портрет на жена с монашески одежди. Лицето, макар и некрасиво — бледо, младо и засенчено от унинието на скръбта или на болестта. Повтарям — не беше хубаво, не беше дори интелигентно, неговата дружелюбност бе дружелюбност на слабо тяло, на замрели страсти, на покорство, и все пак останах дълго загледана в тази картина е не можех да отделя погледа си.
Старият отец, който ми се бе сторил глух немощен, очевидно бе успял да съхрани донякъде силите си, колкото и да изглеждаше погълнат от четивото, без ни веднъж да вдигне глава — поне доколкото забелязах — да отмести поглед, долови посоката, в която гледах, и бавно, с ясен глас изрече следните четири заключения:
— Тя бе много обичана.
Тя се бе отдала на бога.
Тя все още живее в спомените, все още скърбят за нея.
— Кой, възрастната дама, мадам Валравен ли? — запитах, защото си въобразих, че нелечимата скръб от тежката загуба обяснява лошото настроение на старата дама.
Отецът поклати глава полуусмихнат.
— Не, не — рече той; — скръбта на една дама за децата на нейните деца може да бъде голяма, нейната печал за загубата им може да е нестихваща, ала любимият годеник, комуто съдбата, надеждата и смъртта трикратно са отказвали благословията на брака, той е, който скърби дълго и истинско за Жустин-Мари.
Стори ми се, че добрият отец очаква въпросите ми и аз запитах кой е оня, който е загубил и още скърби за «Жустин-Мари». В отговор чух един романтичен разказ, предаден вълнуващо под шума на нестихващата буря. Трябва да кажа, че би прозвучал още по-вълнуващо, ако не бе изпълнен с тъй много френски сантименталности в стила на Жан-Жак-Русо, ако бе предаден по-простичко. Ала достойният отец бе истински французин (все повече се уверявах в приликата му с моя изповедник), бе истински син на католицизма, а вдигнеше ли поглед към мен, оглеждаше ме крадешком и очите му се четеше по-голяма проницателност, отколкото можеше да се очаква от един седемдесетгодишен старец. И все пак вярвам, че беше добър човек.
Героят на разказа бе негов бивш ученик, който сега наричаше благодетел и който, оказа се, обичал тази бледа Жустин-Мари, дъщеря на богати родители, по времето, когато материалното му положение позволявало да претендира за нея и нейното богатство. Бащата на ученика — навремето богат банкер — се разорил, умрял и оставил след себе си само дългове и нищета. Тогава забранили на сина му изобщо да мисли за Жустин-Мари; най-много се съпротивлявала на брака онази стара вещица, грандамата, която видях, мадам Валравен — противопоставяла се с цялата ярост на своя нрав, който физическия недъг превръщал понякога демонически. Кротката Мери не била достатъчно измамна да хитрува, нито достатъчно волева да застане непоколебимо до любимия си. Отказала се от своя пръв обожател, ала не пожелала да приеме друг някой с по-тежка кесия, тя се оттеглила в манастир и там починала още като послушничка.
Нестихващата скръб обхванала сърцето, което я обожавало, и дълбочината на неговата любов и неговата скръб се изявили по начина, който трогна и мен, докато слушах печалния разказ.
Няколко години след смъртта на Жустин-Мари домът й също бил сполетян от разруха. Баща й, който бил бижутер, но всъщност играел доста и на борсата, се замесил в някакви финансови операции, които го злепоставили и разорили. Умрял от скръб по загубата и от срам заради преживения позор. Старата му гърбава майка, опечалената му съпруга останали без стотинка и също щели да загинат от бедност, ала презреният от тях, но предан обожател на дъщеря им научил за нещастието и с невиждана вярност се притекъл на помощ. На обидната им горделивост той отмъстил с най-чистосърдечна благотворителност — дал им дом, поел грижа за всичко, оградил ги с приятелство, с нежност и грижа, каквито не би проявил дори един истински син. Майката — добра по сърце — умряла, благославяйки го. А странната, невярна, студена, мизантропична баба живеела и до днес, издържана изцяло от този самопожертвувателен човек. Към нея, която била проклятието на живота му, която разбила надеждите му и вместо любов и семейно щастие му навлякла вечна скръб и безрадостна самотност, той се отнасял като преданият син — към добрата си майка. Довел я в тази къща…
— И — продължи свещеникът, а очите му се насълзиха — подслони тука и мене, старият си учител, и Агнес, престарялата прислужница от бащиния си дом. Зная, че за нашата издръжка и за други благотворителни деяния той отделя три четвърти от своя доход, а за себе си оставя само четвъртинка, с която да си купува хляб и да задоволява най-насъщните си нужди. Така за него е невъзможно да се задоми. Отдал се е на бога и на своята покойна любима, сякаш и той е свещеник като мене.
