искам да обясня на читателя, че през последните петнадесетина мъчителни дни аз тихомълком черпех от мълвата сведения за същността и целта на пътешествието на господин Еманюел. Разказът е кратък и не е нов. Неговата алфа е Сребролюбието, омегата му — Материалният интерес.
Мадам Валравен изглеждаше отблъскваща като индуски идол, но тъй също излъчваше за тия свои поклонници обаянието на истински идол. Истината бе, че мадам Валравен навремето била богата — много богата; и макар засега да нямаше пари, твърде вероятно бе един ден отново да забогатее. В Бас Тер, на остров Гваделупа, тя притежавала огромно имение, получено като зестра за брака й преди шестдесет години и секвестирано по време на финансовия банкрут на съпруга й; сега обаче то било освободено от задълженията и ако за него положел необходимите грижи някой способен човек, предполагало де, след няколко години щяло да носи големи печалби.
Отец Силас проявил интерес към тези бъдещи приходи в името на религията и на църквата, на която Малиор Валравен бе дълбоко предана. А мадам Бек, далечна роднина на гърбавата старица, като знаеше, че тя няма никакви други наследници, обзета от майчински чувства, хранеше надежда за някакво неочаквано наследство и въпреки недружелюбното отношение на мадам Валравен продължаваше да я ухажва в името на материалните си интереси. Тъй че мадам Бек и свещеникът по финансови съображения бяха еднакво искрено заинтересувани в разработването на имението.
Но разстоянието беше голямо, а климатът — тежък. Оня способен и доверен управител трябваше да бъде сигурен човек. Точно такъв човек притежаваше мадам Валравен на своя служба от двадесет години насам, разбила бе живота му, а след това бе живяла на негов гръб като стара плесен; такъв човек бе отгледал и отец Силас, възпитал си го беше, привързал го бе към себе си с връзките на благодарността, на навика, на вярата. Такъв един човек имаше и мадам Бек и знаеше, че до голяма степен може да му въздействува. „Моят ученик, казваше отец Силас, рискува да се превърне във вероотстъпник, ако остане в Европа, защото се е забъркал с една етеричка.“ Мадам Бек също си имаше тайни съображения и тайно в сърцето предпочиташе да го отстрани оттук. Онова, което тя не можеше да притежава, не трябваше да стане притежание на друга; по-скоро беше готова да го унищожи. Що се отнасяше до мадам Валравен, тя си искаше парите и земята и знаеше, че Пол, ако реши, може да бъде най-предания и най-верен служител. Тъй тримата егоисти бяха обвързали и хванали в ръцете си човека, лишена от всякакъв егоизъм. Те го бяха убеждавали, призовавали го бяха, бяха го умолявали; заявили му бяха, че зависят от неговата милост; накарали го бяха да повярва, че благополучието им е в неговите ръце. Единственото, което искаха, беше да им посвети две-три години от своя живот; след това щяха да го оставят да прави каквото желае. А единият от тях може би се надяваше, че междувременно той ще загине.
Всеки, който бе помолил за помощ господин Еманюел, знаеше, че той няма да се отвърне от проявеното доверие, нито ще отблъсне молителя. Но с каква скрита болка или нежелание ще напусне Европа, какви са личните му планове за бъдещето — за това никой не го бе попитал, никой не знаеше, никой не бе споменал. Всичко това ми беше неизвестно. Можех да се досетя за разговорите му с неговия изповедник; ролята, която играеха за него чувството за дълг и религията — тях можех да ги предположа. Той беше заминал без да ми се обади. Знаех само това.
Свела глава и склонила чело на ръце, седях зад сплетените стволове и зашумени храсти. Ако исках, можех да чуя всичко, което си говореха съседите ми — достатъчно близко бях; но за известно време нямаше смисъл да ги слушам. Приказваха си за дрехи, за музиката, за илюминациите, за хубавата нощ. Очаквах да кажат: „Пътува в спокойно време; «Антигуа» (корабът му) ще има спокойно плаване“. Нищо подобно; не споменаха нито „Антигуа“, нито курса му, нито пасажерите.
Очевидно бе, че техните брътвежи не интересуваха и мадам Валравен. Тя беше спокойна, извърташе глава ту наляво, ту надясно, взираше се пред дърветата и сред тълпата, сякаш очакваше някого и се дразнеше, че закъснява. „Къде са? Защо не идват вече?“ — чух я да повтаря; накрая, решена сякаш са получи отговор на въпросите си, на които до този момент никой не обръщаше внимание, тя изрече гласно следната фраза:
— Госпожи и господа, къде е Жустин-Мари?
