бъде наше знаме. Тояга да ни бъде обещанието на бога, чиято „дума е изпитана, чийто път е съвършен“, навежда в страданията да ни е провидението на оня, който „дава щита на спасението, чиято доброта носи величие“, последно убежище да му бъде пазвата му, която е в „небесните висини“, а сетната ни награда да е славата, възвишена и вечна. Да живеем така, че да бъдем възнаградени, да приемаме трудностите като истински воини, да изживеем живота си, да опазим вярата си, уверени, че ще излезем победители. „Ти се вечен, господи, ние няма да умрем!“
Една сутрин, в четвъртък, всички бяхме събрани в клас за урока по литература. Часът беше настанал, чакахме учителя.
Ученичките от първи клас бяха притихнали; чисто написаните им домашни, зададени през последния урок, лежаха пред тях, завързани с панделки, в очакване да бъдат събрани от преподавателя при бързата му обиколка край чиновете. Беше юли, утрото беше прекрасно. Стъклената врата стоеше открехната, през нея подухваше свеж ветрец, а цветята на перваза се поклащаха, превиваха се, надничаха вътре и сякаш нашепваха драги обещания.
Господин Еманюел не беше сред най-точните. Не се учудвахме, когато закъсняваше, ала се изненадахме, когато вратата се отвори и вместо забързаната му и пламенна фигура към нас пристъпи тихо и предпазливо мадам Бек.
Тя отиде към масата на господин Пол, застана пред нея, притегли лекия шал, който увиваше раменете й. И подхвана с нисък, но твърд глас и втренчен поглед.
— Тази сутрин няма да имате урок по литература.
Следващото изречение долетя след около две минути:
— Вероятно уроците по литература ще се отложат за една седмица. Поне толкова ще ми е необходимо, за да намеря подходящ заместник на господин Еманюел. Междувременно ще трябва да запълним по най- полезен начин свободното време. Учителят ви, госпожици — продължаваше тя, — желае, ако е възможно, лично да се сбогува с вас. Но засега няма време за подобно нещо. Той се готви за дълго пътешествие. Неочаквана и важна работа го зове на дълъг път. Той реши да напусне Европа за неопределено време. Може би сам ще ви каже нещо повече. Госпожици, вместо обичайния урок на господин Еманюел тази сутрин ще имате урок по английски с госпожица Люси.
Тя кимна учтиво, притегли шала си и излезе от стаята.
Настъпи тежко мълчание, а сетне из стаята се разнесе шепот. Стори ми се, че някои ученички заплакаха.
Измина известно време. Шумът, шепотът, хлипанията станах по-силни. Усетих, че настъпва безредие, някакво объркване, сякаш ученичките ме разбираха, че няма надзор, е редът е напуснал класа ни. Навикът и чувствата ми за дълг ми помогнаха да се съвзема, да стана по обичайния си начин, да заговоря с обичайния си глас, да призова към ред и накрая да го въдворя. Накарах ги да се занимават задълбочено и продължително с английски. Не ги оставих да си поемат дъх през цялата сутрин. Спомням си, че към ученичките, които се бяха разплакали, изпитвах определено раздразнение. Всъщност чувствата им не бяха кой знае колко истински, това бе по-скоро етерична екзалтация. Казах им го направо. Подиграх ги. Бях безпощадна. Истината беше, че не можех да понасям сълзите им, техните хълцания, не можех да ги търпя. Една глуповата, бездушна ученичка хлипаше още, след като другите престанали. Безпощадната необходимост ме принуди и ми помогна да й заявя, че няма право да продължава с подобни демонстрации, че е длъжна да се овладее.
Това момиче чеше да е в пълното си право да ме намрази, ако след часовете, когато съученичките й вече си отиваха, не я бях накарала да остане; а като излязоха всички, сторих нещо, което никога не бях правила пред тях — притиснах я до сърцето си и я целунах по бузата. Но след като се бях поддала на импулса, бързо я отпратих от стаята, защото, развълнувана от постъпката ми, тя се разплака по-горчиво и от преди.
Запълних с работа всеки миг от този ден, бих искала да будувам и през нощта, ако можех да оставя запалената свещ. Нощта ми беше тежка и изморителна и не ми позволи да си отпочина за следващия ден, изпълнен с непоносими моменти. Естествено бе новината да се разисква от всички. Отначало внезапната вест ги караше да се въздържат. Но скоро се съвзеха. Устите се отвориха, езиците се раздвижиха, учители, ученички, прислужнички, всяка повтаряше това име — „Еманюел“. Той, чието име бе свързано с основаването на училището, той да напусне! Намираха го за невероятно.
