да говорим за това, вместо да разискваме верски теми.
— Не, идва само понякога, да поднесе почитанията си на своята възлюбена светица, да ми се изповяда и да изкаже уважението си към онази, която назовава своя майка. Неговото жилище се състои само от две стаи. Сам той няма прислужник, но въпреки това не желае мадам Валравен да се раздели с великолепните накити, с които я видяхте украсена и с които се гордее, защото са накитите на младостта й и последният спомен от богатството на сина й, бижутера.
«Колко често — казах си — съм укорявала този човек, този господин Еманюел, че не умее да проявява великодушие по отношение на дреболии, а колко велик бил той спрямо големите неща!»
признавам — сред проявите на великодушие не наредих нито неговите изповеди, нито обожанието към светеца.
— Преди колко години е умряла младата дама? — запитах с поглед върху портрета на Жустин- Мари.
— Преди двадесет години. Тя е малко по-възрастна от господин Еманюел. Тогава той беше много млад, защото днес е на повече от четиридесет.
— И все още плаче за нея?
— Сърцето му ще плаче вечно. Същността на неговият характер е постоянството.
Това бе изречено много натъртено.
Изведнъж слънцето се показа бледо и сълзливо. Дъждът продължаваше да вали, но бурята бе престанала, разгорещеното небе бе изстреляло и отпратило светкавиците си. Забавех ли се още, щеше да се стъмни, затова станах, благодарих на отеца за гостоприемството и за разказа, получих неговата благословия, която приех със смирение, защото ми се стори изречена искрено, но не тъй добродушно ми прозвучаха последните и неясни думи: «Дъще, ти ще бъдеш такава, каквато ти е писано да бъдеш!» — предсказание, което ма накара да вдигна пренебрежително рамене в мига, в който излязох из вратата.
Малцина от нас знаят със сигурност какво ги очаква, ала след всички, преживяно от мен дотогава, аз още се надявах да дочакам сетния си час като трезва протестантка. В «светата» църква на католиците имаше нещо, което ми се струваше кухо отвътре и лъскаво отвън, а това не ме примамваше. Вървях по пътя си замислена над най-различни неща. Каквито и да бяха тия католици, сред тях имаше и добри хора. Този мъж Еманейл бе измежду най-добрите — заразен от суеверията, прекланящ се пред свещениците, той въпреки всичко бе запазил възхищението си към истинската вяра, бе предан докрай, самопожертвувателен, милосърден. Оставаше да се разбере по какъв начин Ватиканът посредством своите свещенослужители възприема подобни похвални прояви — оценява ли ги заради тях самите и в името на бога, или ги оставя да се олихвяват, за да заграби после и лихвите.
Когато стигнах в пансиона вече се здрачаваше. Готон ми бе запазила вечерята, от която наистина се нуждаех. Покани ме да хапна в малката трапезария, а след миг там се появи и мадам Бек, която ми донесе чаша вино.
— Е — подхвана тя развеселена, — как ви посрещна мадам Валравен? Голяма чудачка е, нали?
Разказах й какво съм преживяла и й предадох дума по дума учтивото съобщение, с което бях натоварена.
— Ах, това гърбаво джудже! — изсмя се тя. — Представяте ли си колко ме ненавижда — въобразява си, че съм влюбена в братовчеда Пол, в този верующ, който не смее да помръдне без разрешението на своя изповедник! А освен туй и да искаше да се ожени — все едно дали за мен, или за друга, — не би могъл да го стори; на ръцете му вече лежи огромно семейство — мадам Валравен, отец Силас, прислужницата Агнес и цяла тълпа безименни просяци. Не съм виждала друг човек, който така да се товари с непосилни за него отговорности, доброволно да се нагърбва с излишни грижи. На всичко отгоре храни някакви сантиментални чувства към бледата Жустин-Мари — според мен твърде глупавото същество (тъй пренебрежително се изрази мадам), — която от дълги години вече е ангел на небето или другаде някъде и при която възнамерява да се възнесе чист като кладенчова вода, щом се освободи от земните окови. О, ще умрете от смях, ако знаете приумиците и странностите на господин Еманюел! Но аз ви преча да се храните, моя хубава мийс — забравете ги тия ангели, гърбави баби и най-вече учителите — и лека нощ!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
ПОБРАТИМЯВАНЕ
«Забравете учителите.» Така каза мадам Бек. Мадам Бек бе умна жена, ала не трябваше да изрича тези думи. Това беше грешка. Тази нощ тя трябваше да ме остави да си легна спокойна, безразлична, далеч от всякакви вълнения, от любопитството, насаме с моята лична преценка и с преценката на другите — отдалечена дори и в мислите си от онази личност, която трябваше да забравя.
