фанатизми — са направили тъй, че никога да не го видя? Какво чудно тогава, че и втората вечер ме завари както първата — неукротена, измъчена, отново да кръстосвам самотната стая, обхваната от непромененото терзание на безмълвното отчаяние?
Тази нощ мадам Бек не ме покани да си лягам, не ме и наближи. Изпрати ми Дженевра Фаншоу. Не би могла да намери по-подходящ човек за тази цел. Първите думи на Дженевра:
— Много ли ви боли глава тази вечер? (Защото и тя като останалите вярваше, че страдам от главоболие — непоносимо главоболие, което ме кара да бледнея и да съм неспокойна.) — Първите й думи, повтарям, извикаха у мен желанието да избягам където и да е, но далеч от нея. И онова, което последва — жалби за собственото й главоболие, — скоро постигна целта.
Качих се горе. След малко се намирах в леглото си — самотното ми легло, — населявано от отровни скорпиони. Едва бяха изминали пет минути, появи се друга пратеница. Готон ми донесе нещо за ядене. Изсъхвах от жажда. Изпих го на един дъх. Напитката беше сладка, но с вкус на успокоително.
— Мадам каза, че щяло да ви приспи, миличка — заяви Готон, когато й подавах празната чаша.
Аха — успяха да ме хванат. Бяха ми дали силен опиат. Поне за една нощ нямаше да им преча.
Всички си легнаха, запалиха нощната лампа, спалнята затихна. Скоро сънят ги завладя. Над тези възглавки сънят лесно взе надмощие — спокойна зацарува над умове и сърца, които не страдаха. Но отмина неспокойната.
Опиатът започна да действува. Не зная дали мадам бе увеличила или намалила обичайната доза, но резултатът не бе какъвто бе желала. Вместо да ме отпусне, напитката ме възбуди. Обладаха ме нови мисли — по-други мечтания. Призивен рог прозвуча в моите сетива, извика ги към действие в нечакан час. Въображението ми бе възбудено от дрямката, възправи се повелително и готово за действие. С презрение погледна материята, своя съжител.
„Стани — нареди то. — Лентай! Тази нощ ще бъде каквото определя аз, а не ти.“
„Но огледай се, виж колко е тъмно!“ — проплака тялото и когато вдигнах тежките завеси от близкия прозорец, Въображението с царствен жест ми посочи блясъка на луната в дълбоко и сияйно небе.
Накара стреснатите ми сетива да почувствуват колко непоносими са и мракът, и теснотията, и потискащата горещина в спалнята. Убеди ме да напусна тази бърлога и да го последвам навън, в росата, в нощния хлад и лунния блясък.
Нарисува пред погледа ми една непозната картина на среднощния Вийет. Особено привлекателно ми представи парка, летния парк с тихите му алеи, самотни, безопасни. Сред тях се намираше един голям каменен басейн — знаех този басейн, седяла бях край него под дълбоките сенки на дървесата, наслаждавала се бях на преливащата студена вода, бистра в зеленикавото, застлано с листа, обрасло с папур корито. Защо да не отида там? Но как? Вратите на парка сега бяха затворени, заключени, пазени от стражи, невъзможно бе да се влезе.
Невъзможно ли? — нека помислим; и докато размишлявах, аз механично се обличах. След като ми бе невъзможно да спя и да лежа спокойно, дълбоко възбудена, какво друго ми оставаше да сторя?
Вратите бяха заключени, пред тях стояха стражи. Но нима нямаше начин да се проникне в парка?
Предишния ден като минавах оттам, бях забелязала, без тогава да й обърна внимание, една пролука в оградата, един изваден кол. Отново видях пред себе си този отвор — видях го съвсем ясно, — тясната, неравна пролука, провиждаща се между липите, засадена стройно като колонада. Мъж не би могъл да се провре през този отвор, нито по-пълна жена, не и мадам Бек; но смятах, че аз мога да мина. Реших, че бих искала да опитам; в този час целият парк щеше да бъде мой — лунният среднощен парк!
Как дълбоко спяха всички! Какъв здрав сън! Какво равномерно дишане! Колко тиха бе цялата огромна къща! Колко ли беше часът? Искаше ми се да узная. Долу в класната стая имаше часовник. Какво ми пречеше да сляза и да видя? На лунната му светлина бялото му голямо лице и гарвановочерните му числа сигурно щяха да се различават ясно.
Можеше да ми попречи единствено изскърцването на вратата или на ключалката. В тези горещи юлски нощи задушният въздух беше нетърпим и вратата на стаята стоеше широко отворена. Дали дъските на спалнята биха издържали стъпките ми, без да ме издадат? Да. Знаех ги къде скърцат и щях да прекрача тези места. Дъбовата стълба изскърцва, докато слизам, но не силно; вече съм в „карето“.
