Ала богатството и величието отдавна бяха разтворили позлатени криле и бяха побягнали, оставайки старите си гнезда за приюти на беднотията, или пък, пустеещи и празни, за да се разпадат самотни през дългите зими.
Като пресичах този празен площад, чиято настилка вече тъмнееше от дъждовни капки колкото петфранкова монета, не срещнах жива душа освен някакъв залитащ, престарял свещеник, който ме отмина, приведен върху своята тояга — синоним на старост и разруха.
Излязъл бе от същия дом, в който отивах, а когато застанах пред портата, едва затворила се подире му, и дръпнах звънеца, той се извърна да ме види. И остана да ме гледа. Вероятно с моята кошница от летни плодове и както бях лишена от достойнството, дарявано от възрастта, бе сметнал, че не ми е мястото пред този декор. Зная — ако врата ми бе отворила някоя румена прислужница, щях да си кажа, че и тя няма място в подобно жилище, ала когато се озовах пред една старица, облечена в старинна селска носия, с шапка, също тъй натруфена с висулките си от старинна дантела, с фуста и платнен жакет и на краката с дървени сабо, по-скоро като лодки, отколкото като обувки, казах си, че всичко е наред и напълно подхожда на останалото.
Изражението й обаче далеч не беше тъй на място, както облеклото; едва ли бях срещала по-свадливо лице. Измърмори нещо неразбираемо в отговор на запитването ми за мадам Валравен. Уверена съм, че щеше да изтръгне кошничката от ръката ми, ако не бе старият свещеник, който приближи, куцайки, спря я и сам изслуша съобщението, което имах да предам.
Глухотата му пречеше да разбере, че трябва да видя лично мадам Валравен и лично да й предам плодовете. Накрая все пак проумя какви са нарежданията, които съм получила, и че съм задължена да ги изпълня докрай. Заговори на възрастната прислужница, но не на френски, а на местното наречие, увеща я да ми позволи да пристъпя негостоприемния праг и сам ме заведе горе в нещо като салон, където ме остави.
Стаята беше просторна, с красив старинен таван и прозорци като в църква, с цветни стъкла, ала там нямаше никой, а здрачът от приближаващата буря я правеше странно прихлупена. От салона се влизаше в една по-малка стая; щорите на единствения й прозорец бяха спуснати. Мебелите едва се различаваха в сумрака. Опитах се да се развлека, като ги разпозная, особено ме привлече очертанието на някаква картина на стената.
Малко по малко картината сякаш се раздвижи. Пред смаяния ми поглед тя се разклати, потъна и изчезна напълно. След нейното изчезване остана сводест отвор, водещ към сводест коридор със загадъчна вита стълба; и коридорът и стълбището бяха от гол камък, без килим, небоядисани. По тази тъмничарска стълба се дочу потропване като от бастун, скоро върху стъпалата падна някаква сянка, накрая се показа и самата фигура.
Но всъщност човешка фигура ли бе това видение, което пристъпваше насам, тази пречка, която отчасти затъмняваше свода?
Привидението приближи и вече го виждах ясно. Започнах да осъзнавам къде се намирам. Този стар площад не бе наречен случайно «Влъхвите», не случайно трите кули, извисени над него, бяха кръстени на трима мистични служители на едно мъртво и тайнствено изкуство. Тук владееше древна магия. Магически думи бяха открили пред мен царството на елфите — стаята, подобна на килия, изчезващата картина, сводът и коридорът, каменното стълбище — всички те бяха съставки на някаква приказка. Но най-ярко от всичко останало се открояваше главната героиня — Кунегунда, магьосницата — Малеволя, нимфата на злото. Как изглеждаше тя?
Беше висока около метър и двадесет, но безформена. Кокалестите й ръце бяха вкопчени едно о друго и стискаха златната топка на магически жезъл от слонова кост. Главата й бе едра, поставена не върху раменете, а на гърдите, сякаш нямаше шия. Бих казала, че лицето й бе поне стогодишно, очите й — още по-стари, — злобни, недружелюбни очи с дебели сиви вежди и избелели клепки. Като строго ме гледаха, с мътна неприязън!
Това същество носеше дреха от брокат, боядисана в ярко светлосиньо като тинтява, ошарена със сатенени едри листа. Върху дрехата имаше скъп шал, с пищен бордюр и толкова голям за фигурата й, че разноцветните му ресни се влачеха по пода. Но най-яркото у нея бяха накитите. Имаше дълги, прозрачни обици, искрящи с блясък, който не можеше да бъде фалшив; на мъртвешките си пръсти имаше пръстени от дебели златни халки и камъни — алени, зелени и рубинени. Гърбава, безформена, престаряла, тя се бе окичила като варварска царица.
