му се раздвижиха. Не. Не сега. По здрачната алея пред нас се появи препятствие, то се вдигна напреде ни двойна заплашително. Срещнахме две зловещи фигури — една жена и един свещеник — мадам Бек и отец Силас.
Никога не ще забравя лицето на отеца. В първия миг то изразяваше някаква дълбока чувствителност, извикана от изненада, но бързо потъмня от жлъчта на религиозната ревност. Той се обърна към мене с неискрен глас. Вгледа се в ученика си със строгост. А мадам Бек, естествено, все едно не бе видяла нищо — нищичко, — макар че родственикът й не пусна пред нея ръката на еретичката, а я стисна още по- здраво.
След всичките тези събития неговото внезапно заминаване ми се стори отначало невероятно. Всъщност единственото непрестанно повтаряне и това, че сто и петдесет души около мен го приемаха като нещо естествено, ме накара да повярвам. Що се отнася до онази напрегната седмица с празните й, но мъчителни дни, които не донасяха от него нито дума, нито обяснение, спомням си я, ала не съм в състояние да я опиша.
Настъпи последния ден. Сега вече той трябваше да ни посети. Трябваше да се появи, за да ни каже сбогом, защото другото означаваше, че ще изчезне безмълвен и никога вече няма да го видя.
Но за това, изглежда, не мислеше никой друг от цялото училище. Всички станаха в обичайния час, закусиха както обикновено; всички, без да споменат и да се замислят за някогашния си учител, подхванаха с безразличие обикновените си занимания.
Цялата къща тънеше в такава забрава, в такова спокойствие, всички така бяха привикнали към ежедневието си, че едва дишах от тази ялова, задушна атмосфера. Нямаше ли кой да заговори вместо мен? Никой ли освен мен нямаше желание да го види, да изрече думата, на която да откликна с „Амин“?
Виждала ги бях сплотени, когато ставаше въпрос за дреболии — за някое лакомство, за свободен ден, за отлагане на урок; ала сега не можеха, не искаха да се струпат край мадам Бек и да настоят за последна среща със своя учител, който бе обичан ако не от всички, то поне от някои — обичан, доколкото те умееха да обичат, защото всъщност какво представляваше любовта на мнозинството?
Знаех го къде живее, знаех къде бих могла да науча нещо за него, къде да го намеря. Беше на хвърлей място. Но и в съседната стая да се намираше, без да ме е повикал, все едно, нямаше да отида. Да преследвам, да търся, да напомням за себе си, да настоявам — не умеех ни едно от тези неща.
Господин Еманюел би могъл да мине на метър от ръката ми. Минеше ли мълчаливо и без да ме погледне, мълчалива и неподвижна щях да го пусна да си отиде.
Утринта премина. Настъпи следобедът и вече си мислех, че всичко е свършило. Сърцето ми трепереше в гърдите. Кръвта ми спираше в жилите. Чувствувах се болна и едва успявах да върша работата си и да стоя на мястото си. Малкият свят край мене вървеше безразличен по своя път, всички изглеждаха весели, без грижа, без страх, без тревожни мисли. Същите ученички, които само преди седем дни бяха хълцали истерично при внезапната вест, сякаш напълно бяха забравили тази вест, значението й, своите чувства.
Малко преди пет, часът за разпущането на ученичките, мадам Бек изпрати да ме повикат в нейната стая, за да й прочета едно писмо и да й напиша отговора на английски. Преди да започнем, видях я внимателно да затваря двете врати на стаята си, затвори дори и прозорците, макар денят да беше горещ и тя да обичаше свежия въздух. Защо бяха тия предпазни мерки? Острото подозрение, жестокото недоверие извикаха у мен тези въпроси. Дали не искаше да се изолира от външните звуци? Но какви звуци?
Вслушвах се както никога досега, вслушвах се както вълкът единак, който броди в зимните нощи, души в снега в очакване на плячката си и чува далечните стъпки на странника. Към средата на писмото чух нещо, което спря перото ми — чух стъпки в коридора. Не беше звъннал входният звънец; Розин — изпълняваща очевидно нечия заповед — бе предотвратила иззвъняването. Мадам забеляза, че спрях. Тя се изкашля, раздвижи се, заговори високо. Стъпките отминаха към класните стаи.
— Продължавайте — обади се мадам . Но моята ръка бе скована, слухът ми напрегнат, мислите ми бяха другаде.
