той отдавна ви засвидетелствува своето приятелство? Нали неведнъж ви даваше доказателства, че ви симпатизира?“
Да, доказваше ми, ала аз все пак желаех да го чуя от неговите уста — да чуя, че е мой близък, верен приятел, харесваха ми невинните му съмнения, нежната му стеснителност — неговата доверчивост, която копнееше за отдих и умееше да изпитва благодарност, когато й се покажеше как да го стори. Нарекъл ме беше своя „сестра“. Това беше чудесно. Да, можеше да ме нарича както си ще дотогава, докато ми се доверяваше. Готова бях да му бъда сестра, при условие, че нямаше да поиска от мен да изпитвам същите чувства и към някоя негова бъдеща съпруга, но тъй като се бе обрекъл на безбрачие, не съществуваше голяма опасност от това.
През по-голяма част от последвалата нощ премислях вечерния ни разговор. С нетърпение очаквах да се сипне зората и се ослушвах за звънеца, а след като станах и се облякох, молитвата и закуската ми се сториха твърде бавни, всички последвали часове като че ли се влачеха мудно, докато най-сетне настъпи оня, който бе определен за урока по литература. Исках да си дам точна сметка за тази братска връзка, да видя доколко братски ще се държи с мен, когато все пас се срещнем, да си докажа доколко сестрински са моите чувства, да проверя дали ще намеря у себе си смелостта на сестра, а той — искреността на брат.
Той се появи. Животът е устроен тъй, че случаят не достига, не може да достигне, не желае да достигне степента на очакваното. През целия този ден той въобще не ме заговори. Предаде урока по- спокойно от друг път, по-смирено и много по-сериозно. Към ученичките се носеше бащински, но не и по братски — към мене. Когато свърши часът, очаквах поне усмивка, ако не някоя дума. Не получих нищо. Удостои ме само с едно кимване — кратко и стеснително.
Това отчуждение, казах си, е съвсем случайно — не е преднамерено; потърпи, и то ще се разпръсне. Но то не изчезна, продължи с дни, задълбочи се. Прикрих изненадата си, преглътнах всички други чувства, които взеха да напират в мен.
С право го бях запитала, когато ми предлагаше своята братска дружба: „Смея ли да разчитам на вас?“ С право и той, който без съмнение се познаваше добре, не ми даде уверенията си. Всъщност предложи ми сама да се уверя — да го огледам и да го изпитам. Безполезно предложение, неосъществима и неприложима привилегия! Но нито моят характер, нито моите склонности ме нареждаха сред тая смела група. Оставеха ли ме сама, не предприемах нищо, отблъснеха ли ме, отдръпвах се, забравиха ли ме, не напомнях за себе си нито с думи, нито с поглед. Изглежда някъде в пресмятанията си бях сгрешила и сега изчаквах само времето да ми покаже къде.
Настъпи оня ден, в който той, както обикновено, трябваше да ми предаде поредния урок. От седемте вечери на седмицата щедро ми бе отделил една, в която проверяваше какво съм научила през изминалите дни и ми определяше какво да правя през следващите. В тези случаи за учебна стая използувах мястото, където се събираха ученичките и другите учителки или накъде близо до тях — най-често в голямата стая на второ отделение, защото там винаги се намираше по някое тихо кътче, след като многобройните приходящи ученички се бяха разотишли, а пансионерките учеха, събрани край подиума на надзирателката.
На определената вечер, като чух да бие определения час, взех книгите и тетрадката си, писалката и мастилницата и отидох в голямата стая.
Там нямаше никой, а тя тънеше в дълбока сянка, ала през разтворената двойна врата се виждаше карето, пълно с ученички и заляно в светлина. Над коридора и силуетите аленееше залязващото слънце. То светеше тъй червено и тъй силно, че цветовете на стените и пъстрите дрехи сякаш се бяха слели в някаква топла жарава. Насядали наоколо, момичетата шиеха или учеха, в центъра стоеше господин Еманюел и разговаряше добродушно с някаква учителка. Тъмното му палто и черните му коси бяха обагрени с различни отблясъци на червеното, испанското му лице, когато за миг го извърна, прие веселата целувка на слънцето с весела усмивка. Аз седнах пред един чин.
