към мъждивите лампи на долната градска част.
Не трябваше да казвам „мъждиви“, защото красотата на лунната светлина — забравена в парка — тук отново напомняше за себе си. Месецът се носеше високо горе и светеше спокойно и равно. Музиката и веселието на празненството, огънят и лъчистите отблясъци от лампите го бяха пропъдили и затъмнили за около час, но сега отново се бе възцарила неговата слава и неговата тишина. Съперниците лампи умираха, а той продължаваше пътя си като някаква бяла съдба. Барабаните, тромпетите, роговете бяха възгласили своя звън и бяха забравени; с лъчите си — молитви, той изписваше по небето и по земята летописи за вечните архиви. Месецът и звездите изведнъж ми се сториха като свидетели на вечната истина. Нощното небе озаряваше царството й; с бавния вървеж на звездите оприличих настъпването на нейната победа — това движение напред, което е било, е и ще пребъде во веки веков.
Тези улици, осветявани от газовите лампи, са много тихи; харесвам ги, защото са скромни и мирни. Изпреварват ме граждани, запътени към домовете си, но компаниите от пешеходци не вдигат шум и бързо се разотиват. Толкова обичам Вийет в сегашния му облик, че не ми се иска да се върна под покрив, ала съм решена да доведа странното приключение до благополучен край и безшумно да се вмъкна в леглото си в голямата спалня преди завръщането на мадам Бек.
Само една пречка ме дели от улица „Фосет“. Когато влизам в нея, за пръв път звукът на карета раздира дълбоката тишина на този квартал. Идва насам — върви много бърже. Как силно ехти тропотът по павираната улица! Тясно е и аз внимателно се отдръпвам на тротоара. Каретата прогърмява край мене, но какво виждам, или си въобразявам, че виждам, когато колата профучава? Нещо бяло се развя от прозорчето — нечия ръка размаха бяла кърпичка. За мен ли беше този знак? Познаха ли ме? Кой би могъл да ме разпознае? Това не е каретата на господин Дьо Басомпие, нито пък на мисис Бретън, освен това нито хотел „Креси“, нито „Терасата“ са някъде наблизо. Но нямам време за догадки, трябва да бързам към дома.
Когато стигнах на улица „Фосет“ и влязох в пансиона, всичко тънеше в тишина. Нямаше никакъв фиакър, нямаше ги мадам и Дезире. Оставила бях голямата порта открехната; дали ще я намеря пак така? Вятърът или нещо друго биха могли да я затръшнат достатъчно силно, за да се отпусне пружиненото резе. Тогава как ще вляза? Приключението ми щеше да свърши с катастрофа. Леко натиснах тежкото крило. Ще поддаде ли?
Да. Безшумно, без съпротива, сякаш някой благосклонен дух бе искал да изрека магическото „Сезам, отвори се!“ Вмъкнах се със затаен дъх, заключих отново, изкачих стълбата на пръсти, влязох в спалнята и стигнах до леглото си.
Да! Стигнах до него и отново си поех свободно дъх. Но в следващия миг едва сдържах вика си — едва.
В общата спалня, а и в цялата къща в този час царуваше тишината на смъртта. Всички спяха така безшумно, сякаш не дишаха. Прострени на деветнадесетте легла, лежаха деветнадесет тела, изпънати и неподвижни. На моето — двадесетото — не би трябвало да лежи никой. Оставила го бях празно, пак празно трябваше да го намеря. Какво бе тогава онова, което съзирах през полуспуснатите завеси? Каква бе тази тъмна, нахална фигура, изопната, дълга и странна? Дали не бе крадец, промъкнал се през отключената врата, залегнал в очакване? Изглежда много черно — не ми приличаше на човешко очертание. Дали не е скитащото куче, пропълзяло и сгушило се там? Дали няма да се хвърли, дали няма да скочи върху мен, ако го приближа? Но аз трябва да приближа! Смелост! Още една крачка!
Главата ми се замая, защото на неясната светлинка от нощната лампа съзрях простряна на леглото си старата сянка — МОНАХИНЯТА!
Ако бях изкрещяла в този миг, щях да се проваля. Каквото и да беше там, не можех да си позволя нито да се ужасявам, нито да викам, нито да припадам. А освен това не загубих присъствие на духа. Калени от последните събития, нервите ми издържаха. Сгряна от илюминациите, от музиката, от навалицата, пребита до смърт от един нов бич, аз се надсмивах на привиденията. В следния миг, без да издам звук, се хвърлих върху призрака на леглото. Нищо не скочи върху мене, не ме нападна, не помръдна. Движех се единствено аз, живеех само аз, истинска бе единствено реалността, материята, живата сила. Разкъсах натрапницата! Вдигнах го високо това привидение! Разтърсих я здраво тази загадка! И тя се разпадна в ръцете ми, разпадна се на парчета и парцали; тогава аз я стъпках.
