многословните поздравления и порицания на тази дама. Представиха ме с многобройните ми имане — Дракона, Диоген, Тимон. Младият полковник беше много учтив. Изрече любезни, красноречиви извинения за посещенията на привидението и т. н., завърши с думите: „Най-доброто извинение за всички мои злодеяния е пред вас“, и посочи към своята съпруга.
После съпругата му го отпрати обратно при мадам Бек, а тя се обърна към мен и продължи буквално да ме задушава със своята неизчерпаема жизненост и момичешките си, лекомислени, несвързани брътвежи. Въодушевено ми показа брачната си халка, нарече се мадам контеса Дьо Амал, запита харесвам ли името й, повтори въпроса си. Аз останах сдържана. Не се отпуснах. Тя и не очакваше повече от мене, познаваше ме достатъчно, за да не се надява на комплименти. Сухите ми сарказми й харесваха и колкото по-недостъпна и по-хладна се показвах към нея, толкова повече се развеселяваше тя.
Скоро след сватбата си господин Дьо Амал бе увещан да напусне войската като най-сигурния начин да бъде откъснат от някои неподходящи познати и лоши навици; назначиха го за аташе и той заедно с младата си жена замина за чужбина. Мислех си, че сега вече тя ще ме забрави, ала не стана така. В продължение на дълги години Дженевра продължи да ми пише, макар и нередовно. През първите една-две години пишеше само за себе си и за Алфред; после Алфред изчезна на заден план; разказваше за себе си и за своето бебе; един Алфред Фаншоу дьо Басомпие дьо Амал започна да царува вместо баща си. Много хвалби се изричаха за тази личност, невероятно възхищение от чудотворното му ранно съзряване, примесени с яростни укори за апатичното недоверие, които ги възприемаха. Не съм знаела „какво е да си майка“, „каквато съм била нечувствителна, вълненията на майчинството за мен били неразбираеми“ и тъй нататък. С течение на времето този млад господин премина пред изпитните на израстващите зъби, на шарката, на магарешката кашлица. За мен това беше ужасно време. Майчините писма се превърнаха в злочести стенания; тя била жената, постигната от най-големи беди; тя се нуждаела от най-голямо съчувствие. Отначало се уплаших и й отвърнах развълнувано, но скоро открих, че това е много шум за нищо, и отново се върнах към жестоката си нечувствителност. Що се отнася до младия страдалец, той се справяше с всяка буря като истински герой. Пет пъти този младеж беше „в лапите на смъртта“ и пет пъти оцеля като по чудо.
С течение на годините до мен стигнаха знаменателни оплаквания от Алфред Първи. Призована бе намесата на господин Дьо Басомпие, трябваше да си изплащат дългове, някои от тях от рода на печалните и унизителни „дългове на честта“; срамните оплаквания и затруднения зачестиха. При всеки облак, все едно от какъв характер, Дженевра, както на времето, издаваше жален зов за съчувствие и помощ. И през ум не й минаваше, че би могла да посрещне отчаянието си сама. И все пак от едно или друго място съумяваше да получи облекчение; тъй продължи да се сражава в битката на живота с чужда помощ и общо взето, да страда по-малко от всеки друг.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
ПРЕДГРАДИЕ „КЛОТИЛД“
Нужно ли е, преди да свърша, да разкажа за онази свобода и онова обновление, които придобих в нощта на празненството? Трябва ли да опиша как аз и двамата мои неустрашими спътници, които доведох у дома от осветения парк, издържахме на проверката на близкото познанство?
Подложих ги на изпитание още на другия ден. Докато ме измъкваха от любовта и нейното робство, те гръмко бяха възхвалявали своята сила, ала когато поисках да я докажат на дело, когато пожелах да изпитам истинското успокоение, да се уверя, че животът ми вече наистина ще е по-приятен, Свободата се извини — заяви ми, че тъкмо сега била уморена и нямала сили да ми помогне, а Обновлението изобщо не продума, през нощта то бе издъхнало внезапно.
И тогава не ми остана друго освен тайничко да вярвам, че възбуденото ми въображение ме е подвело да преживявам мъчителни часове, да си припомням обезобразяващата и унищожителна магия на ревността. След кратка и напразна борба, намерих се пак пленница на терзанията на очакването, прикована и завладяна от непоносимо напрежение.
