аз не бях в състояние да реагирам така. След миг обаче той щеше да разбере колко съм смутена, затова взех няколко пера от масата си и съсредоточено взех да ги подострям.
Знаех, че това ще промени настроението му. Никога не ме оставяше да остря перата си. Ножът ми всякога беше тъп и ръката — несръчна; режех и стържех недодялано. Исках да го върна в нормалното му състояние, да го накарам да се отпусне, да го раздразня.
— Ах, че сте непохватна! — възкликна най-сетне. — Ще се нараните!
Остави Силви на земята, като я накара да легне кротко до шапката му, измъкна от ръцете ми ножа и перото и започна да дялка и остри върха му с точността и бързината на някаква машина.
— Хареса ли ви книжката? — запита.
Потискайки една прозявка, отвърнах, че не зная точно.
— Развълнува ли ви?
— Едва не ме приспа.
След кратко мълчание той подхвана отново:
— Вижте какво! Не бива да ми отговаряте по такъв начин. Колкото и да сте лоша — сега не му е времето да изброяваме всичките ви недостатъци, — все пак бог и природата са ви надарили с достатъчно чувствителност и съчувствие, за да се трогнете от един тъй вълнуващ призив.
— Нищо подобно — възкликнах раздразнено. — Изобщо не ме развълнува, нито за миг!
И за доказателство измъкнах от джоба си една съвсем суха носна кърпичка, чиста и още неразтворена.
В резултат върху ми се изсипаха обвинения, по-скоро остри, отколкото учтиви. Слушах с наслада. След онези два дни, изпълнени с непривично мълчание, безкрайно приятно ми беше да чуя как господин Пол се нахвърля върху ми по обичайния си начин. Слешах и междувременно утешавах себе си и Силви със съдържанието на една бонбониера, която щедростта на господин Пол поддържаше винаги пълна с шоколадови бонбони. А на него му беше драго да вижда, че поне един малък дар от неговите ръце е тъй добре оценен. Поглеждаше ту към мен, ту към кученцето, докато ние си споделяхме плячката; прибра ножчето си. Като докосна ръката ми със снопа от добре подострени пера, той ме запита:
— Кажете ми, сестрице, отговорете откровено. Какво си мислехте за мен през последните два дни?
Направих се, че не съм чула въпроса, защото той извика в очите ми сълзи. Усърдно започнах да галя Силви. А господин Пол се облегна на масата, наведе съм към мене:
— Нарекох се ваш брат — каза той. — Но всъщност не зная какво съм за вас — брат или приятел, — трудно ми е да определя. Знам, че мисля за вас, чувствувам, че ви желая само доброто, но трябва да се възпра, вие сте опасна. Най-добрите ми приятели ме предупреждават да внимавам, да се страхувам от вас.
— Добре правите, че се вслушвате в съветите им. Пазете се на всяка цена.
— Всичко произлиза от вашата вяра — от тази ваша странна, самоуверена, недосегаема религия, — под чието влияние вие като че ли се обвивате в одеждите на неверник. Вие сте добра — отец Силас ви смята за добра и ви обича; но опасността идва от това ваше ужасно, горделиво, искрено протестантство. Понякога то се излъчва от очите ви, понякога влияе на гласа и на жестовете ви тъй, че просто настръхвам. Не го проявявате умишлено и все пак, преди малко например, когато прелиствахте тази брошура, боже мой! Стори ми се, че сам дяволът се усмихваше.
— Аз наистина не изпитвам уважение към тази брошура. И какво от това?
— Не изпитвала уважение към брошурата! Та в нея е същността на вярата, на любовта, на милосърдието. Надявах се да ви трогне, уверен бях, че добротата й ще ви покори. Оставих я на масата ви с молитва. Трябва наистина да съм грешник. Небето не пожела да чуе молбите, отправени от дълбочината на сърцето ми. Вие презирате моето малко жертвоприношение. О, това е ужасно!
— Господине, не го презирам — поне като подарък от вас. Седнете, господине, изслушайте ме. Не съм безбожница, не съм безсърдечна, не съм лоша християнка, не съм опасна, както са ви казали, няма да попреча на вашата вяра. Вие вярвате в бога, в Христа и в Библията, в тях вярвам и аз.
— Наистина ли вярвате в Библията? Получавате ли откровения? Докъде се простират границите на неудържимата, лекомислена смелост на вашия народ и на вашата секта? Отец Силас изрече мрачни предупреждения.
