уважавах го и се възхищавах на характера му — искрен, сърдечен и ентусиазиран. Вероятно бих го заговорила, но в този миг се извърна Греъм. Извърна се решително и достойно, с движение съвсем различно от нервното трепване на един дребен човек. Зад него се намираше огромната тълпа, очите му можеха да срещнат стотици очи и да се вгледат в тях. Защо тогава се втренчи в мен, защо ме затисна с цялата сила на своите големи, сини, проницателни очи? Защо, ако му се е приискало да погледне, не се задоволи с един само поглед? Защо се извърна на стола си, облегна лакът на гърба му и бавно ме заоглежда? Лицето ми не можеше да види; стоях приведена. Не ме бе възможно да ме познае. Свивах се, извръщах се, не исках да ме познае. Той стана, успя да ме приближи, след миг щеше да открие тайната ми. Щеше да сграбчи самоличността ми в своите приятелски, но властни ръце. Имаше само един начин да го избягна или да го спра. Показах му с умолителен жест, че желая да ме остави на мира. А след това, ако упорстваше, щеше да му се отдаде да види една разгневена Люси. Нито достойнството му, нито неговата доброта, нито пък любезността му (а Люси познаваше тези му качества докрай) щяха да бъдат в състояние да ме укротят или да ме превърнат отново в старата покорна сянка. Погледна ме, но отстъпи. Поклати хубавата си глава, но замълча. Върна се на стола си и вече не се върна, хвърли ми само един поглед, по- скоро загрижен, отколкото любопитен, в който прочетох нещо, което успокои сърцето ми, тъй както „южнякът укротява зимата“. Значи всъщност Греъм не бе тъй ледено безразличен към мене. Струва ми се, че в оня благороден господарски дом — неговото сърце — той е отделил едно кътче на тавана, където Люси би намерила подслон, ако станеше нужда. То не бе разкошно като стаите, в които приемаше приятелите си, не бе като вестибюла, където настаняваше своята благотворителност, нито като библиотеката, където приютяваше науката си, а най-малко приличаше на павилиона, в който се развихряше сватбеният му пир; и все пак малко по малко с продължителна и неизменна доброта той успя да ми докаже, че ми пази едно килерче, над чиято врата стоеше надпис „Стаята на Люси“. И аз му пазех място — чисто, което ни веднъж не се осмелих да измеря на дълбочина и ширина. Мисля, че бе като шатрата на арабина от „Хиляда и една нощ“. Цял живот я носих свита в дланта си, но ако я пуснах от затвора й, сигурно щеше да се разстеле и издигне в голям и гостоприемен дом.
Колкото и да бе снизходителен тази нощ, не ми бе възможно да остана наблизо. Трябваше да се откажа от това опасно място и този опасен стол. Издебнах момента, станах и се измъкнах. Можеше да си мисли, да бъде уверен, ако ще, че Люси се е свивала в оня шал и се е криела под онази шапка, ала не можеше да е сигурен докрай, защото не успя да види лицето ми.
Нима онова неспокойство още не ме е оставило? Нима не се бях наситила на преживелици? Не се ли чувствувах вече успокоена, уморена, не исках ли да се прибера у дома? Не. Леглото в общата спалня все още ми се виждаше по-омразно от всичко на света. Хващах се за всяко нещо, което бе в състояние да разсее мислите ми. Имах освен това чувство, че нощната дрямка едва започва, че това дотук е било само пролог. В този горски театър владееше някакъв дух на загадъчност, актьорите и следващите събития се таяха зад сцената. Така мислех; това ми подсказваше и предчувствието.
Вървях напосоки, поддавах се на тласъка на всеки минувач и тъй достигнах до едно място, където дърветата растяха на групи или се извисяваха самотни и разпръскваха гъстата тълпа. Музиката долиташе отдалече, беше и по-тъмно, но тишината не бе потискаща, а пълната луна светеше достатъчно силно. Тук се бяха настанили предимно семейства, граждани от простолюдието, а някои от тях, макар да беше късно, стояха с децата си и не смееха заради тях да се размесят с навалицата.
Три хубави стройни дървета, израснали едно до друго, почти преплели стебла, вдигаха гъста сенчеста корона над малкото зелено хълмче, увенчано с една пейка — пейка, на която можеха да се настанят неколцина, но бе заета само от един, а останалите членове на тази щастлива компания стояха пръснати наоколо; сред почитаемия кръг имаше някаква дама, хванала за ръка малко момиченце.
Когато спрях очи на момиченцето, то се въртеше на пета, теглеше се от ръката на жената и се мяташе напред-назад буйно и скокливо. Несдържаните движения привлякоха вниманието ми, напомниха ми нещо много познато. Когато се вгледах разпознах и облеклото на детето. Лилавото копринено палтенце, малката кожена якичка, бялата шапчица — целият празничен тоалет представляваше празнично облекло на едно ангелче — на жабчето Дезире Бек; и това бе наистина Дезире Бек или някоя дяволче като нея.
