Кой би могъл да каже? И все пак обхвана ме смелост, почувствувах утеха. Усещах пулсът на неговото сърце да бие в ритъм с моя пулс.
Очаквах моя герой. След него пристъпваше Аполион със своите адски мъчения. Мисля, че ако вечността крие заплаха за терзания, те няма да се изразяват в огнени пламъци, нито в душевно отчаяние. Мисля, че в един определен ден в ония дни, които никога не се озаряват от утрото и никога не се осъществяват, един ангел пристъпва в пъкала, застава на прага, сияен в ангелския си блясък, усмихва се, изрича предсказания за опрощение, разпалва несигурната надежда за бъдещо блаженство, което няма да споходи грешника веднага, а в незнаен ден и час, описва изкусително благата на своето обещание — после полита нагоре, превръща се в звезда и изчезва в собствения си рай. След себе си оставя напрегнато очакване — благодат много по-страшна от отчаянието.
Чаках през цялата вечер, уповавайки се на маслиненото клонче, донесено ми от гълъба, но обхваната от дълбок страх в моята надежда. Страхът тегнеше зловещо над мене. Студен и особен, както го чувствувах, знаех, че предвещава нещо лошо. Първите часове ми се сториха дълги и безкрайни; обезверена отброявах всеки един от тях. А те минаваха като разкъсани облаци, подгонени от буреносен вятър.
Отминаха. Целият дълъг горещ ден изгоря като бъдник, изтля и последният отблясък от червената жар на деня; останах приведена сред хладните сини сенки, над бледите пепеляви въглени на нощта.
Мина вечерната молитва, съжителките ми се прибраха. А пък аз все още стоях в здрачната класна стая, забравила или по-скоро пренебрегнала правилника, както не го бях забравяла и пренебрегвала никога досега.
Колко време продължих да кръстосвам класната стая, не знам, трябва да съм била на крак дълги часове. Механично бях отместила от пътя си чинове и маси, проправила си бях пътечка от единия до другия край на класа. Разхождах се напред-назад; когато се уверих, че всичко край мен е заспало и никой не ме чува, накрая се разплаках. Доверила се на нощта, приласкана от самотата, вече не сдържах сълзите си, ни воплите си. Те пръснаха сърцето ми, пробиха си път навън. Но нима в този дом имаше място за самотна скръб?
Малко след единадесет — час много късен за улица „Фосет“ — вратата се отвори тихо, но не крадливо; светлината на лампа разсея лунния светлик. Мадам Бек влезе с едно спокойствие, като че ли в това нямаше нищо странно, като че ли влизаше в обичаен час. Вместо веднага да ме заговори, тя отиде до своята маса, отключи я и се престори, че търси нещо. Забави се там дълго, много дълго. Беше спокойна, твърде спокойна. Не издържах на тази преструвка. Разстроена дълбоко, от два часа насам аз бях отхвърлила нормите на въздържанието и страховете си. При нормални обстоятелства за мен бе достатъчен един поглед и един жест, за да се подчиня; сега обаче не можех да понасям никакво насилие, на нищо не се подчинявах.
— Времето за лягане мина отдавна — обади се мадам Бек. — Вие грубо нарушихте правилника.
Мадам не получи никакъв отговор. Аз не спрях. Когато се изпречи на пътя ми, изтласках я оттам.
— Позволете ми да ви успокоя, мийс, позволете ми да ви отведа в спалнята — кротко изрече тя.
— Не! — извиках аз. — Нито вие, нито който и да било друг е в състояние да ме успокои и да ме отведе оттук.
— Ще затоплим леглото ви. Готон още не си е легнала. Тя ще ви сложи да легнете. Ще ви даде успокоително.
— Мадам — казах, — вие сте чувствителна жена. Под цялата чиста, спокойна, сдържана външност се крие една дълбока чувственост. Направете собственото си легло топло и меко, вземете успокоително и яжте сладкиши, пийте ароматни и захарни сокове, засищайте се колкото желаете. Ако ви мъчат скърби и разочарования (може би имате — не, всъщност зная, че имате такива), търсете си успокоителни, които да ви утешават. Но мен ме оставете. Оставете ми, чувате ли!
— Ще трябва да изпратя някой да ви наблюдава, мийс, ще изпратя тук Готон.
— Забранявам ви. Оставете ме на мира. Не се докосвайте до мене, до моя живот, до моите тревоги. О, мадам! В тази ваша ръка се крият мраз и отрова. Вие отравяте и парализирате.