Малко по малко го накарах да назове някои от тях. Оказаха се йезуитски клевети. Тази вечер господин Пол и аз водехме сериозен и откровен разговор. Той се аргументираше, привеждаше доводи, но аз не бях способна да споря разпалено — благословен недостатък, защото само човек с дар слово би могъл тържествуващ с логическо обосноваване да противодействува на онова, което свещеникът му беше внушил като истина, — ала аз знаех да говоря по мой начин — начин, с който господин Пол бе привикнал. Той умееше да следи криволиците на мисълта ми, да запълва празнините, да прощава странното ми произношение, което за него не звучеше вече толкова странно. Напълно отпусната пред него можех да браня своята религия и своята вяра по свой начин; и до известна степен успях да разсея предубежденията му. Когато се разделихме, той не си тръгна докрай задоволен, нито напълно помирен, но поне беше успял да проумее, че протестантите в никакъв случай не са такива непочтителни неверници, каквито неговият духовен водач му ги бе описал. Накарала го бях да разбере нещичко от начина, по който те почитат Просветлението, Живота, Библията; поне отчасти бе осъзнал, че макар почитта им към онова, което трябваше да се боготвори, да не бе същата като в неговата католическа вяра, те също умееха да почитат и дори с по-голяма сила, с по-голямо страхопочитание.
Открих, че отец Силас (сам тъй добър човек, макар и проповедник на лъжлива кауза) бе заклеймил всички протестанти изобщо, и мене в частност, с най-странни имена, приписал ни бе странни доктрини. Господин Еманюел ми призна всичко това с присъщата му откровеност, която не признаваше нищо прикрито, а докато говореше, гледаше ме с някакъв добродушен, искрен страх, че в обвиненията може да открие истина. Отец Силас ме бе наблюдавал отблизо и се бе уверил, че съм посещавала последователно и безразборно и трите протестантски църкви във Вийет — френската, германската и английската, — или с две думи, презвитерианската, лутеранската и епископалната. Подобна освободеност означавала според отеца пълно верско безразличие. Оня, който приема всичко, казал си бе той, е и безразличен към всичко. Всъщност аз тайно се бях учудвала на малките и незначителни различия в трите секти и на единството и на еднаквостта на техните съществени доктрини. Не виждах нищо, което да им попречи един ден да се съберат в едно голямо, свято сдружение, уважавах и трите, макар и да ми се струваше, че във всяка една съществуват грешки на формата, излишни усложнения и дребнавост. Каквото си мислех, това и казах на господин Еманеюл, като му обясних, че моята най-здрава опора, единственият истинско водач, на който се уповавам, единственият учител, когото признавам, това е самата Библия, а не някоя секта, все едно коя и на каква националност.
Той ме остави поуспокоен, но все още много загрижен с пожелание, което прозвуча като молитва — ако греша, небесата да ме изведат от правия път. Когато стигна до прага, чух го да шепне името на Дева Мария, небесната повелителка, и да умолява неговата надежда да стане и моя.
Странно! Самата аз не изпитвах подобно пламенно желание да го отърва от вярата на неговите деди. Смятах католицизма за вяра неистинска, виждах го като едно огромно, безвкусно изображение на злато и кал, но ми се струваше, че този католик пази най-чистите елементи на вярата в своето невинно сърце, което бог би трябвало да обича.
Гореспоменатият разговор протече между осем и девет вечерта в една класна стая на тихата улица „Фосет“, която имаше излаз към оградената градина. Вероятно по същото време или малко по-късно на другата вечер ехото от него, понесено от религиозно послушание, бе отекнало дума по дума в една внимателно ухо, през прозорчето на една изповедня, в древната църква на Влъхвите. Вследствие на това отец Силас направи посещение на мадам Бек и подтикнат от неизвестни за мен стремежи, успя да я убеди да разреши за известно време сам да се заеме с духовното превъзпитание на англичанката.
От него ден нататък бях подложена на обучение — т. е. те ми даваха книги, които аз едва поглеждах. Привличаха ме твърде слабо, за да ги изчитам внимателно, да ги подчертавам, да ги изучавам и да ги запомням. Освен това горе, под възглавницата си, имах една друга книга, някои глави от която задоволяваха нуждите ми от духовна храна и ми даваха поука и примери, които, убедена бях дълбоко, бяха единствено правилните.
След това отец Силас ми разкри най-чистата страна на католицизма, най-славните му дела и ми