Бих могла да кажа, че гледката ме е поразила като гръм, но подобна хипербола ще е прибързана. Поразяващото откритие трябваше да се прояви много по-очебийно, преди нещата да стигнат до своя апогей.
На чия ръка би могла да се люлее малката Дезире тъй безнаказано, чия ръкавица би могла да дърпа тъй безразсъдно, чие рамо би си позволила да опъва тъй егоистично, чии поли би могла да настъпва тъй нахално, ако не ръката, ръкавицата, рамото и роклята на своята благородна майка? Там, увита в индийски шал, със светлозелена копринена шапка — свежа, достойна, весела и приятна, там стоеше мадам Бек.
Сигурно! Аз пък смятах, че мадам е в своето легло, Дезире също; че и в този късен час спят съня на праведниците сред недостъпните стени, сред пълната самота на улица „Фосет“. А и те не са си представяли „мисис Люси“ другояче; но ето ни и трите, дошли да се увеселяваме и в празнично осветения парк посред нощ!
Всъщност мадам постъпваше според напълно оправдания си навик. Чувала бях учителките да говорят — макар тогава да не бях обърнала внимание, че много често, когато всички мислеха, че спи, да излизала, елегантно облечена, да се забавлява било на опера, на театър или на бал. Мадам нямаше вкус към монашеския живот и полагаше грижи — постоянно, макар и тихомълком — да подслажда живота си със светски забавления.
Край нея стояха неколцина от приятелите й. познах двама-трима от тях. Там беше брат й, господин Виктор Кинт; имаше и друг един, с мустаци и дълга коса — тих, мълчалив мъж, чиито черти носеха отпечатък и прилика, която ме развълнува. Въпреки неговата сдържаност и спокойствие, въпреки разликата в характерите и и изражението у него имаше нещо, което ми напомняше за едно лице, подвижно, пламенно, живо — лице променливо, ту смръщено, ту оживено, — лице, откраднато от моя свят, загубено за моя поглед, лице, с което бяха минали най-прелестните и най-тъжни, и весели мигове в живота ми — онова лице, по което толкова често бях долавяла проява на гениалност, щото не ми бе възможно да обясня което пречи да засияе с целия си блясък оня безсъмнен огън, нещото, духът, самата тайна. Да, този Жозеф Еманюел, този кротък мъж, ми напомняше за пламенния си брат.
До господата Виктор и Жозеф видях още един познат. Третият стоеше в сянка и встрани; и той беше приведен, но облеклото му и плешивата му бяла глава го правеха най-личният сред групата. Беше духовник, бе отец Силас. Не си мисли, читателю, че присъствието му тук е било непривично. Това празненство не бе изява на Панаира на суетата, а годишнина на една патриотична саможертва. Църквата пламенно покровителствува подобни тържества. Тази нощ в парка имаше много свещеници.
Отец Силас стоеше приведен над пейката, над селската скамейка и над онова, което седеше на нея; то бе странно маса, безформена, но величествена. Наистина очертаваха се някакво лице и някакво изражение, но те бяха тъй мъртвешки и тъй странно поставени, защото човек почти си представяше, че главата е отрязана от тялото и случайно хвърлена върху купчина скъпи тъкани. Мътните лъчи на лампата озаряваха пъстри гердани, големи пръстени; нито разсеяната лунна светлина, нито далечните факли успяваха да приглушат ярките цветове на дрехите. Здравейте мадам Валравен! Този път повече от всякога приличате на вещица. И наистина уважаваната дама скоро доказа, че не е нито труп, нито пък привидение, а една свадлива и проклета старица; защото раздразнена от неспирното хленчене на Дезире Бек към майка й да й купи бонбони, гърбавата изведнъж вдигна бастуна с позлатената дръжка и я удари.
И тъй, там бяха мадам Валравен, мадам Бек, отец Силас, цялото съзаклятничество, тайната хунта. Видът на всички тях, сбрани заедно, ми подействува благотворно. Не бих казала, че се усетих безпомощна, стресната или объркана. Те бяха повече от мене, аз бях победена и срината в нозете им, но бях все още жива.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ЕДНА СТАРА И НОВА ПОЗНАТА
Хипнотизирана като от триглаво чудовище, нямах сили да оставя тази група, сякаш земята под тях не пускаше нозете ми. Короната на трите дървета хвърляше сянка, нощта ми обещаваше закрила, услужлива лампа, изпрати един само лъч, за да ми посочи близката закътана, скрита пейка, и след това изчезна. Сега