Да го забравя ли? Как не! Какъв хитър план си бяха скроили тези умници, за да ме накарат да го забравя! Показаха ми колко е добър, превърнаха моя мил малък човек в неопетнен герой. След това се разбъбриха за способността му да обича. Каква възможност имах аз до днес да разбера дали изобщо е в състояние да люби, или не?
Виждала го бях обхванат от ревност, от подозрения. Доловила бях у него прояви на нежност, на променливост — усетила бях някаква мекота, която ме лъхваше като топъл въздух, и едно страдание, което се сипваше като благодатна роса, изсушавана жертва на неговата раздразнителност; това бе единственото, което бях виждала. Но те, отец Силас и Модеста Мария Бек (че бяха в съюз, не се и съмнявах), разтвориха светилището на сърцето му — разкриха пред мен една голяма любов, плод на младостта на този южняк, любов, родена тъй силна и съвършена, че се бе изсмял в лицето на самата смърт, презрял бе похищението и над материята, вкопчила се бе в безсмъртната душа и всепобедна и вярна, бе останала да бди над един гроб цели двадесет години.
Това не бе сторено безотговорно. Не бе празно отдаване на чувства. Той бе доказал верността си, посвещавайки всичките си сили на една алтруистична цел и я бе следвал с непрестанни лични жертви; заради онези, които любимата му бе обичала приживе, той се бе отказал от отмъщението и се бе нагърбил с тежък кръст.
Що се отнася до Жустин-Мари, знаех точно каква е била, сякаш я бях познавала. Знаех я, в пансиона на мадам Бек имаше много момичета, подобни на нея — флегматични, бледи, мудни, инертни, ала добродушни, безразлични към злото, непризвани за големи добрини.
Ако сега носеше ангелски криле, то знаех чие поетическо въображение й ги бе дарило. Ако челото й сияеше от отражението на нимбата, знаех в чии пламенни очи се бе родил този пламък.
В такъв случай имаше ли защо да се страхувам от Жустин-Мари? Нима образът на една бледа, мъртва монахиня, която някога си щяла да възкръсни, можеше да бъде вечна пречка? Ами тия благотворителни деяния, които поглъщаха земното му богатство? Ами сърцето му, обречено на девственост?
Мадам Бек, отец Силас не трябваше да зачекват тези въпроси. За мен те бяха едновременно най- неразгадаемата загадка, най-непреодолимата пречка и най-силният подтик, който някога съм изпитвала. Цялата седмица аз лягах и ставах с тези два въпроса. Отговор от тях можех да получа от един-единствен мургав дребен мъж, който седеше, стоеше, вървеше, преподаваше с нахлупена разбойническа гръцка шапка, увит в тъжното си палто, покапано с мастило и посипано с прахоляк.
След онова посещение на улицата на Влъхвите копнеех да го видя отново. Чувствувах, че след всичко, което сега знаех за него, ще мога да проникна по-дълбоко в израза на лицето му, че то ще ми бъде много по-интересно. Копнеех да проследя в чертите му отпечатъка на тази първична преданост, да открия в изражението му онази полурицарска-полубожествена добродетелност, с която го бе обвил разказът на свещеника. За мен той се бе превърнал в християнин герой, в този му образ исках да го гледам.
Такава възможност ми се удаде твърде скоро. Новите ми впечатления бяха подложени на изпитание на следващия ден. Да, удостоена бях да разговарям с моя «християнин герой» — да водя един разговор, който не бе особено величав, сантиментален или библейски и все пак бе доста оживлен.
Около три часът следобед мирът, обхванал първи клас, въдворен безболезнено от строгостта на мадам Бек, която самолично преподаваше един от своите безупречни и полезни уроци — този мир, повтарям, бе нарушен внезапно от бурното връхлитане на едно «палто».
Обладало ме бе дълбоко спокойствие. Освободено от отговорности в присъствието на мадам Бек, приласкавана от равния й глас, увлечена и поучавана от яснотата, с която разказваше урока (тя бе добра
