще тръгнете, без да се сбогуваме.
— Нужно ли е да ви повторя онова, което казах на мадам Бек, че не ме познавате? Нужно ли е да ви показвам и да ви обяснявам моя характер? Нима искате доказателства, че мога да бъда верен приятел? Без истинско доказателство тази ръка не би могла да лежи спокойно в моята, не може да се отпусне уверена на рамото ми, така ли е? Добре. Доказателството е готово. Идвам, за да ви покажа какъв съм.
— Кажете ми каквото искате, научете ми каквото искате, докажете ми каквото искате, господине, сега вече мога да ви слушам.
— Тогава преди всичко трябва да излезете с мен, за да отидем в другия край на града. Дошъл съм нарочно да ви взема.
Без да питам защо, без да се интересувам от намеренията му, без да му възразявам, отново вързах панделката на шапката си. Бях готова.
Пътят, по който ме поведе, минаваше през булевардите. На няколко пъти той ме накара да седна на пейките под големите липи; не ме попита дали съм уморена, а само ме поглеждаше и си правеше заключения.
— През всичките тези мъчителни дни — каза той, повтаряйки моите думи, подражавайки мило и дружелюбно на моя глас и на моята чуждестранна интонация, нещо, което не правеше за пръв път, чиято игрива подигравка никога не дразнеше, дори когато с това искаше да подскаже, че колкото и съвършено да пиша на езика му, никога не ще мога да го говоря съвършено и уверено, — през всичките тези мъчителни дни аз нито за миг не съм ви забравил. Верните жени бъркат, когато си мислят за единствените верни божи създания. Самият аз доскоро не смеех да очаквам истинност и вярност към мене, но — погледнете ме.
Вдигнах щастливи очи. Те наистина изразяваха щастие, защото чрез тях говореше сърцето ми.
— Добре — обади се той, след като се вгледа в тях, — в прочетеното тук няма лъжа. Трудно ли беше да се изпише?
— Страшно болезнено — отвърнах аз. — Отдръпнете ръката му, господине, не мога да понасям вече болката от перото му.
— Колко е бледа — прошепна той на себе си, — колко е отслабнала.
— Ах, не съм приятна гледка.
Не успях да сдържа думите, изтървах ги неволно. Винаги съм се ужасявала от грозотата си, а този път ужасът ми бе особено голям.
По лицето му се разля мекота, шеговитите му очи се навлажниха и заблестяха под гъстите му испански мигли. Той стана.
— Да вървим.
— Много ли дразня погледа ви? — осмелих се да запитам. Въпросът бе много важен за мене.
Той спря и се отвърна кротко и внушително — отговорът му ме накара да замълча, укроти ме и напълно ме задоволи. Оттогава насам вече зная какво съм била за него, а какво съм за останалия свят, не ме е грижа. Нима бе проява на слабост, гдето толкова държах на външния си вид? Може да е било така, може да беше така, ала това не се дължеше на слабост. Страхувах се, че не мога да отблъсна господин Пол, а толкова исках да му се харесам!
Не знаех накъде вървим. Пътят ни беше дълъг, а ми се стори къс; улиците бяха приятни, денят бе чудесен. Господин Пол говореше за своето пътуване. Възнамерявал да стои там три години. Когато се върнел, щял да се освободи от всякакви задължения и да заживее свой живот.
— А вие какво ще правите, докато ме няма?
Веднъж съм му споменала, напомни ми той сега, за желанието да заработя самостоятелно и да си открия малко училище; дали не съм се отказала от намеренията си?
— Не, не съм. Полагам усилия да спестя достатъчно, за да ги осъществя.
— Не искам да ви оставям на улица „Фосет“, страхувам се, че много ще ви липсвам там. Ще се чувствувате самотна, ще станете много тъжна.
В това не се съмнявах, но обещах да сторя всички по силите си, за да не унивам.
— И все пак — каза той тихо — имам и друго възражение срещу сегашното ви местожителство. Понякога ще искам да ви пиша. Не бих желал да чуя дали ще ми получите писмата, а пък на улица „Фосет“… С две думи, нашата католическа дисциплинираност, макар да е справедлива и полезна, понякога по известни въпроси, при особени обстоятелства може да бъде опорочена, дори осквернена.
— Но ако вие ми пишете — казах, — аз трябва да получавам писмата ви и ще ги получавам. Десет директори, двайсет директоре не биха могла да ми попречат. Аз съм протестантка, няма да търпя подобна дисциплинираност. Господине, няма да я търпя!
— По-спокойно, по-спокойно — отвърна той, — ще си измислим някакъв план. Ще намерим средство, успокойте се.
И като каза тези думи, замълча.
