учителка), седях приведена над масата си и рисувах, всъщност копирах една сложна графическа рисунка, внимателно придавах на копието завършеността на оригинала, защото такова бе схващането ми за изкуството; колкото и да е странно, тази работа ми доставяше голямо удоволствие и аз бях достатъчно сръчна, за да възпроизведа най-сложните китайски гравюри върху стоманени и мезотинтови плочи — това беше без никаква стойност, ала на времето ми се струваше истинско изкуство.
Какво се бе случило? Рисунката, моделът, безценното ми копие, сграбени с нечия длан, светкавично изчезнаха от погледа ми. Аз самата се усетих разтърсена, изтласкана от стола тъй, както самотното и сбръчкано индийско орехче бива измъкнато из кутийката си на полицата от ръката на нервната готвачка. Столът и масата ми вдигнати от двата ръкава на развихрилото се палто, бяха отнесени надалеч. Миг след това самата аз ги последвах, след две минути се намерих настанена по средата на големия салон — обширна съседна стая, която се използуваше предимно да танци и уроци по хорово пеене — настанена бях тъй властно, сякаш никога вече нямаше да мога да мръдна оттам.
Когато отчасти се съвзех, видях, че се намирам пред двама мъже — би трябвало май да кажа господа, — единият тъмнокос, другият рус, единият имаше строга стойка като на военен и носеше сюртук, обрамчен с ширити; а другият и по облекло и по държане приличаше повече на студент или на артист, и двата бяха украсени с буйни мустаци, бакенбарди и имаха властен вид. Господин Еванюел стоеше настрани от тях. Очите и лицето му излъчваха силна възбуда; той вдигна ръка, сякаш се изказваше от трибуна.
— Госпожице — започна той, — доведена сте тук, за да докажете на тези господа, че не съм лъжец. Ще отговаряте според силите си на всички въпроси, които те ви поставят. Тъй също ще напишете съчинение на тема, зададена от тях. Те смятат, изглежда, че аз съм някакъв безпринципен мошеник. Пиша съчинения и умишлено ги подписвам с имената на моите ученици, а сетне се хваля, че те са ги писали. Вие ще опровергаете това обвинение.
Небеса! Ето го онова тъй дълго отбягвано публично изпитание, което сега се сгромолясваше върху ми като мълния. Тези двама елегантни, издокарани, мустакати, иронични мъже не бяха други, а самодоволни учители от мъжкия колеж — господата Боасек и Рошемор, — студенокръвни мижитурки и педанти, скептици и присмехулници. Господин Пол, изглежда, необмислено им се бе похвалил с нещо написано от мене — нещо, за което нито ме бе поздравил, нито дори ми бе споменал и което вече смятах отдавна забравено. Съчинението ми не бе забележително с нищо, само изглеждаше такова, сравнено с най-посредствените писания на чуждестранните ученички. Във всяко английско училище то би минало незабелязано. Господата Боасак и Рошемор бяха сметнали за необходимо да се усъмнят в произхода му и да намекнат, че в това се криела измама. Сега на мен се падаше щастието да докажа, че не са прави, и да се подложа на мъчението да ме изпитат.
Последва незабравима сцена.
Започнаха от класиците. Никакъв резултат. Преминаха на Франция. Едва различавах една историческа личност от друга. Питаха ме за различни науки, но единственото, което получаваха в отговор, бе отрицателно поклащане на главата и неизменното «Не зная».
След многозначително мълчание подхванаха да ми задават по-общи въпроси и засегнаха един-два проблема, над които неведнъж бях размишлявала. Господин Емаюел, който до този миг бе наблюдавал сцената неподвижен мрачен като зимно слънцестоене, се пооживи. Реши, че сега ще се докажа колко съм умна.
И разбра колко е грешил. Макар отговорите на въпросите да нахлуваха в главата ми бързо и примерите да прииждаха в ума подобно пълноводен кладенец, не успявах да намеря думите, с които да дам израз на своите мисли. Или не можех, или не желаех да отговарям — не зная кое от двете; изглежда и нервите ми се бяха опънали, и настроението ми беше лошо.
Чух един от двамата — оня с обрамчения сюртук — да прошепва на своя колега: «Нима е такава тъпачка!»
«Да — казах си, — тъпачка е и завинаги ще си остане такава за вас двамината!»
Ала се измъчвах — ужасно се измъчвах. Видях челото на господин Пол да се сбръчква унило, а в очите му прочетох тъжен укор. Не искаше да повярва, че съм дотолкова тъпа, смяташе, че стига да искам, мога да се изразявам умно.
