— Не, татко — не мисис Бретън.
— Но кой тогава, дъщеричке? Кажи на татко истината.
— О, татко! — проплака тя искрено. — Ще ти кажа — ще ти кажа истината, цялата истина. С радост ще ти я кажа — с радост, макар да треперя цялата.
И наистина трепереше. Растящото вълнение, тлеещото чувство и набираната смелост я разтърсваха.
— Омразно ми е да крия постъпките се от тебе, татко. Боя се от теб и те обичам повече от всички освен бога. Прочети писмото, погледни адреса.
Тя го остави на коленете му. Той го взе и го прочете, а ръката му трепереше и очите му овлажняха.
Сгъна го и погледна авторката със странен, нежен и тъжен, и удивен поглед.
— Нима тя маже да пише така — мъничкото момиченце, която вчера седеше в скута ми? Нима тя може да чувствува така?
— Лошо ли е, татко? Наскърбява ли те?
— В него няма нищо лошо, мое невинно малко дете, но то ме натъжава.
— Но чуй ме, татко! Аз не искам да те натъжавам. Готова съм да се откажа от всичко — почти от всичко (поправи се тя), готова съм по-скоро да умра, отколкото да те направя нещастен. Не бих го понесла!
И тя потръпна.
— Не одобряваш ли писмото ми? Да не го ли давам? Да го скъсам ли? Ще го скъсам заради тебе, ако ми наредиш.
— Нищо не съм ти наредил.
— Заповядай ми нещо, татко, изрази желанията си. Но само не огорчавай, не обиждай Греъм. Не мога, не мога да понеса това. Обичам те, татко, но обичам и Греъм, защото — защото — защото не мога другояче.
— Този прекрасен Греъм е един млад разбойник, Поли, това си мисля за него сега. Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че от своя страна, аз никак не го обичам. Ах, преди години съзрях в очите на това момченце нещо, което не съумях да проумея докрай — нещо, което майка му не притежава, — една дълбочина, която предупреждава човека да не нагазва в дълбокото в този поток, и сега изведнъж виждам, че съм затънал там.
— Не си, татко, не си паднал вътре, ти си на сигурно място, на здрав бряг. Можеш да постъпваш както си искаш; твоята власт е деспотична. Можеш да ме затвориш в манастир и да разбиеш сърцето на Греъм още утре, ако решиш да бъдеш толкова жесток. Кажи, автократе, кажи, царю, ще го сториш ли?
— Пратете го в Сибир, с червените му бакенбарди и с всички. Казах, че не го харесвам, Поли, и много се учудвам, че ти го харесваш.
— Татко — викна тя, — знаеш ли, че се държиш ужасно? За пръв път те виждам такъв несговорчив, толкова несправедлив, толкова отмъстителен. По лицето ти е изписано нещо, което не ти е присъщо.
— Махайте го! — продължаваше мистър Хоум, който наистина изглеждаше ядосан и раздразнен — дори огорчен, — но предполагам, че тръгне ли той, Поли ще грабне вързопчето си и ще хукне след него. Сърцето й се отвърнало — отвърнало и изстинало към стария й баща.
— Татко, казах ти, че е ужасно, че е много лошо, като ми говориш по този начин. Не съм се отвърнала от тебе и няма нито човек, нито друга сила, която да ме отвърне.
— Омъжи се, Поли. Омъжи се за червените бакенбарди. Престани да бъдеш дъщеря. Върви и стани съпруга.
— Червени бакенбарди! Какво искаш да кажеш, татко? Не се поддавай на предразсъдъци. Неведнъж си ми казвам, че всички шотландци, твоите сънародници, биле жертва на предразсъдъците. Сега ти го доказваш, като не можеш да направиш разлика между червеното и кестенявото.
— Остави стария предубеден шотландец. Върви си.
Тя остана загледана в него, смълчана. Искаше да се покаже твърда, неподатлива към присмеха. Познаваше баща си, знаеше слабостите му и бе очаквала сцената, която се разиграваше сега. Тя не я бе заварила неподготвена и й се искаше да изчака да затихне с достойнство, защото знаеше изхода. Но достойнството й не издържа. Внезапно очите й се насълзиха, тя се хвърли на шията му.