Отецът беше избърсал сълзите си и като произнасяше тези последни думи, вдигна за миг очи. Прозрях погледа му, макар да се опитваше да се прикрие. В това мигновение успях да прочета в него нещо, което ме удиви.
Католиците са особени хора. Ето например този, когото познавах не повече, отколкото последния инка на Перу или първия император на Китай — той бе прозрял в душата ми и всички мои грижи и докато аз си мислех, че разговорът се е повел случайно, той знаеше точно защо ми казва всяко нещо, съобразил бе да нареди така, че да дойде в определен ден, на определено място, при определени обстоятелства, а целият този умисъл на мен ми се бе сторил случайно стечение на обстоятелствата или последствие от нещо неотменимо. Внезапното досещане на мадам Бес да ме изпрати с честитките и подаръка, безхитростното ми пътешествие до площада на Влъхвите, появата на свещеника по стълбите и прекосяването на площада, застъпничеството му пред прислужницата, която иначе щеше да ме отпрати, повторната му поява на стълбището, поканата му да вляза в тази стая, портретът, готовността, с която ми разказа историята — всички тези малки случайности изглеждаха независими една от друга подобно разпилени зрънца на скъсана броеница. Ала нанизани от оня бърз и проницателен поглед на йезуита, те се подредиха в дълъг и строен низ. Къде беше възелът, къде се криеше закопчалката на тази монашеска броеница? Усетих скритото единство, ала все още не успях да открия обединяващата точка.
Умисленият ми вид, изглежда, се бе сторил подозрителен на отеца. Той кротко се обади:
— Госпожице, надявам се, че пътят, който ви предстои по тези мокри улици, не е много дълъг?
— Около два километра.
— Къде живеете?
— На улица «Фосет».
— Да не би — лицето му се оживи — да не би да сте от пансиона на мадам Бек?
— Да.
— Но вие познавате — и той плесна с ръце, — та вие познавате моя благороден ученик Пол!
— Господин Пол Еманеюл, учителят по литература?
— Самият той!
Настъпи кратко мълчание. Внезапно бях напипала възела, който завързваше конеца на броеницата. Усетих го да се отпуска под силния напор.
— За него ли ми говорехте преди малко? — запитах аз. — Той ли е вашият ученик и благодетелят на мадам Валравен?
— Да, а тъй също и на Агнес, старата прислужница; и нещо повече — додаде отецът натъртено, — той беше и все още е любимият, верният, предан, и вечен обожател на тази светица в небето — на Жустин- Мари.
— А вие, отче, кой сте вие? — Зададох въпроса, макар вече да бях подготвена за отговора. Знаех какво ще последва.
— Аз, дъще, съм отец Силас — оня недостоен син на светата църква, когото преди време удостоихте с вашата искрена и трогателна изповед, като ми разкрихте дълбините на едно сърце и тайното светилище на един ум, на чийто устрем към истинската вяра, признавам, дълбоко завидях. Оттогава нито за миг не съм ви изпускал от поглед, за секунда не съм преставал да се интересувам от вас. Приучен на дисциплината на католицизма, оформен от високите му идеали, надъхан от достойните му доктрини, аз оцених достойнствата на вашия дух и на ума ви и завидях на ереста за нейната плячка.
Тази гледна точка ме порази — едва не видях себе си в неговото положение — приучена на дисциплината на моята вяра, оформена от идеали, надъхана от доктрини, вдъхновена и т. н. «Това е вярно», си казах, ала се въздържах да отговоря и останах невъзмутима.
— Господин Пол, изглежда, не живее тук, нали? — обадих се след малко, защото сметнах, че е по-добре