— Какво съм ви сторила, мийс? Вие не трябва да се омъжвате за Пол. Той не може да се ожени.
— О, егоистка! — възкликнах аз, защото знаех, че тя самата тайно желае да се омъжи за него. Наричаше го „нетърпим“, разправяше, че бил „отшелник“. Тя го обичаше, ала искаше да се омъжи, за да го привърже към своите интереси. Прозряла бях дълбоко в тайните замисли на мадам. Не зная как — по някаква интуиция или по някакво вдъхновение, което ме бе озарило по незнаен начин. По време на съжителството ни освен това постепенно бях научила, че към всички останали освен към по-долните от нея тя се държеше като съперница. С душата и сърцето си, макар и скрито, тя ме приемаше като съперница, въпреки че не го показваше с държането си и го знаехме единствено тя и аз.
Стоях надвесена над мадам цели две минути, усещайки я напълно в своя власт, защото в известни настроения като например настоящето, в известни мигове на дълбоко прозрение като този, обичайната й маска, доминото, зад което се криеше, се превръщаха за мен в мрежа на големи дупки; и аз съзирах отдолу едно същество безсърдечно, егоистично, подло. Тя безмълвно отстъпи от мен. Смирено и достойно, макар и смутена, каза:
— Щом не желаете да си починете, макар и неохотно, аз ще ви оставя.
И го стори начаса, по-облекчена, че се измъква, отколкото бях аз, че ме оставя.
Това бе единствената светкавична, разголваща истинска схватка между мен и мадам Бек, тази краткотрайна нощна сцена не се повтори вече. И с нищо не се промени държането й към мен. Нито се постара да си отмъсти. Не вярвам и да ме е намразила повече заради безпощадната ми искреност. Предполагам, прикрила се е зад нейната философия на силната си воля и е решила да забрави онова, което си спомняше с неприятно чувство. До края на нашето съжителство тя с нищо не намекна, нито повтори тази разгорещена разправия.
Нощта мина. Всички нощи — дори беззвездните нощи преди смъртта — имат край. Към шест часа — времето, по което домакинството се раздвижваше за новия ден, отидох на двора и измих лицето си със студена свежа кладенчова вода. На влизане в „карето“ огледалото на един от дъбовете шкафове отрази образа ми. Видях, че съм се променила. Страните и устните ми бяха мъртвешко бледи, очите ми лъщяха, клепачите ми бяха подпухнали и зачервени.
Когато се присъединих към другите, знаех, че всички ме оглеждат; сърцето ми, изглежда, бе разкрито пред тях, имах чувството, че съм се издала. Уверена бях, че и най-малките са разбрали защо и по кого страдам.
Изабел, момиченцето, за което се бях погрижила по време на болестта му, приближи. Дали и то ще ме подиграе?
— Колко сте бледа! Вие сте много болна, госпожице! — каза то с пръстче в устата и остана загледано в мене, натъжено и глупаво, израз, който в момента ми се стари по-приятен и от най-очебийната интелигентност.
Изабел не бе сама в проявата не слепота. Преди да е свършил денят, аз вече изпитвах чувство на благодарност към цялата заслепено множество. Тълпата си има други залисии, не се и сеща да проникне в страданията на сърцето и да тълкува мрачните предсказания. Който страда, трябва да разчита единствено на себе си, да бъде господар на тайните си. В течение на този ден за мен се потвърждаваше не само това, че причината за скръбта ми е неразгадана, но и че целият ми вътрешен живот през тези шест месеца си остава единствено мой. Не им беше известно, не бяха забелязали, че друг един живот за мен бе по-скъп от всичко. Одумките ми бяха отминали, любопитството ме бе пренебрегнало, и двете коварни влияния, витаещи неспирно наоколо, не се бяха спрели върху ми. Понякога човек може да живее в пламнала от тифус болница и да остане здрав. Господин Еманюел бе влизал и излизал. Беше ме учил и ме бе търсил, в най-неподходящи часове той ме бе викал при себе си и аз бях отивала. „Господин Пол вика госпожица Люси“, „Мис Люси е с господин Пол“ — това се чуваше ежедневно, но никой не обръщаше внимание, не проявяваше подозрение. Никой не подхвърляше двусмислици, никой не се присмиваше.
Мадам Бек разгада гатанката, и никой друг. Сегашното ми страдание бе назовано болест — главоболие. Приех да е така.
Но има ли физическа болест, тъй страшна като тази болест — увереността, че си е отишъл, без да ми каже сбогом, тази жестока сигурност, се съдбата и безжалостните фурии — женската завист и попските
