си, брошурата, изглежда, е била оставена най-много преди час, докато сме вечеряли.
Разтворих я. Какво беше това? Какво би могло да ми каже?
Не беше нито разказ, нито поема, не беше есе, нито историческо съчинение, от книжката не звучеше песен, тя не разказваше, не приканваше към размисъл. Беше на теологически теми, проповядваше и увещаваше.
Заслушах се в нея с готовност, защото, макар да бе малка по обем, имаше силен глас и веднага привлече вниманието ми. Проповядваше католицизма, призоваваше към промяна на верските убеждения. Гласът на тази малка хитра книжка бе глас сладък, интонациите й бяха примамливи и успокояващи. От нея не долитаха гневните гръмотевици на католицизма, не се долавяше ядовитият му глас. Протестантът трябваше да стане католик не от страх пред еретическото чистилище, а заради обещанието за опрощение, заради благостта, предлагана му от светата църква. А светата църква нямаше намерение да заплашва, нито да насилва, единственото й желание бе да напътствува и да печели с доброта. Кой, тя ли била готова да преследва? В никакъв случай! За нищо на света!
Това благо томче не бе адресирано до закоравелите и светски хора, то не бе достатъчно питателна храна за силните. Беше като мляко за невръстните — кротка майчина любов към най-малката и най-милата рожба, насочено бе изцяло и единствено към онези, до чийто разум се достига през сърцето. То призоваваше, но не чрез интелекта, стремеше се да привлече чувствителния чрез неговите чувства, добрия — чрез добротата му. Свети Павел събрал край себе си сираците, не е изричал по-сладки думи от словата, написани тук.
Спомням си — едно от основните подбуди към вероотстъпничеството се обосноваваше с факта, че католик, загубил скъпи приятели, можел да се наслаждава на неописуемата утеха, че с молитвите си ще ги избави от мъките на пъкала. Писателят не се докосваше до непоклатимата вяра на онези дълбоко вярващи, на които и през ум не им минаваше за адските мъки, ала аз си помислих за това и общо взето, предпочетох втората доктрина като по-утешителна.
Малката книжка ме развесели и не можа да ме раздразни. Беше лицемерна, сантиментална, плитка книжчица, но нещо в нея разпръсна мъката ми и ме накара да се усмихна, развеселих се от игривото подръпване на това новородено вълче, увито в овча кожа, което се опитваше да блее като невинно агне. Някои пасажи ми напомниха методистките проповеди, които бях чела като дете; подсладени бяха със същата фанатичта възбуда. Оня, който я бе писал, не ще да е бил лош човек и макар навсякъде да откривах заучените му хитрости и да съзирах скритите му намерения, бих се поколебала преди да го обвиня в неискреност. Ала преценките му се нуждаеха от патерици, трудно биха се задържали на крака сами.
Затова се усмихна на тази прекалена майчина нежност, излъчена от старата румена католическа вяра — усмихнах се и на собственото си нежелание, или по-скоро неспособност да откликна на тази разнежваща любезност. Поглеждайки заглавната страница, открих там името „отец Силас“. На следващата празна страница личеше изписано със ситния, но ясен и познат почерк: „От П. К. Д. Е. на Л-и“. Когато видях това, аз се засмях, ала вече с друго настроение. Почувствувах се оживена.
Изведнъж всичко ми стана ясно. Намерих отговор на загадката. Връзката между двете имена, отец Силас и Пол Еманюел, ми го даде. Каещият се е бил при своя духовен водач. Тъй като не му се позволяваше да скрива нищо, да има тайно кътче в сърцето, запазено само за бога, той е трябвало да разкаже подробно последния ни разговор; признал е за нашето побратимяване, говорил е за новата си посестрима. Но нима църквата можеше да позволи подобна уговорка, подобно сродяване? Сестринското общуване с еретичка? Сякаш чувах как отец Силас заклеймява греховната уговорка, чувах го да предупреждава каещия се за произлизащите от това опасности; долавях как е умолявал, настоявал за моето прекръстване — не, всъщност с цялата авторитетност на своя пост и в името на паметта на всичко, което бе най-мило и свято за господин Еманюел, той му е заповядал да бъда привлечена към тази нова вяра, чийто леден повей сега ме бе пронизал до мозъка на костите.
На пръв поглед предложенията ми изглеждаха неприятни, ала сравнени с другото, бяха добре дошли. Образът на призрачния смутител, витаещ в далечината, бе като блага вест пред страха от някаква внезапна промяна, настъпила в сърцето на самия господин Пол.
След толкова време вече ми е трудно да си спомня доколко горните предположения са били мои приумици или са били извикани и потвърдени от друг източник. Защото доброжелатели не липсваха.