Ще го видя ли, преди да замине? Ще си спомни ли за мене? Смята ли да дойде? Дали този ден — дали този час ще ми го доведе? Или отново ще изпитам разяждащата болка на дългото очакване, жестоката агония на раздиращата раздяла, онази безмълвна, смъртоносна мъка, която, изкоренявайки едновременно и надеждата, и съмнението, разтърсва живота из основи, а ръката, причинила тази жестокост, не може да бъде умилостивена, защото отсъствието е спуснало своята бариера?
Беше Успение Богородично, училището празнуваше. Пансионерките и учителките след сутрешната литургия бяха излезли на дълга разходка в полето и щяха да закусват в някакъв чифлик. Не тръгнах с тях, защото оставаха само два дни до отплаването на „Павел и Виржиния“ и аз се държах за тази последна възможност, тъй както изтощеният корабокрушенец със сетни сили се стиска за потъващия сал.
В стаята на първи клас очаквахме дърводелец, за да поправи чиновете и пейките. Празничните дни често се използуваха за подобни работи, които не можеха да си извършват, когато в стаите имаше ученички. Седях сама — готвех се да изляза в градината, за да освободя стаята, но нямах сили да го сторя, — когато чух работниците да идват.
Чужденците — занаятчии и прислужници — всякога работят по двама. Дори да забият един пирон, в Лабасекур вървят по двама. Докато си слагах шапката, която досега висеше небрежно на ръката ми, смътно и за миг се учудих, че чувам стъпките само на един. Забелязах освен това — тъй както затворникът в тъмницата в своето ужасяващо безделие обръща внимание и на най-малката дреболия, — че този човек носи обувки, а не сабо. Реших, че е главният дърводелец, дошъл да огледа работата, преди да прати своите хора. Сложих си шала. Оня приближаваше, отвори вратата. Стоях с гръб. Усетих леко вълнение, някаква странно чувство, твърде кратко, за да го анализирам. Извърнах и както си въобразявах, се озовах пред погледа на майстора дърводелец. Поглеждайки към вратата, видях очертаната там фигура и очите отпечатаха върху ума ми образа на господин Еманюел.
Хиляди от молитвите, с които отегчаваме небето, не се изпълняват. Веднъж в живота златния дар пада неочаквано в нашия скут — дар пълноценен и лъчезарен, направо от рога на изобилието.
Господин Еманюел бе облечен в дрехите, с които очевидно възнамеряваше да отплава — сюртук, обрамчен с кадифе. Стори ми се готов за незабавно отпътуване, а до тръгването на кораба, както бях разбрала, оставаха още два дни. Изглеждаше елегантен и в добро настроение. Стори ми се приветлив и доброжелателен. Влезе забързано; след миг се озова до мене; от него се излъчваше дружелюбност. Може би сватбеното настроение го развеселяваше. Но каквато и да беше причината, не биваше да срещам тези слънчеви лъчи мрачна като облак. Ако това бяха последните ми мигове с него, не исках да ги изхабявам с насилена, неестествена хладина. Много го обичах — обичах го дотолкова, че да пропъдя от пътя си дори и Ревността, която се канеше да попречи на приятелската ни раздяла. Една сърдечна дума от устните му или един мил негов поглед щяха да са достатъчни за целия ми по-нататъшен живот. Те щяха да са ми утеха в самотата. Готова бях да го приема — исках да вкуся елексира и нямаше да позволя на Гордостта да разсипе чашата.
Разговорът естествено щеше да бъде кратък. Сигурно ще ми каже същите думи, каквито бе казал на всяка от ученичките. Ще докосне страните ми с устните си за пръв, единствен и последен път, а подир това — край. Следваше раздялата, дългото отсъствие, оная огромна пропаст, която не можех да прекрача, за да го придружа, отвъд която най-вероятно той нямаше да се извърне, за да си спомня за мене.
Той взе ръката ми в едната си ръка, с другата свали шапката ми. Вгледа се в лицето ми, лъчезарната му усмивка угасна, устните му изразяваха нещо, наподобяващо беззвучните думи на майката, когато забелязва у детето си голяма и внезапна промяна, вижда го съсипано от болест или изтощено от недохранване. Но ни попречиха.
— Пол, Пол! — обади се задъхан женски глас откъм коридора. — Пол, елате в салона. Имам още много неща да ви казвам — няма да стигне целия ден, — а и Виктор също, и Жозеф е тук. Елате, Пол — елате при своите приятели.
Мадам Бек, доведена насам от проницателния си взор или от своя непогрешим инстинкт, приближи толкова, че едва не се вряза между мен и господин Еманюел. „Елате, Пол!“ — настояваше тя, а очите й ме прободоха като остра стомана. Тя подбутна своя роднина. Стори ми се, че той се поддава; помислих си, че
