аз?
В една страна на приказките, в една пищна градина в една равнина, осеяна с цветни метеори, в една гора, чиито листа се озаряваха от искрите на алени, червени и златни огньове, в една област, създадена не от дървета и от сенки, а от най-странна и невероятна архитектура — от олтари, храмове, от пирамиди и сфинксове. Колкото и да бе невероятно, чудесата и символите на Египет се бяха струпали в парка на Вийет.
Какво от туй, че пет минути по-късно успях да разгадая тайната — че знаех ключа на загадката, че илюзията се разпръсна? Какво от туй, че бързо различих материалите, от които бяха построени тези тържествени фрагменти — и дървото, и боята, и картонът? Неизбежните открития не успяха да разрушат очарованието, нито да намалят прелестта на тази нощ. Какво от туй, че сега намерих обяснение за това голямо празненство — празненство, от което обикновената улица „Фосет“ не бе и вкусила, макар за бе започнало от ранното утро и все още да продължаваше в късната нощ?
Историята разказва, че в далечното минало в съдбата на Лабасекур настъпила тежка криза, която застрашавала правата и свободите на неговите храбри жители. Пръснали се слухове за заплашваща война, имало дори и война — станали битки по улиците, настъпила суматоха, издигнали се барикади, започнали граждански междуособици, събрала се войската, замеряли се с тухли, разнесли се и изстрели. Историята разказва, че много патриоти паднали в жертва. В старинния квартал Бас Вий имало някаква гробница, в която се пазели свещените кости на мъчениците. По този случай един ден в годината се определяше за празненство в чест на патриотите и мъчениците от онова време; утринта бе за възпоменателна молитва в църквата „Свети Йоан Кръстител“, а вечерта — за представления, развлечения и илюминации като тези, които сега наблюдавах.
Докато съзерцавах образа на бял ибис, закрепен върху колона, докато се наслаждавах на дългата, осветена с факли улица, в чийто край се виждаше един пъстър сфинкс, загубих приятелите, които бях следвала от площада дотук — всъщност те изчезнаха пред погледа ми като привидения. В цялата сцена имаше нещо от съновиденията, всеки образ се люшкаше, всеки миг се стопяваше, всеки глас бе подобен на ехо — присмехулно и неясно. След като Полина и близките й си отидоха, трудно ми бе да кажа дали наистина ги бях видяла, а не ми и трябваха да ме водят сред хаоса, нито ми бяха нужни да ме пазят в нощта.
В тази празнична нощ дори детето беше в безопасност. Половината селячество от околностите на Вийет се беше изсипало тук, а почтените граждани се бяха стекли в парка, облечени в най-новите си дрехи. Сламената ми шапка се губеше сред бонета и жакети, къси фусти и дълги копринени палта, без някой да я забележи. За всеки случай привързах широката й периферия с панделка под брадичката си по цигански и скрих лицето си като под маска.
Невидяна преминавах по алеите, невидяна се смесвах с най-гъстата тълпа. Невъзможно ми беше да се удържа на едно място или да наблюдавам с безразличие. Наслаждавах се на гледката, жадно вдишвах мекия нощен въздух, шумотевицата, светлините, които ту гаснеха, ту блясваха отново. Що се отнася до Щастието и Надеждата, с тях се бях сбогувала, но засега отблъсквах Отчаянието по-далеч.
Смътната цел, към която бавно напредвах, бе каменният басейн с бистрата му вода и зелен бряг; за неговата хладина и сочна зеленина си мислех с неутолимата жажда на треската. Сред блясъка, блъсканицата, сред тълпата и шума все още тайничко и единствено копнеех да достигна до това кръгло кристално огледало и да издебна луната, докато оглежда там седефеното си лице.
Знаех пътя, но сякаш някой ми пречеше да стигна бързо там. Ту интересна сцена, ту примамлив звук ме отклоняваха в различните алеи. Вече съзирах гъстия ред на дървесата, които ограждаха онова вълнисто и нагънато огледало, когато откъм долчинката в дясно долетя музика, каквато, казах си, ще прозвучи, ако пред мен се разтворят вратите на рая — музика, каквато сигурно се е носила над Витлеем в нощта на благата вест.
Песента и нежният акомпанимент се подемаха като че отдалеч; но понесена на бързо криле, през сенките долетя такава буря от съзвучия, че ако нямаше наблизо дърво, на което да се опра, сигурно щях да падна. Стори ми се, че чувам множество гласове, неизброими инструменти, разнообразни и многобройни — различих ловджийски рог, корна, тромпет. Стори ми се, че цяло едно море е запяло с всичките си вълни.