Залезът на онази вечер не беше сияен — от изток до запад се простираше огромен облак, нямаше я лятната вечерна омара, синкава с розови краища, да омекоти хоризонта, сивкавата, лепкава мъгла от тресавищата пълзеше към Вийет. Тази нощ лейката можеше да си почива в нишата край кладенеца, лек дъждец бе ръмял през целия следобед и все още падаше равно и тихо. Не беше време за разходка из мокрите алеи, под плачещите дървеса, затова се стреснах, когато чух Силви да лае в градината — лаеше радостно, на посрещане. Не вярвах някой да е с нея и все пак този радостен, приятен лай бях чувала единствено когато идваше един определен човек.
През стъклената врата и сводестата беседка виждах надалеч, чак до „забранената алея“. Натам затича Силви, проблясвайки в здрача като бяла калинка. Тя припкаше нагоре-надолу, скимтеше, подскачаше, вдигаше птичетата от храстите. Взирах се цели пет минути, нищо не последва. Зачетох са отново, кучият лай внезапно секна. Пак погледнах. Тя стоеше наблизо, въртеше бялата си рошава опашка колкото й стигаха силите, и неотлъчно наблюдаваше движенията на една лопата, движена бързо от неуморима ръка. Приведен над земята, господин Еманюел копаеше в наквасения мъх сред подгизналите и дъждовни храсти с такова усърдие, сякаш тепърва с пот на челото трябваше да изкара насъщния си хляб.
Във всичко това прозрях лошо настроение. Способен беше да копае тъй и в най-дълбоки преспи, в мразовит зимен ден — към това обикновено го подтикваше мъчително вътрешно чувство на нервно напрежение или пък тъжни мисли, извикани от самообвинения. Копаеше неспирно, с намръщено чело и стиснати зъби и ни веднъж не вдигна глава, не отвори уста.
Силви продължи да го наблюдава, но накрая се умори. Заподскача отново, свря се тук, втурна се нататък, душеше неспирно и накрая ме откри в класната стая. Хвърли се с лай върху прозореца, за да ме накара сякаш да споделя радостта й или да се възхитя от работата на господаря й. виждала ме бе понякога да се разхождам по тази алея с господин Пол и без съмнение смяташе, че съм длъжна и сега, в мокротата, да се присъединя към него.
Тя вдигна такъв шум, че накрая господин Пол погледна и естествено видя защо и по кого лае. Подсвирна й да се върне, но тя само залая по-силно. Изглеждаше твърдо решена да ме накара да й отворя стъклената врата. Накрая, уморен от нейното упорство, той хвърли лопатата, приближи и бутна вратата. Силви се втурна стремително, скочи в скута ми, сложи лапи на шията ми, започна да души и да ближе лицето, очите, устата ми, а рошавата й опашка шареше немирно по масата и разпиляваше наоколо всичките ми книги и тетрадки.
Господин Еманюел приближи, за да успокои нейния плам и да сложи ред в хаоса. След като прибра книгите, той хвана Силви и я мушна под палтото си, където тя се свря, тиха като мишка, с подадена навън главичка. Беше дребна, лицето й бе хубавко и невинно, ушите й бяха дълги и копринени, очите й бяха много красиви. Щом я видех, сещах се за Полина дьо Басомпие. Прости ми за сравнението, читателю, но то бе неизбежно.
Господин Пол я погали и потупа. В тази ласка нямаше нищо чудно, Силви подканваше към гальовност с хубостта и живостта си.
Докато галеше кученцето, очите му гледаха книгите и тетрадките, спряха се на религиозната брошура. Устните му се раздвижиха, едва се сдържа да не заговори. Как! Нима е обещал никога вече да не приказва с мене? Ако е било тъй, то сега благоразумието му надделя, той сметна, че ще е по-честно да наруши клетвата, отколкото да й остане верен и с усилие произнесе:
— Както виждам, все още не сте прочели брошурата, нали? Изглежда не ви се струва достатъчно интересна.
Отвърнах, че съм я прочела.
Той чакаше с надежда, че ще му кажа мнението си, без да ме е питал. Но след като не ме беше питал, на мен не ми се искаше да отговарям. Ако трябваше да се правят отстъпки, ако трябваше да се предявяват искания, то това трябваше да го стори послушното учение на отец Силас, а не аз. Очите му ме погледнаха кротко, от тях се излъчваше мекота, в тях прочетох загриженост и вълнение, откри чувства противоречиви, укор, примесен с разкаяние. Стори ми се, че би му било драго, ако бе открил у мене някакво вълнение. Но