— Аз няма да те оставя, татко — никога няма да те оставя. Няма да те наскърбя, никога няма да те наскърбя! — извика тя.
— Агънцето ми! Съкровището ми! — промълви този любящ, но непреклонен повелител. След това не каза нищо — защото гласът му бе потреперал.
В стаята нахлуваше здрач. Отвън долитаха стъпки. Помислих, че някой от прислужниците носи свещниците, затова тихо открехнах вратата, за да го спра. Отвън не стоеше прислужник. Един строен господин оставяше шапката си на масата, бавно сваляше ръкавиците си — помайваше се, чакаше очевидно мен. Не е повика нито със знак, нито със думи, но очите му казваха: „Люси, ела тук“. Аз отидох.
На лицето му играеше усмивка, която погледна надолу към мен. Единствено той бе в състояние да изрази с усмивка вълнението, което го бе обвзело.
— Господин Дьо Басомпие е вътре, нали? — запита Греъм, посочвайки към библиотеката.
— Да.
— Той забеляза държането ми по време на вечерята, нали? Надявам се да ме е разбрал.
— Да, Греъм.
— Значи сега съм изправен на подсъдимата скамейка, а и тя също?
— Мистър Хоум ( и сега, изобщо продължавахме понякога да го зовем мистър Хоум) разговаря с дъщеря си.
— Х-м! Това са съдбоносни мигове, Люси!
Личеше, че е развълнуван, ръцете му трепереха, някакво жизнено (бих о нарекла „смъртоносно“, ала подобни думи са неподходящи за човек, тъй жизнерадостен като Греъм) — някакво жизнено напрежение ту спираше, ту ускоряваше дъха му. Макар и притеснен, не спираше да се усмихва.
— Много ли е разгневен, Люси?
— Тя ти остава много вярна, Греъм.
— Каква ще е присъдата ми?
— Греъм, звездата ти трябва да е щастлива.
— Трябва ли? Благосклонна пророчице! След подобни мили думи трябва наистина да съм страхливец, за да се уплаша. Струва ми се, че всички жени край мен са верни, Люси. Би трябвало да ги обичам, и аз наистина ги обичам. Майка ми е добра — тя е божествена; а и ти си ми вярна до смърт. Нали?
— Да, Греъм.
— Тогава ми дай ръка, моя малка сестрице. За мен тя е приятелска ръка и винаги е била такава. А сега, напред пред приключението. Бог помага на праведниците, Люси, кажи амин!
Той се извърна и почака, докато казах „Амин!“, което сторих, за да го зарадвам. Старата магия, с която ме подтикваше да правя каквото ми нареди, отново ми подействува. Желаех му успех, и знаех, че го има. Роден бе да побеждава, тъй както някои са родени, за да бъдат побеждавани.
— Върви след мене! — нареди ми той и аз го последвах.
— Господине — обърна се той към мистър Хоум, — каква е моята присъда?
Бащата погледна дъщерята и продължи да крие лицето си.
— Вие, Бретън — обади се мистър Хоум, — ми се отплащате за гостоприемството по обичайния начин. Аз ви приемах, вие ми ограбихте най-ценното. Аз винаги се радвах да ви видя, вие се радвахте на най- скъпото, което притежавам. Вие ме ласкаехте; а междувременно не бих казал, че сте ме ограбили, ала аз преживях тежка загуба; онова, което загубих аз, вие, както изглежда, сте го спечелили.
— Господине, не съм в състояние да се разкайвам.
— Да се разкайвате? Не и вие! Вие тържествувате, както виждам. Джон Греъм, по произход вие сте отчасти хайлендър и главатар и у вас проличава келтското и в лицето, и в говора, и в мислите ви. Вие сте хитър и чаровен като старите келти. Червената (добре де, Поли, русата) ви коса, ласкателните ви думи и острият ви ум са ви дадени в наследство от дедите.
— Господине, самият аз се смятам за напълно честен — отвърна Греъм и по лицето му се разля истинска английска руменина, безпогрешно свидетелство за искреността му. — И въпреки това — додаде