Класните стаи бяха в друго здание, коридорът ги отделяше от жилищната постройка. Въпреки разстоянието и стените чух да се раздвижват, цял един клас стана на крака.
— Часът е свършил — обади се мадам.
Наистина време беше за това, но защо тази внезапна тишина, това състояние на глъчката?
— Почакайте, мадам, ще видя какво има.
Оставих перото и я напуснах. Напуснала съм я, как не! Тя не би позволила да я оставя. Безпомощна да ме задържи, тя стана и ме последва като сянка. Извърнах се на последното стъпало.
— И вие ли идвате?
— Да — отвърна тя и срещна погледа ми със странно изражение — очите й бяха мрачни, но решителни. Продължихме нататък, не една до друга, но тя ме следваше по петите.
Той бе дошъл. Видях го още щом влязох в първи клас. Там отново бе застанала позната фигура. Несъмнено опитали се бяха да го възпрат, но той беше дошъл.
Момичетата стояха в полукръг, той минаваше край тях и се сбогуваше, стискаше ръката на всяка, докосваше бузата на всяка с устни. Това последното се разрешаваше от чуждестранния обичай по време на раздяла — раздяла тъй сериозна, тъй продължителна.
Неприятно ми беше, че мадам Бек ме последва по този начин, че тъй отблизо ме следи. Шията и раменете ми потръпваха трескаво от дъха й, почувствувах страшен гняв.
Той приближаваше, обходил бе вече полукръга, стигна до последната ученичка, извърна се. Ала мадам ме изпревари и внезапно се изстъпи напред, сякаш тялото й се разду и дрехите й се удвоиха, засенчи ме, скри ме от погледа му. Тя знаеше моята слабост и моя недостатък, можеше да предугади душевната парализа, пълната липса на самочувствие, които ме обхващаха в подобни моменти. Тя избърза към своя сродственик, обсипа го с думи, привлече вниманието му, поведе го към вратата — стъклената врата, която се отваряше към градината. Той се огледа. Да бях срещнала погледа му, предполагам, че смелостта щеше да надвие смущението ми и вероятно щях да пристъпя напред, да намеря спасение, но в стаята вече цареше хаос, оня полукръг се беше разпръснал на малки групички и моята фигура се бе загубила сред тридесетина други, по-едри от мене. Мадам успя да се наложи. Да, отведе го и той не ме видя. Смяташе, че ме няма. Удари пет часът, прозвуча силният звънец на камбаната, известяваща края на заниманията, ученичките се разпръснаха, стаята се опразни.
Тогава, спомням си, връхлетяха ме мигове на пълен мрак и дълбоко отчаяние — неизразима скръб на една непоносима загуба. Какво да правя, о, какво да правя, когато едничката надежда в живота ми бе изтръгната тъй безмилостно от моето разкъсано, огорчено сърце?
Не зная на какво бях готова, когато едно момиченце — най-малкото в училището — се намеси със своята невинност и незнание в този бушуващ и безмълвен център на моя вътрешен конфликт.
— Госпожице — изфъфли тъничкото гласче, — нося ви ей това. Господин Пол ми нареди да ви търся из цялата къща, от тавана до мазето, и като ви намеря, да ви го дам.
И детето ми предаде една бележка. Малкият гълъб кацна на коленете ми с маслинено клонче ни мира. Нямаше ни адрес, ни име, само следните думи:
„Не смятах да се сбогувам с Вас, когато се разделях с останалите, но все пак се надявах да Ви видя в клас. Останах разочарован. Срещата се отлага. Бъдете готова за мен. Преди да замина, искам да Ви видя на спокойствие и да разговаряме дълго. Бъдете готова. Миговете ми са броени, а в момента — обсебени от други; освен това имам и една лична работа, в която никой друг не може да ми помогне, а не мога да я разкажа на никого, дори и на Вас.
Пол“
„Бъдете готова!“ Това би трябвало да означава още тази вечер. Нима нямаше да отпътува на другата сутрин? Но, да, в това бях сигурна. Видяла бях съобщението за отплуването на неговия кораб. А! Ще бъда готова. Но дали тази многоочаквана среща ще може да се осъществи? Времето беше тъй кратко, заговорниците бяха толкова бдителни, тъй действени и тъй враждебни. Проходът ми се струваше тесен като клисура, дълбок като бездна; над него бдеше Аполион и дъхът му бе огнен. Ще го надвие ли моят герой? Ще стигне ли при мене моят водач?