Портокаловите дървета и другите растения, окичени с цветове, също се наслаждаваха на щедрото слънце; цял ден се бяха къпали в лъчите му и сега бяха жадни за вода. Господин Еманюел обичаше градинарството, приятно му беше да разкопава и да наглежда цветята. Казах си, че тази работа сред храстите с цветарската лопата или с лейката успокоява нервите му. Беше почивка, към която прибягваше често, и сега отново пое към портокаловите дръвчета, към мушкатото, към пищните кактуси и ги съживи с течността, която засищаше жаждата им. А устните му стискаха любимата му пура — тази предпочитана от него и незаменима сладка радост в живота, сините димни спирали се къдреха красиво сред цветята във вечерната светлина. Вече не разговаряше нито с ученичките, нито с учителките, а изричаше галени думи към една малка кучка от испанска порода, която уж бе собственост на училището, но всъщност единствено него признаваше за господар, защото го предпочиташе пред всеки друг в домакинството. Нежно, копринено, обичливо и гальовно кученце, тя подтичваше наоколо и не отделяше от лицето му изразителните си очи, а щом той отпуснеше на земята шапката или пък носната си кърпа — нещо, което правеше често, за да я разиграе, тя клякаше край тях като малък лъв, който пази знамето на кралството.
Растенията бяха многобройни и тъй като градинарят любител сам вадеше водата от кладенеца на двора, работата продължи до късно. Големият училищен часовник отмерваше минутите. Измина още един час. Карето и групата на момичетата потъна в сянка. Денят преваляше. Разбрах, че тази вечер урокът ми ще бъде много къс, но затова пък портокаловите дръвчета, кактусите и камелиите бяха напоени. Май вече идеше време за мене.
Уви! В градината имаше още растения, които чакаха реда си — любимите розови храсти, други обични цветя. Веселият лай и скимтенето на малката Силви следваха отдалечаващото се палто по далечните алеи. Отделих една част от книгите си — нямаше да ми трябват тази вечер. Седях, мислех и чаках, неволно роптаех срещу настъпването на здрача.
Като подскачаше весело, малката Силви се мерна още веднъж край завръщащото се палто. Лейката бе оставена до кладенеца; изпълнила бе предназначението си. Как се зарадвах! Господинът изми ръце в малкото каменно коритце. Вече нямаше време да урока. Скоро щеше да прозвучи звънецът за вечерна молитва, но поне щяхме да се срещнем, той щеше да ме заговори. Щях да имам възможност да прочета в очите му обяснението за това загадъчно мълчание. След като се изми, той се изправи, бавно оправи маншетите и се загледа в сърпа на новата луна, проблясваща бледо в прозрачното небе и по купола на „Свети Йоан Кръстител“. Силви наблюдаваше луната очаквателно: нейната неподвижност я дразнеше, тя заскимтя и подскочи да я улови. Господин Пол погледна към кучето.
— Капризно момиченце — възкликна, — не позволяваш да те забравят нито за миг!
И като се наведе, вдигна го на ръце и прекоси двора на метър от прозореца, до който седях. Вървеше бавно, галеше животното до гърдите си и с гальовен глас го назоваваше с нежни имена. Когато стигна до стълбището пред главния вход, поспря и се извърна, отново вдигна очи към луната, погледна сивата катедрала, далечните кули и покрива, които чезнеха в синия дим на нощната мъгла, вкуси сладкия дъх на здрача и огледа свитите цветове в градината, после внезапно се озърна, погледът му премина по бялата фасада на училищната сграда, по дългата редица от прозорци. Стори ми се, че се поклони; ако го бе сторил, то аз нямах време да му отвърна със същото. Миг след туй бе вече изчезнал. Озареният от луната праг лежеше блед и разголен пред затворената външна врата.
Вдигнах в ръце всичко, което бях разпиляла на чина пред мен, и отнесох неизползувания куп на мястото му в трети клас. Разнесе се звънецът за вечерна молитва. Отзовах се на неговия призив.
Знаех, че на другата сутрин нямаше да се появи на улица „Фосет“, защото този ден прекарваше изцяло в мъжкия колеж. Предадох своите уроци, успях някак си да прекарам и останалите часове. Когато започна да се стъмва, въоръжих се да посрещна тягостната скука на вечерта. Не бях се замислила дали ще е по- добре да остана при другите, или да се усамотя. Предпочетох да остана сама. Дори да имах надежда за краткотрайна утеха, знаех, че ни едно сърце, ни един ум в този дом не може да ми я дари; единственото място, където можех да я търся, бе под капака на работната ми маса, скрит сред страниците на някоя книга, позлатяваща острието на някой молив, писеца на писалката или обагряща черната течност в мастилницата. С натежало сърце вдигнах капака на масата, с изнурена ръка започнах да прехвърлям онова, което са намираше там.
Без капка надежда започнах да вадя и отново да връщам на мястото им познатите ми книги, томчета, подвързани в познати корици. Не ме привличаха, не можеха да ме утешат. Я виж, това май е нещо ново — този памфлет с лилави корици! За пръв път го виждах тук, а днес, този следобед, бях подреждала масата