Накрая, за да облекча и него, и учителите, и себе си, казах на заекване:
— Господа, най-добре ме пуснете да си вървя, нищо няма да получите от мене. Както казахте, аз съм тъпачка.
Бих искала да го изрека спокойно и с достойнство или поне да имах достатъчно здрав разум, за да мълча; този измамен език се препъна, заплете се. Забелязвайки как съдиите хвърлят към господин Пол безжалостни тържествуващи погледи и чувайки нотките на отчаяние в собствения си глас, аз избухнах в задавящи сълзи. Раздвижена бях по-скоро от гняв, отколкото от мъка — ако бях мъж, със силен дух, бих предизвикала тия двамата начаса — но тъй като бях разтърсена от чувства, предпочитах да ме бичуват, отколкото да се издам.
Ах, тези некадърници! Как не са могли да разпознаят ръката на начинаещата в онова съчинение, което бяха нарекли измама? Беше на тема от класиката. Когато господин Пол ми я бе издиктувал, чух я за пръв път, материята ми бе непозната и нямах никакви материали, върху които да пиша. Ала намерих книги, проучих фактите, усърдно изградих скелет от сухите кости на истинското тяло, а сетне го облякох в плът и се опитах да му вдъхна живот; този стремеж ми бе доставил удоволствие. За мен бе трудно и мъчително докато намеря, подредя и свържа необходимите факти, неуморно се блъсках да установя и съчетая правилно отделните части. Силното ми отвращение към безотговорността и недостоверността неведнъж ме е предпазвало от ужасни грешки, ала знанията не бяха подредени в ума ми, готови да се притекат на помощ. Те не бяха засявани напролет, не бяха узрявали през лятото и прибирани наесен, не бяха скътани в сух хамбар. Всяко нещо, от което се нуждаех, аз събирах от полето — пълнех престилката си с диви билки и още зелени, ги хвърлях в гърнето. Господата Боасек и Рошемор не бяха осъзнали това. Приели бяха съчинението ми за творба на един зрял учен.
Ала не пожелаха за ме освободят. Наредиха ми да остана на мястото си и да пиша пред тях. Когато потапях перото в мастилницата с разтреперана ръка и оглеждах бялата хартия с очи, преливащи и заслепени от сълзи, един от моите мъчители започна объркано да се извинява за тревогата, която ми причинявали.
— Ние правим това в интерес на истината. Не желаем да ви наскърбяваме — каза той.
Презрението ми вдъхна сили. Отвърнах:
— Диктувайте, господине.
Рошемор продиктува темата: «Човешката справедливост».
«Човешката справедливост!» Какво да пиша? Безсмислена, бездушна абстракция, която не ме вдъхновяваше с нищо, а насреща ми се е изстъпил господин Пол, тъжен като Саул и строг като Йоав; до него, тържествуващи, стояха обвинителите му.
Погледнах към тях. Събираха смелост да им заявя, че нито ще пиша, нито ще проговоря, за да им доставям удоволствие, че темата им не ми харесва и присъствието им не ме вдъхновява, и че оня, който бе хвърлил сянка върху доброто име на господин Пол, бе злоупотребил с оная истина, за чиито застъпници се бяха появили. Тъкмо, повтарям, се готвех да им кажа всичко това, когато светлината озари спомените ми.
Тези две лица, вгледани в мен изпод храсталака от коси, мустаци и бакенбарди — тези два студени, но нахални, недоверчиви, но превзети образа, та това бяха същите лица, съвсем същите, които надничащи в светлината на газовите фенери, иззад колоните на един свод, ме бяха изплашили до смърт в оная нощ, когато бях пристигнала във Вийет. Съвсем сигурна бях, че тъкмо те бяха героите, които бяха накарали една безпризорна чужденка да загуби и ума, и дума и я бяха гонили, докато остане без дъх, през цял един градски квартал.
«Набожни съдници!» — казах си аз. — «Безгрешни предводители на младежта! Ако «Човешката справедливост» е онова, което наистина би трябвало да бъде, вие двамата едва ли щяхте да сте на сегашните си места и да се наслаждавате на доброто си име.“
Щом ме осени идеята, започнах да пиша. „Човешката справедливост“ се изправи пред очите ми в нов образ — като огнен, безкраен хаос с безгрижно скръстени ръце. Видях я в нейната обител, бърлогата на безредието. Слуги се обръщаха към нея за нареждания и помощ, каквато тя не им оказваше, просяци чакаха
