другият разговаря. И гласът, и произношението, и начинът на изразяване ги радваха, всеки оценяваше високото остроумие на другия, те съумяваха да схванат мислите си със странна бързина и тези мисли твърде често си схождаха като грижливо подбрани бисери. Греъм по природа беше жизнерадостен. Полина не притежаваше подобна вродена жизненост; когато не я подтикваха към това, тя бе по-скоро умозрителна и замислена, но сега бе весела като чучулига; в сърдечната атмосфера, създавана от присъствието на нейния любим, тя грееше с мека, кротка светлина. Тя се разхубави в своето щастие толкова много, че всеки път, когато я виждах, се изненадвах. А оная ледена корица, оная сдържаност, която я пазеше от околните, къде бе тя сега? О, не! Греъм не бе в състояние да я търпи, със своето лъчезарно присъствие той успя да разтопи тази кротка, умишлена сдържаност.
Те си припомняха за миналите дни в Бретън, в началото разпокъсано, усмихнати стеснително, а по- късно открито и искрено, все по-доверчиво. Греъм сам бе съумял да си извоюва благодарствени обстоятелства, които аз на времето трябваше да му създам; не му бе нужна вече странична помощ, отказвана му от неуслужливата Люси; всичките му спомени за „малката Поли“ сега намираха израз в собствените му приятни слова, излизаха от собствената му хубава уста; така бе много по-добре, отколкото ако ги бях изричала аз!
Не веднъж и не дваж, когато бивахме сами, Полина ми разправяше колко чудесно и колко странно било да открива богатството и точността на спомените му да онова време и как, докато я гледал, възпоменанията внезапно нахлували в ума му. Припомнил й как веднъж хванала главата му, погалила косите му и възкликнала: „Греъм, много те харесвам!“ Разказвал й как поставяла до него столчето за нозе и оттам са качвала на коленете му. До този миг още помнел чувството от топлите й ръце, когато милвала лицето му или ги ровела в гъстата му грива. Не бил забравил усещането, извиквано от докосването на показалеца й, протегнат разтреперано и любопитно към дупчицата на брадичката му, нейното фъфлене, израза в очите й, когато казвала: „Каква мила вдлъбнатина“, а сетне се взирала в очите му да разбере защо са тъй проницателни и му заявявала, че има „хубаво“, странно лице — много по-хубаво и по-странно, отколкото на майка ти или на Люси Сноу.
— Тогава бях малка — каза Полина, — а съм била тъй смела. Сега ми се струва неприкосновен, косите му за мен са недосегаеми, а като гледам твърдата му мраморна брадичка, правилните му гръцки черти, Люси, обхваща ме някакъв страх. Наричат жените красиви, Люси; той не прилича на жена, следователно не може да бъде красив. Но какъв е тогава? Дали другите го виждат с моите очи? Ти самата възхищаваш ли се от него?
— Ще ти кажа какво правя аз, Полина — отвърнах веднъж на многобройните й въпроси. — Аз никога не го виждам. Погледнах го няколко пъти преди година, когато още не ме бе познал, а след това си затворих очите и ако ще, по дванадесет пъти на ден да се мяркаше пред зениците ми, не бих могла да кажа как изглежда освен по памет.
— Какво искаш да кажеш с това, Люси? — запита Полина стреснато.
— Искам да кажа, че ценя зрението си и ме е страх да не ослепея завинаги.
Беше по-добре веднъж да й отговоря както трябва, та да я накарам да замълчи и да прекрати онези разнежени, страстни изповеди, които се изливаха от устните й като сладък мед, но понякога се сливаха в ушите ми като разтопено олово. След това престана да разисква с мен хубостта на своя любим. Но продължи да говори за него — понякога стеснително, с тихи, кратки изречения, а друг път с една нежност в интонацията и с напевен глас, които галеха ухото, но пробождаха сърцето ми; в такива случаи й хвърлях строги погледи и изричах укорителни думи. Ала безоблачното щастие замрежваше вродената й проницателност и тя си казваше, че Люси е капризна — нищо друго.
— Спартанка! Горделивка! — отвръщаше тя усмихнато. — Греъм смята, че ти си най-странната и най- капризната женичка, която е срещал, но въпреки това си чудесна, и двама мислим така.
— И двама не знаете какво мислите — отвърнах аз. — Бъдете любезни да разговаряте колкото може по-рядко за мене. Животът ми няма нищо общо с вашия.
— Но нашият живот, Люси, е чудесен или по-скоро ще бъде чудесен, и ти ще го споделяш с нас.