Гледай го ти, безлистното дърво, бездомния Росинант, облачната пара, играта на лунния лъч! Дългата монахиня се оказа една дълга възглавница, облечена в дълга черна одежда, умело увенчана в бяла забрадка. Дрехите, колкото и да е странно, бяха истински одежди на монахинята, и някой сръчно ги бе нагласил да изглеждат като живи. Откъде бяха тези дрехи? Кой бе замислил тази измама? Не можех да отговора на ни един въпрос. Към забрадката бе забодена бележка, с молив на нея бяха написани следните игриви думи: „Монахинята от тавана завещава на Люси Сноу своите дрехи. Тя няма повече да се вестява на улица «Фосет»!“
Но коя беше тя, която ме бе преследвала така — коя бе онази, която бях видяла на три пъти? Нито една от познатите ми жени не беше висока колкото привидението. То беше по-едро от всякаква жена. Аз не се сещах за ни един от познатите ми мъже, комуто да припиша тези деяния.
Все още дълбоко объркана, но цялостно и внезапно облекчена от страховете за привидения и ужасии, без всякакво желание да си блъскам ума с разрешаването на тази очевидно проста, но неразгадаема загадка, аз просто събрах накуп одеждата, забрадката и колана, мушнах ги под възглавницата, легнах, ослушах се, докато чух колелата на фиакъра, с който се прибра мадам, сетне се обърнах на другата страна и изтощена от дългите нощни бдения, победена вероятно от замайващия ме вече опиат, дълбоко заспах.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
ЩАСТЛИВАТА ДВОЙКА
Денят, последвал онази забележителна лятна нощ, се оказа също тъй необикновен. С това не искам да кажа, че е донесъл поличба от небето или заменена от долния свят, не намеквам за метеорологични явления като бури, наводнения и урагани. Обратно — слънцето изгря весело, с радостен юлски лик. Зората се бе накичила с рубини и тъй бе препълнила полите си с рози, че те се сипеха обилно, постилайки пътеката й с цветове. Часовете се раждаха свежи като феи, изливаха мускалчетата си с роса по сънните хълмове и тръгваха на път, отърсили от себе си повесмата от утринните мъгли; нетленни, прозрачни и победени, те гонеха слънчевите жребци по техния огнен, безоблачен път.
Накратко, денят бе от най-хубавите летни дни, ала, струва ми се, аз бях единствената в пансиона на улица „Фосет“, която го почувствува и обърна внимание та този приятен факт. Друга мисъл вълнуваше всички останали — мисъл, която всъщност занимаваше отчасти и мен. Но тъй като за мен тя не беше нова, внезапна и най-вече толкова неразгадаема, както бе за останалите, не ме владееше изцяло и ми позволяваше да забелязвам и да се вълнувам и от други неща.
Все пак, докато се разхождах из градината, докато се наслаждавах на слънцето и и се радвах на разцъфтелите и избуяли цветя, аз размишлявах над въпроса, който се обсъждаше от всички край мен.
Какъв бе този въпрос?
Ето какъв. Когато се събрахме за утринна молитва, сред пансионерките имаше едно празно място. Когато сервираха закуската, една от чашите остана непотърсена. Когато прислужничката оправяше леглата, намери в едно от тях дълга възглавница, поставена напряко, облечена в нощница и нощна шапка; а когато учителката по музика пристигна рано-рано, за да предаде урока на мис Фаншоу, тази безупречна и многообещаваща млада личност, ученичката й, изобщо не се появи.
Търсиха мис Фаншоу навсякъде, къщата бе претърсена от тавана до мазето — напразно. Не се намери нито следа, нито знак, никаква бележка. Нимфата беше изчезнала, погълната от изминалата нощ, подобно от падаща звезда, погълната от мрака.
Смайването на учителката надзирателка бе дълбоко, дълбок ужас бе обхванал провинената директорка. За пръв път виждах мадам Бек толкова бледа и тъй развълнувана. Ударът бе нанесен в най-незащитената част, в слабото й място, бяха засегнали нейния интерес. Но как се бе случило това злощастно събитие? Откъде се бе измъкнала бегълката? Всички прозорци бяха затворени, нямаше ни едно счупено стъкло, вратите бяха здраво залостени. До този ден мадам Бек не е разбрала как е станало това, не го е разбрал никой друг освен Люси Сноу, която не може да забрави, че за да осъществи едно свое начинание, бе
