той — не отричам, че в известно отношение обвиненията ви са основателни. Във ваше присъствие за всякога съм хранил една мисъл, която не посмявах да изразя. Наистина ви смятах за притежател на най- ценното нещо, което има на този свят. Аз го желаех, домогвах се до него. Господине, сега ви моля да ми го дадете.
— Джон, ти искаш твърде много.
— Наистина е много, сър. Щедростта ви — трябва да ми го даде като дар; справедливостта ви — като награда. Самият аз никога не бих могъл да го спечеля.
— Ах! Чуйте го колко е сладкодумен като келт! — възкликна мистър Хоум. — Погледни насам, Поли. Отговори на този смел обожател. Отпрати го по пътя му.
Тя вдигна поглед. Срамежливо погледна към своя пламенен, хубав обожател, нежно се взря в смръщения си повелител.
— Татко, обичам и двама ви — обади се тя, — мога да се грижа и за двама ви. Не е нужда от отпращам Греъм. Той може да живее тук, няма да пречи — заяви Поли с присъщата й простота на израза, която някога караше и баща й, и Греъм да се усмихват. Усмихнаха се и сега.
— За мен той е ужасна пречка — настояваше мистър Хоум. — Не го искам, Поли. Прекалено висок е, ще ме се изпречва на пътя. Кажи му да си върви.
— Ще свикнеш с него, татко. И на мен отначало ми се струваше много висок — същинска кула, когато вдигах поглед към него, но всъщност не бих искала да бъде друг.
— Но аз изобщо не го възприемам, Поли, спокойно мога да мина без зет. И най-идеалният да беше в страната, не бих го искал да такъв роднина. Отпрати този господин.
— Но той отдавна те познава, татко, и вие много си подхождате.
— Подхождали сме си, как не! Да, той се преструваше, че моите мнения и вкусови са и негови. Имало е защо да ми се умилква. Смятам, Поли, че ти и аз ще се сбогуваме сега с него.
— Но само до утре. Подай ръка на Греъм, татко.
— Не, няма, той не ми е приятел. Не си мислете, че ще ме умилостивите.
— О, да, да, вие сте приятели. — Греъм протегна дясната си ръка — татко подай и ти своята. А сега допрете ги. Татко, не се дърпай. Свой пръсти, бъди по-отстъпчив — браво! Но това не е ръкостискане, това е стискане. Татко, ръцете ти са като клещи. Ще счупиш ръката на Греъм, боли го!
И сигурно би наранил Греъм, защото тежкият му пръстен, обсипан с брилянти, се бе забил в плътта на Греъм и я бе разкървавил, но болката разсмя доктор Джон, тъй както вълнението го бе накарало да се усмихва.
— Ела с мен в моя кабинет — обърна се накрая мистър Хоум към доктора. Влязоха там. Разговорът им беше кратък, но решаващ. Кандидатът трябваше да бъде подложен на разпит и огледа по много въпроси. Макар понякога доктор Джон да изглеждаше повърхностен и в думите, и във външния си вид, в основата си той бе непоклатим. От отговорите му, както разбрах по-късно, се излъчваше мъдрост и почтеност. Той се бе грижил отлично за делата си, преминал бе през трудностите, сега бе на път отново да забогатее, доказал беше, че може да встъпи в брак.
Бащата и бъдещият жених отново се появиха в библиотеката. Господин Дьо Басомпие затвори вратата, протегна ръка към дъщеря си.
— Вземи я — каза той, — вземи я, доктор Бретън, и нека бог се отнесе към тебе, тъй както ти ще се отнасяш към нея!
Наскоро след това, около две седмици по-късно, видях трима души — конт Дьо Басомпие, дъщеря му и доктор Греъм Бретън — да седят на една пейка под огромно клонесто дърво в градината на двореца Боа л’Етанг. Дошли бяха тук да се насладят на лятната привечер. Каретата им чакаше отвън пред красивите порти да ги отведе у дома, зелените морави се разстилаха край тях спокойни и здрачни, дворецът се издигаше в далечината като бял зъбер, над него сияеше вечерницата, гора от цъфнали храсталаци правеше въздуха уханен, единствено тримата нарушаваха самотата на пейзажа.