Приливът плисна към мен, а сетне се отдръпна и аз го последвах. Поведе ме към една византийска сграда — нещо като беседка — близо до средата на парка. Наоколо се тълпяха хиляди хора, събрани да чуят големия концерт на открито. Онова, което бях чула, е било, изглежда, хор на ловците; нощта, откритото пространство, сцената и странното ми настроение бяха подсилили звучите и впечатлението от тях.
Видях дами, които светлината правеше още по-красиви. Някои носеха дрехи от воал, други от лъскави сатени; цветята и златистите им къдри трептяха, а воалите са развяваха край украсените им шапки, докато този огромен хор насищаше въздуха над тях с плътни звуци. Повечето от дамите седяха на градински столове, а зад и до тях стояха кавалерите им. В края на тълпата бяха обикновените граждани, простолюдието и полицаите.
Там се изправих и аз. Приятно ми беше да мога да остана безмълвна, непозната и неизвестна съседка на късите фусти и дървените сабо и отдалеч да наблюдавам конкретните рокли, кадифените наметки и шапките с пера. Драго ми бе тъй също да стоя сама — съвсем самичка сред това бурно оживление и радостни лица. Нямах нито желание, нито сили да си пробия път през множеството, затова останах в най- отдалечения край, където чувах, но почти нищо не виждах.
— Госпожицата е застанала на лошо място — обади се нечий глас до мене. Кой се осмеляваше да ме заговори — мен, самотницата? Извърнах се да го отблъсна, а не да му отвърна. Видях един мъж, гражданин, напълно непознат, както ми се стори в първия миг, но в следващия го познах — беше търговец, книжар, който снабдяваше улица „Фосет“ с книги и тетрадки, — човек, известен в нашия пансион като много сприхав и язвителен към нас, редовните му клиенти, но когото лично аз харесвах и смятах за учтив, а дори понякога — за добра душа. Навремето ми бе услужил и ми бе сменил пари. Беше интелигентен. Зад строгия му вид се криеше доброта. Казвала съм си, че по характер напомня господин Еманюел (с когото се познаваха отблизо — виждала бях учителя да стои край полиците на господин Мире и да поглежда новите списания); затова, изглежда, сега се отнесох дружелюбно към него.
Странно бе това, че ме позна под сламената шапка и плътно увития шал, и макар да опитах да отклоня предложението, той настоя да ми пробие път сред навалицата и да ме настани на по-хубаво място. Дори направи и друго — донесе отнякъде и стол. За сетен път се уверих, че сприхавите хора не са най-лошите представители на човешкия род, както най-смирените не всякога са добродушни. Този мил човек, изглежда, не намери за необичайно, че съм тук сама — за него това беше само основателна причина да се погрижи, доколкото може за моето удобство. След като ми намери място и стол, той се оттегли, без да ме разпитва, без да ми подмята, без са каже излишна дума. Нищо чудно, че учителят Еманюел с радост приемаше предложената пура и сядаше да прочете своя фейлетон в магазинчета на господин Мире. Двамата, изглежда, си подхождаха.
Изминаха не повече от пет минути, когато забелязах, че случайността и достойният ми познат отново ме бяха довели близко до една позната група. Точно пред мене седяха семейства Бретън и Дьо Басомпие. Протегнех ли ръка, можех да докосна едно ефирно същество, една царица на феите, облечена в блестящо бяло и горскозелено, като че в горски лилии и техните листа. Кръстница също беше толкова близо, че наведях ли се към нея, дъхът ми щеше да раздвижи панделката на шапката й. стоях прекалено близко. След като един почти чужд човек ме беше познал, чувствувах се неловко от съседството с тия приятели.
Едва не подскочих, когато мисис Бретън, извръщайки се към мистър Хоум, подтиквана от добронамереност, рече:
— Питам се какво ли бе казала моята кръщелница Люси за всичко туй, ако беше тук? Съжалявам, че не я доведохме, много щеше да й е приятно.
— Сигурно, сигурно, с присъщата й сдържаност и благоразумие. Жалко, че не я поканихме — отвърна любезният господин и додаде: — Драго ми е да я наблюдавам: благоразположена, сдържана, доволна.
Колко ми бяха мили; мили са ми и до днес, когато си ги спомням. Как биха могли да се досетят за разкъсващата болка, която бе хвърлила Люси в треска и я беше довела тук, без водач и без утеха, тревожна и упоена почти до лудост? Доиска ми се да се наведа към тях и да отвърна на добротата им безмълвно, с благодарност, изписана в очите. Господин Дьо Басомпие не ме познаваше добре, ала аз го познавах,