Големите врати на класните стаи са плътно затворени, заключени са с резета. От другата страна, вратата към коридора е отворена. За мен класните стаи са като мрачни тъмници, запокитени далеч от оживените улици, изпълнени с привидения и непоносими спомени, налягали злощастни сред сламата и оковите. Коридорът ми предлага радостна гледка, защото извежда към високия вестибюл, който води направо към улицата.
Ш-т! Часовникът отброява часа. Макар тишината в този манастир да е призрачно дълбока, едва е единадесет. Докато слухът ми очаква да се възцари мълчанието след последния удар, откъм столицата, отвъд зидовете, до мен долита звукът на камбани или по-скоро на духова музика — звук сладостен, победен, отхвърлящ всяка скръб. О, как ми се ще да стигна по-близко до тази музика, да й се наслаждавам сама край обраслия с папур басейн! Пуснете ме да ида — о, пуснете ме да ида там! Но какво ми пречи, какво не ме пуща на свобода?
Ей тук, в коридора, висят градинските ми дрехи, голямата ми шапка, шалът. Огромната тежка външна врата няма ключалка, няма нужда да търся ключа. Тя се отваря с пружинено резе, не е възможно да се отвори отвън, но отвътре то може безшумно да се дръпне. Дали ще съумея? Резето се хлъзга под натиска на ръката ми, хлъзга се с благосклонна лекота. Обхваната съм от учудване, когато порталът се разтваря едва ли не отведнъж; учудвам се, когато прекосявам прага и пристъпвам на павираната улица — удивлявам се на странната лекота, с която можела да се разбие тази тъмница. Като че ли някой друг се грижеше за мене, сякаш някаква всеразтваряща сила бе тръгнала пред мене. Защото самата аз не бях направила никакво усилие.
Тихата улица „Фосет“. На нейното платно намирам онази примамваща странника лятна нощ, за която бях копняла; над себе си виждам луната, усещам нощната роса. Ала не бива да оставам тук. Все още съм твърде близо до старото свърталище, още съм до тъмницата и чувам стоновете на затворниците. Не този покой ми е нужен, него аз не мога да търпя. За мене по лицето на това небе е изписана смъртта на един свят. В парка също ще бъде спокойно — вярно, аз зная, че спокойствието на смъртта прониква навсякъде, — но по-добре да ида в парка.
Тръгвам по добре познатата улица и поемам нагоре към богатия и аристократичен квартал От Вий. Вероятно оттам е долитала музиката, която чух. Сега тя е замлъкнала, но сигурно отново ще засвири. Продължих да вървя. Не ме посрещнаха нито музика, нито музиканти; замести ги друг звук, шум като от голям прилив, от буйни води, който се засили, когато приближих. Блеснаха светлини, усетих раздвижване, дочух звън на камбани. Къде отивах? Стигнах до един голям площад и се озовах като по магия сред весела, буйна, празнуваща тълпа.
Вийет представляваше един огромен блясък, искряща илюминация, сякаш всички са излезли навън; няма я лунната светлина, скрило се е небето. Осветен от своите светлини, градът се наслаждава на собственото си великолепие; пъстри дрехи, големи екипажи, красиви коне и благородни ездачи изпълват осветените улици. Съзирам и някои маски. Сцената е странна, по-странна от сън. Сред този силен блясък в парка навярно е сенчесто и спокойно. Там поне сигурно не ще има факли, лампи, навалица?
Тъкмо си задавах този въпрос, когато край мене премина открит екипаж с познати лица. Тълпата му пречеше да се движи бързо; буйните коне пръхтяха, възпирани от юздата. Разгледах отблизо пътниците в екипажа. Те не можеха да ме видят или поне да ме разпознаят, както бях увита в големия шал, засенчена от сламената шапка (в тази пъстра тълпа всяка дреха изглеждаше на място). Видях конт Дьо Басомпие; видях кръстница в красиви дрехи, хубава и весела; видях тъй също Полина-Мери, обкръжена от тройната нимба на своята прелест, на младостта и на щастието. Гледах лицето й, излъчващо радост, очите й, отразяващи празнична светлина, и не можех да обърна достатъчно внимание на елегантната й рокля. Насреща й седеше Греъм Бретън. Лицето й грееше тъй, защото гледаше към него, светлините в очите й се излъчваха първо от неговите.
Изпитах странно удоволствие да следвам тези приятели, без те да ме виждат; наистина смятах да ги проследя чак до парка. Видях ги как слязоха (вътре не пущаха коли) сред неочакван и още по-голям разкош. Но какво е това? Железните врати между каменните колони бяха оградени от пламтяща арка, изработена от безброй звезди, и докато преминавах крадешком под тази арка — запитах се — къде се намирахме те, и