— За какво ме търсите? — запита тя хрипливо, по-скоро с мъжки, отколкото с женски старчески глас; и наистина по брадичката й се виеха гъсти бели косми.
Предадох й кошничката и съобщението.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко — отвърнах.
— Та то не си струваше — сряза ме тя. — Върнете се при мадам Бек и й кажете, че ако пожелая, и сама мога да си купя плодове, а що се отнася до поздравленията, ще мина и без тях! — И учтивата дама ми обърна гръб.
Тъкмо когато се извръщаше, се разнесе грохот от гръмотевица, мълния освети ярко салона и будоара. Магическата приказка продължаваше под съпровода на природните сили. А странникът подмамен в омагьосания замък, чуваше как навън се надига събудената от синя стихия.
Какво трябваше да мисля за мадам Бек след всичко видя от мене тук? Имаше странни познати. Поднасяше приветствия и дарове в едно неповторимо светилище, но предсказанията на невероятното същество, което обожаваше, бяха злокобни. Мрачната Сидония се отдалечаваше, немощна и безпомощна като парализирана, почукваше с кокаления жезъл по мраморната мозайка и продължи да мърмори злобно, докато изчезна.
Дъждът се лееше стихийно, небето се бе смъкнало ниско. Облаците, доскоро червеникави в своята чернота, сега бяха мъртвешки бледи, като подплашени. Макар да се бях похвалила, че не се боя от пороя, не ми се щеше да излизам навън. Мълниите проблясваха безжалостно, гръмотевиците падаха наблизо. Тази буря се бе развихрила внезапно над Вийет, сякаш бе избухнала в зенита си; валеше неудържимо, двувърхи коси гръмотевици прорязваха потоците, които се сипеха отгоре, червени зиг-заги изпъстряха валежа, блед като бял метал; всичко това падаше от едно небе, тежко и почерняло от гъсти облаци.
Напуснах негостоприемния салон на мадам Валравен и излязох на студеното стълбище. На площадката имаше пейка, останах да чакам там. Някой се появи на галерията горе — беше старият свещеник.
— Госпожицата не бива да стои тук — рече той. — Нашата благодетелка ще се огорчи, ако разбере, че тъй се отнасяме с гостите си.
Той толкова усърдно ме замоли да се върна в салона, че не можех да откажа, без да проявя неучтивост. По-малката стая беше по-добре подредена и по-уютна от голямата, там ме заведе. Като открехна леко завесата, зад нея се откри нещо, наподобяващо по-скоро параклис, отколкото будоар, тиха малка стаичка, място за реликви и спомени, а не за ежедневно ползуване и почивка.
Добрият отец седна, сякаш искаше да ми прави компания, но вместо да подхване разговор, взе някаква книга, впери очи в страниците и устните му зашепнаха молитва или литания. Жълтата електрическа искра от небето позлати голото му теме. Тялото му бе в сянка, дълбока и розова, седеше неподвижно като скулптура. В молитвите си сякаш бе забравил за мене, вдигаше очи само когато просветваше по-силна мълния или оглушителен трясък прогърмяваше застрашително. Но дори и тогава в погледа му се четеше не страх, а страхопочитание. И аз бях като занемяла, но тъй като не изпитвах истински ужас, можех спокойно да размишлявам и наблюдавам.
Да си призная, започнало бе да ми се струва, че този стар свещеник прилича на оня отец Силас, пред когото бях коленичила в църквата на Бегинажа. Не бях уверена, защото бях видяла изповедника в здрач и в профил, но все пас намирах известна прилика. Стори ми се също, че познах гласа му. Докато го оглеждах крадешком, той се издаде, че усеща изпитателния ми поглед. Извърнах се да разгледам стаята; и в нея имаше нещо загадъчно.
До кръст от странно изваяна слонова кост, пожълтял от старост и изправен пред тъмночервен олтар, на който лежаха скъп требник и броеница от абаносово дърво, висеше картината, чиито очертания бяха привлекли вниманието ми неотдавна — картината, която се движеше, изчезваше заедно със стената и пускаше в стаята привидения. В неяснотата на здрача бях я взела за Мадона; сега на светло тя се оказа
