„Ученикът на свещеника“.
— Ха! — възкликна той и руменината отново обагри мургавите му бузи. — Добрият стар отец не би могъл да избере по-неподходящ обект. Това му е слабостта. Но все пак какво става с този „Ученик на свещеника“?
— О, много неща!
— Кажете де, какви неща? Искам да зная.
— Ами младостта на ученика, възмъжаването му, неговото скъперничество, неблагодарността му, неумолимият му нрав, неговата измамност. Какъв лош ученик, господине! — неблагодарен, безжалостен, невеликодушен, злопаметен!
— И после? — подкани ме той, като си запали пура.
— И после — продължих аз — сполетели го бедствия, за които не заслужава съжаление, които той понесъл по най-недостоен начин, случили му се беди, за които не заслужава съчувствие, а накрая си отмъстил най-варварски, като посипал жарава върху главата на своя противник.
— Не ми казахте всичко — заяви той.
— Казах ви почти всичко, набелязах подзаглавията в разказа на отец Силас.
— Забравихте онова, което се отнасяше до безсърдечието на ученика, до неговото студено, неумолимо, монашеско сърце.
— Вярно, сега си спомням. Отец Силас наистина спомена, че призванието му било да стане свещенослужител — че животът му бил отдаден на бога.
— Какви връзки, какви задължения го тласкали към това?
— Връзките на миналото и благодеянията на настоящето.
— С една дума, всичко ви е ясно, тъй ли?
Изминаха няколко минути, в които той се отдаде на размишления.
— А сега, мадмоазел Люси, погледнете ме и с онази справедливост, която, уверен съм, никога не сте в състояние умишлено да накърните, отговорете ми на един въпрос. Погледнете ми в очите. Не се колебайте, не се страхувайте, че ще ви измамя. Аз съм човек, комуто можете да вярвате.
Вдигнах очи.
— Сега, след като ме познавате, като знаете цялото ми минало и всички мои отговорности — след като отдавна познавате моите недостатъци, смятате ли, че все пак можем да бъдем приятели?
— Ако господинът желае моето приятелство, щастлива ще съм да ми е приятел.
— Но аз имам предвид близък приятел — интимен и истински, — близък по всичко освен по кръвно родство? Желае ли мис Люси да стане сестра на един беден, поробен, натоварен с отговорности, обременен човек?
Не можех да му отговоря с думи, но струва ми се, че все пак наистина му отговорих. Той взе ръката ми, която намери утеха в закрилата на неговата. Неговото приятелство не представляваше никакво неуверено, несигурно благодеяние — не беше студена, далечна надежда, — не беше крехко чувство, неспособно да понесе тежестта дори на един пръст. Изведнъж почувствувах (или си въобразявам, че чувствувам) как ме крепи като здрава скала.
— Когато казвам приятелство, имам предвид истинско приятелство — натърти той; а пък аз не смеех да повярвам, че думи, тъй искрени, са достигнали до слуха ми, не смеех да повярвам, че някой може да ме гледа с такива добри, тревожни очи. Ако той наистина се стремеше да получи моето доверие и уважение и наистина беше готов да ми отвърне със същото, то тогава животът не би могъл да ми предложи нищо повече и нищо по-хубаво от това. Изведнъж станах силна и богата, в един миг станах истински щастлива. За да получа потвърждение, да затвърдя и да запечатам фактите, запитах:
— Сериозно ли говори господинът? Наистина ли чувствува, че има нужда от мене, че му трябвам като сестра?
— Да, да — отвърна той, — самотник като мене, който няма сестра, може да бъде само щастлив, ако намери в сърцето на една жена чиста сестринска любов.
— А смея ли да разчитам на господина? Бих ли могла да разговарям с него, когато поискам?
— Моята сестричка трябва да се увери сама — отвърна той. — Аз няма нищо да обещавам. Тя ще трябва да изпитва и да оглежда от всички страни своя своенравен брат дотогава, докато го направи такъв, какъвто го иска. В края на краищата в нечии ръце той се превръща в ковък метал.
Докато говореше, тонът на гласа му и светлината в дружелюбните му очи ми доставиха неизпитвано удоволствие. Вече не съжалявах, че нямам любим, че съм без годеник, че за мен не се грижи обичан съпруг. Стигаше ми този мой доброволен, саможертвен приятел. Окажеше ли се, че мога да разчитам на него — а по всичко личеше, че можех, — какво друго освен приятелството му бих могла да желая? Но ако всичко това се разпръснеше като сън, както вече ми се бе случвало…
— Какво има? Какво стана? — запита той, когато тази мисъл легна тежко на сърцето ми и помрачи моето чело. Казах му, след кратко мълчание и замислена усмивка той ми празна, че подобни страхове — да не би той да ми омръзне, защото бил човек с променливи настроения и избухлив нрав — не го оставяли на мира от дни и месеци насам.
Когато чух това, облада ме тиха смелост. Изрекох няколко утвърдителни слова. Той не само ме изслуша, но ми отвърна със същото. Почувствувах се много щастлива — странно щастлива — в желанието да му дам сигурност, мир и спокойствие. Вчера не бих могла да повярвам, че на света има и че животът може да дари мигове като тези, които изживявах сега. Не веднъж и не дваж ми се бе случвало да очаквам и да дочакам мъката да се спусне тежко върху ми, но не ми се бе случвало да виждам как неочакваното щастие се оформя пред очите ми, как се материализира и с всеки миг става все по-истинско.
— Люси — обади се господин Пол тихо, като продължаваше да държи ръката ми, — а видяхте ли в оня будоар една картина на стената?
— Видях я — картина, окачена върху ламперията.
— Портрет на калугерка?
— Да.
— Разказаха ли ви за нея?
— Да.
— Спомняте ли си какво видяхте онази нощ в беседката?
— Никога не ще го забравя.
— Нима не свързвате двете неща? Не е възможно.
— Помислих се за привидението, когато видях оня портрет — отвърнах аз, защото наистина беше така.
— Но не сте си помислили, че сте в състояние да си въобразите, че една небесна светица може да се бърка в земните дела? Протестантите не са суеверни, не е възможно подобни страховити представи да ви тревожат, нали?
— Не зная какво да мисля, но смятам, че един ден тази привидна загадка ще намери своето естествено обяснение.
— Несъмнено, несъмнено. Освен това една добра жива жена — камо ли такава чиста, щастлива душа — не ще иска да тревожи приятелство като нашето. Не е ли истина?
Преди още да съм му отговорила, към нас притича Фифин Бек, румена и буйна, и викна, че ме търсели. Майка й отивала в града да посети някакво английско семейство, което се интересувало за училището й. Нужна й бях да превеждам. Всъщност това прекъсване дойде навреме. Нов ден, нов късмет, за днес това ми беше достатъчно. Но все пак щеше ми се да запитам господин Пол дали тези „страховити представи“, от които ме бе предупредил да се предпазвам, не са намерили място и в неговите мисли.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
ЯБЪЛКАТА НА РАЗДОРА
Освен Фифин Бек и нейната майка друга една сила трябваше да се намеси, преди да бъде затвърден договорът за това приятелство. Намирахме се под надзора на едни неумолими очи. Римският католицизъм наблюдаваше неотклонно своя син през процепа на оная загадъчна решетка, пред която аз бях коленичила и до която господин Еманюел пристъпяше всеки месец — прозорчето на изповеднята.
„Но защо толкова се радвахте, че господин Пол ще ви стане приятел? — чуди се читателят. — Та нали