Полина седеше между двамата мъже. Докато те разговаряха, малките й ръце се занимаваха с някакво ръкоделие. Отначало помислих, че свива букет от цветя. Но не, с малките ножички, които искряха в скута й, тя бе отрязала по един кичур от косите на мъжете до нея и сега сплиташе сивокосите къдри със златистите коси. Когато ги оплете, понеже нямаше копринен конец, с който да ги завърже, тя си послужи с няколко косъма от собствените си коси. Завърза ги на възел, сложи ги в един медальон и го спусна на верижката до сърцето си.
— Ето — заяви Полина, — този амулет ще бди над вашето приятелство. Докато го носа между вас няма да има раздор.
И наистина това бе чудотворен амулет, от него се излъчваше магия, която не позволи на враждата да се промъкне помежду им. За тях Полина беше живата връзка, благотворно влияние върху им, сърдечно съгласие. Тя извличаше своето щастие от тях двамата, а онова, което получаваше, връщаше им го стократно.
Наистина нима на земята може да съществува подобно щастие? Зададох си този въпрос, докато наблюдавах бащата, дъщерята, бъдещия съпруг, събрани тук, благословени и благославящи.
Да, съществува. То съществува не само в измислиците на повестите и в неосъществимите блянове. Някои действително изживяват в продължение на години щастие, дадено от небето, и аз мисля, че добрите хора, които са се радвали на такова съвършено щастие (защото щастието не спохожда лошия), завинаги запазват благодатното му въздействие. Колкото и тежки изпитания да последват, каквито и болки и болести да ги споходят, дори и в сянката на самата смърт изживените светли дни ги греят със своето сияние, разведряват страданията и хвърлят розови отблясъци и през най-гъстите облаци.
И не само това. Вярвам, че съществуват хора, които се раждат, отрастват и изживяват дните си — от меката люлка до спокойната и късно смърт, — без да ги е сполетяло тежко страдание, без буреносни дни в жизнения си път. Обикновено това не са разглезени егоисти, а избраници на майката Природа, същества хармонични и благи — мъже и жени с милосърдни сърца, олицетворение на божиите дарове.
Но нека по-скоро да кажа щастливата вест. Греъм Бретън и Полина Дьо Басомпие се ожениха и доктор Бретън се оказа именно такъв. Времето не го промени за лошо, недостатъците му се заличиха, достойнствата му се разцъфтяха, той издигна ума си, затвърди моралните си качества, утайките се филтрираха, бистрото вино отлежаваше, чисто и непомътно. Светла беше ориста на милата му съпруга. Тя задържа обичта на мъжа си, съпътствуваше го в неговото преуспяване, бе крайпътният камък на неговото щастие.
Двамата бяха наистина благословени, защото с външния успех времето им донасяше и душевна доброта; те даваха с широка ръка, но и с мъдрост. Естествено познаха и тегло, и разочарование, и трудности в своя път, ала ги понесоха достойно. Неведнъж трябваше да се вглеждат и в лицето на оная, която смъртните съзират едва когато се разделят с този свят, и те платиха своята дан на Повелителят на Ужасите. Господин Дьо Басомпие им бе отнет в най-зрялата си възраст, в достойна старост ги напусна и Луиза Бретън. Веднъж в дома им се разнесоха и стоновете на Рашел, оплакваща своите мъртви рожби, ала се родиха други, здрави и жизнени, които заместиха починалото. Доктор Бретън видя своя образ, повторен в сина си, който приличаше на него по външност и характер, а дъщерите му бяха стройни като него. Той възпитаваше децата си с добро, но твърда ръка и те израснаха хубави и достойни.
С две думи, казвам самата истина, като твърдя, че животът на тези двамата — Греъм и Полина — бе благословен като живота на любимия Яковов син с „благословен от небето над нас и благословен на дълбините, които се крият долу“. Стана така, защото бог видя, че са добри.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
ЗАОБЛАЧАВАНЕ
Но това не е дадено всекиму. Тогава? Да бъде волята му, както и ще бъде, все едно дали сме склонни да превием глава, или не. Импулсът на творението го налага, волята на силите, видими и невидими, се изпълнява. Трябва да се дадат доказателства за живота в небитието. И тези доказателства ще се изпишат, ако трябва, с огън и с кръв. С огън и с кръв той насича нашия житейски път. Страдалецо, не унивай страхливо пред тези огнени доказателства. Уморени страннико, напрегни сетни сили, гледай нагоре, върви напред. Поклонници и измъчени братя, съберете се в своя път. Мрачна и тъмна през храсталаците на този свят се вие житейската пътека за повечето от нас. Нека стъпката ни бъде равна и решителна, нека кръстът