— Аз няма да споделям живота на никого друг — бил той мъж или жена, — тъй както ти си мислиш. Смятам, че имам един личен приятел, но все още не съм сигурна, а докато се уверя, ще живея сама.
— Но самотата е тъжна.
— Да, тъжна е. Но в живота има и по-тъжни неща. Разбитото сърце е по-страшно от меланхолията.
— Люси, питам се, дали ще де намери човек, който да се разбере докрай.
У влюбените се крие голяма доза егоизъм. Те искат да имат свидетели на щастието си, все едно какво ще струва това на този свидетел. Полина бе забранила писмата, но доктор Бретън й пишеше; тя бе решила да не отговаря и все пак отговаряше, уж да го смъмри. Показваше ми тези писма; с капризността на разглезено дете и деспотизма на богата наследница тя ме караше да ги чета. Когато четях писмата на Греъм, не се учудвах на нейната настоятелност и разбирах гордостта й. Бяха хубави писма — мъжествени и нежни, скромни и любовни. Сигурно и той е харесвал нейните. Защото не ги бе писала, без да изтъкне дарбите си, нито пък, казвах си, да изрази любовта си. Обратното — тя, изглежда, си бе поставила да скрие това чувство и да обуздае плама на своя любим. Но нима е възможно подобни писма да постигат такава цел? Греъм й бе станал скъп като самия живот, привличаше я като силен магнит. Във всяка негова дума, във всяко писано слово, в мислите и външния му вид за нея се криеше неописуема привлекателност. Тези неизречени изповеди струяха от писмата й, те ги подклаждаха от първия до последния ред.
— Как искам татко да знаеше, как искам татко знае! — тези думи напоследък не слизаха от устата й. — Искам и същевременно ме е страх. Едва удържам Греъм да не му каже. Най-голямото ми желание е това вече да се изясни — да говорим открито; а тъй се страхувам от този момент. Зная, убедена съм, че отначало татко ще се разгневи; дори си мисля, че ще ме намрази. Ще му се стори несполучлива връзка; ще се изненада, ще се стресне. Дори не си представям как ще му се отрази.
Истината е, че баща й, който дълго време бе запазил спокойствие, напоследък бе започнал да се тревожи; след продължително заслепяване, започнал бе да забелязва неблагоприятната светлина пред себе си.
На нея не бе споменал нищо, ала в моменти, когато не го виждаше и вероятно и не мислеше за него, аз забелязвах той да я наблюдава замислено.
Една вечер (Полина беше в стаята си, където пишеше на Греъм, аз бях останала в библиотеката да чета) господин Дьо Басомпие влезе при мен. Седна. Приготвих се да напусна стаята. Той ме помоли да остана — каза го учтиво, по в гласа му прозвуча заповед. Седнал близо до прозореца, далеч от мене. Отвори бюрото, измъкна оттам нещо, което приличаше на бележник. Няколко минути остана зачетен в страниците му.
— Мис Сноу — обади се той и остави бележник. — Знаете ли на колко години е моето момиченце?
— На около осемнадесет, нали, господине?
— Така е. Този стар бележник ми казва, че е родена на пети май в 18… година, преди осемнадесет години. Странно, объркал съм се, смятах я за дванадесет-четиринадесет — смятах я за малка; струваше ми се още дете.
— Тя наближава осемнадесет — отвърнах. — Вече е голяма, няма да расте повече на височина.
— Моето малко съкровище! — възкликна господин Дьо Басомпие с глас, в който долових интонацията на дъщеря му.
Остана мълчалив и замислен.
— Не скърбете, господине — казах, защото усещах какви са мислите му, макар и неизречени.
— Тя е единствената ценност, която притежавам — промълви той, — а сега вече и други ще разберат колко е чиста и скъпоценна. Ще я пожелаят.
Не отговорих. Този ден Греъм Бретън бе вечерял с нас. И разговорът, и видът му бяха блестящи. Някакъв вътрешен плам озаряваше лицето му и омекотяваше думите му. Под напора на надеждата целият той бе разцъфтял тъй очебийно, че не можеше да остане незабелязан. Струва ми се, че в този ден бе решил да даде израз на стремежа си и на своите амбиции. Господин Дьо Басомпие се бе видял принуден да наруши своето мълчание и да осъзнае характера на проявяването от Греъм внимание. Трябваше му време, за да прецени нещата, но разсъжденията му бяха логични. Хванал веднъж нишката, той я бе проследил в лъкатушния лабиринт.
— Къде е тя?
