Огледахме градската хубавица. Хвърлихме любопитен поглед и на достопочтените чичо и леля. А сега бихме ли хвърлили крадлив поглед и към третия член на тази компания? Ще му отделим ли поне един миг? Длъжни сме да го сторим, читателю. Той ни е познат, не го срещаме за първи път. Стиснах силно ръце и поех дълбоко дъх. Въздържах вика, потиснах възклицанието, не си позволих да трепна, не проговорих, не се помръднах, заковах се като камък, но разпознах оня, към когото гледах. Очите ми, замрежени от сълзите на дългите и многобройни нощи, го познаха. Разправяха, че бил заминал с кораба „Антигуа“. Тъй каза мадам Бек. Излъгала беше или бе казала онова, което е било истина, но се бе въздържала да го опровергае, когато се бе превърнало в лъжа. „Антигуа“ бе отплавал, а господин Пол Еманюел беше тук.
Зарадвах ли се? Огромен товар се свали от мене. Това предвещаваше ли ми радост? Не знаех. Попитайте първо какви обстоятелства бяха предизвикали това отлагане. Доколко ме засягаше това забавяне? Дали нямаше други, които това облагодетелствуваше по-отблизо.
Всъщност коя можеше да бъде тази девойка, тази Жустин-Мари? Тя не ми бе непозната, читателю. Знам я, тя идва от улица „Фосет“, често присъства на обедите, давани там от мадам Бек. Роднина е и на семейство Бек, и на Валравен; носи името на монахинята светица, която щеше да й бъде леля, ако беше жива; презимето й е Совьор . Тя е богата наследница и сираче, а господин Еманюел й е настойник — някои казват, че й бил кръстник. Семейната хунта иска тази богата наследница да се омъжи за някой от техните. Кой е той? Жизнен въпрос — кой е той?
Сега се радвах, че опиатът, който погълнах със сладката отвара, ми бе подействувал тъй, че да не помисля за сън. Всякога, през целия си живот съм се стремяла да проникна до самата истина, обичам да преследвам богинята до самия й храм, да отмахвал булото и да се опълчвам на ужасния й поглед. О, ти, титанко сред божествата! Забуленият ти лик често ни ужасява със своята неяснота. Разкрий ни поне една твоя черта, покажи ни твоя облик, колкото и да е ужасен в своята неискреност; ние ще се задъхваме ужасени, но задъхвайки се, ще вкусим от твоята божественост. Сърцето затреперва, струните му се блъскат бурно като река, разтърсена от земетресение, но ние сме поели живителни сили. Да видиш и да познаеш най-лошото, значи да ограбиш страха от неговите предимства.
Компанията на Валравен, сега по-многобройна, се развесели. Господата купиха напитки от лавката. Всички насядаха по тревата под дърветата; вдигаха наздравици и изричаха благопожелания, смееха се, разменяха си шеги. Господин Ематюел стана прицел на насмешки, полушеговити и както ми се стори — полузлобни, от страна на мадам Валравен. Скоро разбрах, че отпътуването му било отложено временно по негово желани, не по настояване и въпреки съветите на приятелите му. Оставил „Антигуа“ да отплува и си взел място на „Павел и Виржиния“, който тръгвал след две седмици. Всички се мъчеха да измъкнат от него причината за това забавяне, а той я определяше неясно като „уреждане на една работа, в която съм вложил цялото си сърце“. Какво работа? Никой не знаеше. Все пак тук имаше една, която поне отчасти споделяше тайната му; размениха си многозначителен поглед с Жустин-Мари. „Моята малка помощница — нали?“, каза й той. Отговорът бе утвърдителен.
— Разбира се, помагам ви от цялото си сърце. Ще направя за вас всичко, което ми поискате, мили кръстнико.
И този мил кръстник взе ръката й в своята и я вдигна към благодарните си устни. При тази демонстрация видях как русокосият млад тевтонец Хайнрих Мюлер се размърда неспокойно, сякаш това го подразни. Дори измърмори някакви думи, на които господин Еманюел му се изсмя в лицето и с тържеството на уверен победител притегли своята повереница към себе си.
Тази нощ господин Еманюел беше наистина много весел. Очевидно предстоящата промяна на обстановката и на работата не го притесняваше. Той беше душата на компанията — може би малко деспотичен, твърдо решен да бъде център на веселбата, както и в работата си, и с всеки миг доказваше по неоспорим начин правото си да командува. Той беше най-остроумен, анекдотите, които разказваше, бяха най-приятни, най-искрен беше неговият смях. Всякога неспокоен, какъвто си беше, той сякаш имаше сто ръце, услужваше на всички; но, боже мой, видях коя бе любимката му. Видях в чии нозе лежеше на тревата, видях коя завиваше, да не настине от влажния въздух, за коя се грижеше, коя наблюдаваше и коя му бе скъпа като зеницата на окото.