Говореха толкова много, тъй продължително, тъй често, че накрая от цялото това многословие започнах да разбирам нещо. На третия ден дочух, че щял да замине след седмица и че тръгвал към Южна Америка. Вглеждах се в лицето на мадам Бек, търсех в очите й, очаквах да усетя някакво потвърждение, или отрицание на тази вест; оглеждах я от всички страни, за да науча нещичко, но тя си оставаше все така невъзмутима и непроницаема.
— Това напущане е голяма загуба за мене — призна си тя. — Не зная как ще намеря заместник. Тъй бях свикнала с моя роднина, той ми беше дясната ръка. Какво ще правя без него? Възпротивих се на решението му, но господин Пол ме убеди, че това било негов дълг.
Заяви го пред всички, на масата, по време на обяд, уж в разговор със Зели Сент Пиер.
„Защо да му е дълг?“ — искаше ми се да запитам. Понякога ми идваше да я спра, както спокойно минаваше край мен в класната стая, да протегна ръка, да я сграбча здраво и да й кажа: „Стой! Нека чуем истината. Защо да му е дълг да отива в изгнание?“ Но мадам се обръщаше все към друга някоя учителка, не ме погледна ни веднъж, ни веднъж сякаш не й мина през ум, че този въпрос ме вълнува.
Седмицата изтичаше. Не се спомена повече за това, дали господин Еманюел ще се сбогува с нас, а и никой, изглежда, не се питаше ще дойде ли той, или не, никой не изглеждаше разтревожен, че ще може да тръгне нечут и невидян, приказваха безспирно, ала ни веднъж не заговориха по този важен въпрос. Що се отнасяше до мадам, тя естествено можеше да се среща с него и да му казва каквото поиска. Какво я беше грижа дали щял да се яви в класната стая?
Седмицата свърши. Съобщиха ни, че заминавал в еди-кой си ден и че отивал в „Бас Тер, на остров Гваделупа“. Работата, която го зовяла там, била свързана с интересите на неговите близки, а не лично с неговите. Така и очаквах.
„Бас Тер, на остров Гваделупа.“ По онова време почти не спях, но всеки път, щом малко позадрямвах, бързо се стрясках, защото някой изричаше до главата ми „Бас Тер“ и „Гваделупа“ или ги виждах изписани край мене и пред мене в тъмнината с криви, ярки, червени или лилави букви.
За онова, което чувствах, нямаше лек, а и кой ли можеше да направи човека безчувствен? През последните дни господин Еманюел се бе отнасял много мило с мене, с всеки час той ставаше все по-мил и по-добър. Имаше вече месец, откакто бяхме изяснили религиозните си разногласия и оттогава насам не се бяхме спречквали нито веднъж. А и мирът, в който живеехме, се дължеше на безразличие, не бяхме отчуждени. Посещавал ме бе по-често, разговаряли бяхме по-дълго отпреди, прекарвал бе с мене цели часове по-лъчезарен, с кротост в погледа, смирен и тих. Приказвали си бяхме за приятни неща. Запитал ме бе за моите по-нататъшни планове и аз му ги казах. Проектът ми да отворя училище му се хареса, накарал ме беше да му го повторя, макар че го беше нарекъл плод на моите блянове. Вече не се дразнехме един друг, в сърцето ми нахлуха чувства на близост и надежди; обичта и дълбокото взаимно уважение пускаха корени в душите ни.
Колко спокойни бяха уроците, които ми преподаваше по това време! Нямаше ги обидите по адрес на моя „интелект“, нямаше ги заплахите за изпитания пред публика. Вместо ревнивите ухапвания и ироничните похвали аз получавах безмълвна, усърдна помощ, мили напътствия, приятелски прошки, които извиняваха грешките ми без присмех! Имаше дни, в които седяхме часове, без да говорим, а когато здрачът или дългът ни налагаше да се разделим, той ме оставяше с думи като: „Колко е сладка почивката! Колко безценно е тихото щастие!“
Една вечер, едва преди десетина дни, той се присъедини към мен, докато се разхождах по моята алея. Хвана ръката ми. Аз го погледнах. Стори ми се, че искаше да ми говори за нещо.
— Мила малка приятелко! — изрече нежно той. — Скъпа приятелко!
Ала в допира и думите му усетих някакво различно чувство и у мен се породи една нова мисъл. Възможно ли бе приятелските и братски чувства да се изместват в душата му от други? Не прочетох ли в израза му една доброта, която бе повече от братска обич и приятелство?
Многозначителният му поглед искаше да ми каже вещо друго, ръката му ме притегли към него, устните