Жустин-Мари! Какво беше пък това? Жустин-Мари — мъртвата монахиня, — къде беше тя? Но в гроба си, мадам Валравен. Защо ви е? Вие ще отидете при нея, тя няма да се върне при вас.
Така бих отговорила, ако зависеше от мен. Ала никой, изглежда, не мислеше като мен, никой не се изненада, не се стресна, не изпадна в недоумение. Най-обикновен отговор последва този странен, смущаващ мъртвите, чудовищен въпрос на гърбавата.
— Жустин-Мари — отвърна й някой — ще дойде ей сега. Тя е в павилиона. Сега ще дойде.
Този въпрос и отговорът му промениха характера на брътвежа — защото разговорите им все още бяха празен брътвеж — небрежен, объркан, семеен брътвеж. Намеци, подмятания, коментари се подхвърляха от един на друг, но тъй несвързани, отнасящи се до личности, които не се споменаваха, до обстоятелства, които не се уточняваха, че колкото и внимателно да слушах — защото сега вече слушах с несдържан интерес, — не можех да разбера повече от това, че се изготвяше някакъв план, който се отнасяше до тази жива или мъртва Жустин-Мари. Семейната хунта бе сключила прегръдката си около нея, ставаше дума за женитба, за някакво богатство, но за кого щеше да се омъжи, не разбрах — може би за Виктор Кинт или за Жозеф Еманюел — и двамата не бяха женени. По едно време ми се стори, че шегите и намеците са насочени към един млад русокос чужденец от групата, когото наричаха Хайнрих Мюлер. Сред тези задевки мадам Валравен все още от време на време вмъкваше по някоя от своите хрипливи, язвителни забележки, като отвличаше вниманието си единство за да сплаши с бастуна укротената вече Дезире.
— Ето я! — възкликна внезапно един от господата. — Ето, Жустин-Мари идва!
За мен този миг беше странен. Спомних си портрета на монахинята; не бях забравила и тъжната любовна история; мислено си представих привидението на тавана, в алеята, странното същество, което се появи пред беседката. Усетих, че сега ще открия нещо, че най-сетне ще си обясня загадката. Ах! Развихри ли се веднъж въображението ни, то не може да се спре. Всяко голо и безлистно зимно дърво, всяко безвредно животно, навело се да пасе кротко крайпътните храсти, може да бъде превърнато от Въображението, от минаващия облак и случайния лунен лъч в страшен фантом.
Очакването да разгадая загадката изпълваше гърдите ми. Досега бях виждала този призрак неясно, сега щях да го срещна очи в очи. Наведох се напред, взрях се внимателно.
— Идва! — извика Жозеф Еманюел.
Кръгът се разтвори, за да приеме сякаш нов и очакван приятел. В този миг наблизо мина някой с факла в ръка; светлината й допълни лунния светлик и озари ярко сцената на предстоящата развръзка. Сигурно и онези край мене са били обхванати от напрежението, което изпитвах аз. В тази група и най- хладнокръвният вероятно е „затаил дъх поне за миг“! Що се отнася до мене, аз просто замрях.
Свърши се. Моментът отмина, монахинята се появи. Кризата и развитието стигнаха до своя край.
Факлата все още свети наблизо в ръката на един от пазачите; дългият й огнен език сякаш ближе силуета на очакваната — ето я, стои изправена пред очите ми! Как изглежда? С какво е облечена? Коя е тя?
Тази нощ в парка имаше толкова много маски и в късния нощен час човек е обхванат от такова странно чувство на веселие и загадъчност, щото ти сигурно би ми повярвал, читателю, ако ти кажа, че тя е същата като монахинята от тавана, че има черна пола и бяла забрадка, че прилича на изправен труп и е възкръснало привидение.
Нищо подобно! Безсмислено е да разговаряме така. Нека бъдем правдиви и да продължим както досега да говорим само обикновената истина.
Макар „обикновена“ да е неподходяща дума. Онова, което виждам пред себе си, едва ли е „обикновено“. Там стои една девойка от Вийет — девойка, току-що завършила гимназия. Тя е много приятна наглед, с една красота, характерна за тази страна. Изглежда добре охранена, руса и дебела. Бузите й са кръгли, очите — добри; косата й е буйна. Облечена е елегантно. Тя не е сама, придружават я трима души, двама от които са възрастни. Към тях се обръща с „чичо“ и „лельо“. Тя се смее, разговаря; весела и пълничка, цъфтяща, отговаря на всички изисквания за една „буржоазна хубавица“.
Но стига за Жустин-Мари, за привиденията и загадките. Макар че всъщност загадката не се разгада. Това момиче не е моята монахиня. Оная, която бях виждала на тавана и в градината, бе много по- висока.