Шеговитите подмятания продължаваха да се сипят и аз разбрах, че докато господин Пол отсъствува, за да работи за другите, тези други, изпълнени с благодарност, щяха да пазят за него съкровището, което той оставяше в Европа. Той щеше да им донесе голямо богатство; а в замяна на това пък те щяха да му дадат една млада невеста и една богата наследница. Що се отнася до свещения обед, до клетвата за вярност, това беше забравено; младият и очарователен подарък засенчваше миналото и монахинята най-сетне щеше да бъде погребана в мир.
Така трябва да е. Развръзката наистина бе настъпила. Предчувствието не ме беше излъгало. Има предчувствия, които никога те лъжат. Аз просто за миг бях сбъркала в пресмятанията. Недоразбрала смисъла на предсказанието, мислех, че се е отнасяло до игра на въображението, а то предвещавало действителността.
Може би е трябвало да обмисля по-продължително онова, което бях видяла; може би трябваше да преценя по-дълго, преди да стигна до заключения. Други може би щяха да приемат предпоставките с недоверие, доказателствата щяха да бъдат недостатъчни, скептиците сигурно биха си казали, че е твърде невероятно един беден и безкористен четиридесетгодишен мъж да се ожени за своята богата осемнадесетгодишна повереница, но аз не търпях подобни хитрини и половинчати обяснения, не си затварях очите пред видяното, не обичах да бягам от действителността, мразех страхливото стъписване пред неприятните, вестоносни, налагащи се факти, не ми беше по вкуса безволевото преклонение пред единствената господарка, не виждах смисъл да се свивам мекошаво и бездушно пред силата, чиято воля е да върви напред победно и да побеждава, ненавиждах предателството на Истината.
Не. Аз избързах да повярвам на целия този план. Протегнах ръка и го придърпах. Притеглих го близо с гневна бързина и го увих около себе си тъй, както раненият на бойното поле воин обвива край гърдите си бойното знаме. Призовах Убеждението да прикове към мен тази увереност, макар и погнусена от нейната прегръдка, да я забие в мене с най-острите си стрели и с най-силните си удари, и когато желязото проникне дълбоко в душата ми, аз се изправих, както си мислех, вече друг човек.
В своето заслепение си казах: „Истино, ти си добра господарка за верните си слуги. Докато ме потискаше лъжата, страдах дълбоко! Дори докато измамата бе все още сладка, ласкателна за въображението ми, затопляше чувствата ми, тя ме изнудваше ежечасно. Надеждите, подхранвани от чувството, бяха проникнали от ужаса, че при следващото превъртване на колелото всички ще бъде загубено. Истината свали труфилата на лъжата, на ласкателството, на очакваното и ето ме сега — съвсем свободна.“
Не ми оставяше вече друго, освен да отнеса свободата си в моята стая, да я сложа до мене в леглото и да видя какво да правя с нея. Всъщност играта още не беше изиграна до край. Би трябвало да почакам и да наблюдавам по-дълго любовната сцена под дърветата, горското ухажване. Дори да не бе имало и следа от любовно чувство в онази демонстрация, въображението ми в този час бе толкова щедро, тъй тържествено, че бе в състояние да й придаде най-очебийни очертания, да й припише дълбока жизненост и буйна страст. Но аз не желаех да гледам, решението ми бе взето, безсмислено бе да се измъчвам. И тогава нещо тъй ме захапа под моя шал, тъй болезнено се впи в сърцето ми, хищникът беше с тава свирепа човка и остри нокти, че само насаме можех да се преборя с него. Струва ми се, за пръв път тогава почувствувах какво е ревност. Не беше същото като да понасям нежностите между доктор Бретън и Полина, при които някак си успявах да затворя очи, да запуша уши, да отклоня мислите си, но да оставя чувството ми за хармония да си признае, че в тях се крие някакво очарование. Това беше необуздан изблик. Любовта, родена от красотата, не ми принадлежеше, аз нямах нищо общо с нея, нямах право да се намесвам в нея. Но другата любов, родила се страхливо на белия свят след продължително познанство, закалена в страдание, запечатана с печата на постоянството, споено с чистата и трайна спойка на обичта, подчинена на интелекта чрез изпитните на самия интелект и изваяна в този процес в съвършена форма. Любовта, която се присмиваше на Страстта, на нейните внезапни изблици и пламенния й и бърз край — в тази Любов аз бях вложила всички и всяко нещо, което се опитваше да я доразвие или да я разруши, не ми беше безразлично.
Отвърнах се от групата дървета и от веселата компания в тяхната сянка. Отдавна беше минало среднощ, концертът беше свършил, тълпата се разотиваше. Тръгнах с отлива. Напуснах лъчезарния парк и добре осветения От Вий (все още добре осветен; това, изглежда, щеше да бъде бяла нощ във Вийет) и поех
