си спомням за земните неща.
— Ако се наложи да замина отвъд океана за две-три-пет години, ще ме посрещнете ли с радост, когато се завърна?
— Господине, а как ще живея аз през това отсъствие?
— Та нали затова съм към вас тъй строг и взискателен?
Скрих лице в книгата, защото бе обляно в сълзи. Запитах го защо ми говори така; а той отвърна, че ще млъкне, и ме развесели с най-мили думи. Но нежността, с която се отнасяше към мен до края на деня, разтревожи сърцето ми. Бе прекалено искрена. Не скръбна. Предпочитах да го виждам рязък, нервен и капризен, какъвто най-често беше.
Когато настъпи горещият следобед — денят бе точно такъв, какъвто предположихме, че ще бъде, жарък като юнски — нашият пастир прибра стадото от ливадата и кротко ни поведе към дома. Но цели пет километра ни чакаха — тъй отдалечен от Вийет бе оня чифлик, където бяхме закусили. Играта бе изморила много всички, особено децата. Те изглеждаха съвсем унили пред мисълта за дългото връщане под жаркото слънце, по голото, каменливо, напечено, прашно шосе. Но това също бе предвидено и бяха взети мерки. Отвъд оградата на чифлика видяхме две големи каруци, които идваха да ни приберат — превозни средства, каквито се наемат за училищни излети. Намери се място за всички и само след час господин Пол остави благополучни питомците си на улица «Фосет». Прекарахме един приятен ден. Той би бил още по-приятен, да не беше оня меланхоличен повей, който за миг бе засенчил яркото слънце.
Облакът се върна още същата вечер.
Тъкмо се здрачаваше, видях господин Еманейл да излиза от предната врата, придружен от мадам Бек. Разхождаха се по централната алея повече от час, увлечени в задълбочен разговор — той изглеждаше сериозен, но някак си неспокоен, а тя бе объркана, сякаш се мъчеше да го придума за нещо, да го убеди.
Запитах се какво ли разискват; мадам се прибра, щом се мръкна, но нейният роднина Пол остана в градината. Тогава си казах:
«Тази сутрин той ме нарече „сестрица“. Ако наистина беше мой брат, сега аз бих тичала при него, бих го запитала какво го тревожи. Виж го как се подпира на онова дърво, скръстил ръце и свъсил чело. Зная, че се нуждае от утеха. Мадам не може да утеши, тя може само да увещава. А сега какво?»
Господин Пол се раздвижи от унеса си и се упъти към сградата. Вратите към «карето» още бяха отворени. Предположих, че отива може би да полее портокаловите дървета, както му бе обичаят. Но като стигна до двора, той рязко се извърна, запъти се към беседката, а оттам към вратата на първи клас. В тази стая се намирах аз — оттам го наблюдавах, ала не събрах смелост да го дочакам. Той се бе извърнал толкова внезапно, вървеше толкова бързо, тъй странно изглеждаше! Страхливката в мене пребледня, обърна се и — без да послуша съветите на разума, като чу как храстите се чупят и настилката скърца под приближаващите стъпки — побягна на крилете на паниката.
Спрях се чак като стигнах в параклиса, който сега беше пуст. Заслушана с разтуптяно сърце, обхваната от някакво необяснимо, неопределимо вълнение, го чух да преминава през всички класни стаи, затръшвайки нетърпеливо вратите след себе си. Чух го да влиза в училищната трапезария, където в момента четяха лекцията по вероучение. Чух го да произнася думите:
— Къде е госпожица Люси?
И тъкмо когато, събрала смелост, се готвех да сляза долу и да сторя онова, което ми се искаше най- много от всичко на света — да го пресрещна, — острият глас на Сент Пиер отвърна нагло и неискрено: «Тя си легна.» Той излезе раздразнен в коридора. Там мадам Бек го видя, спря го, започна да го наставлява, изведе го до улицата и накрая го отпрати.
Когато се затвори външната врата, удивлението от собственото ми странно поведение се стовари върху ми внезапно, като удар. Още в първия миг бях разбрала, че има нужда от мене, че ме търси; нали и аз имах нужда от него? Какво бе онова, което ме бе накарало да го избягна? Какво ме бе отнесло далеч от него? Имаше нещо да ми каже, искаше да ми го каже, ушите ми се напрягаха да го чуят, а сторих всички, за да го избягна. Копнееща да слушам и да утешавам, когато знаех, че слушателят и утешението са недостижими, аз се побоях от първата подобна възможност, появила се тъй внезапно и цялостно, както се бях от смъртта.
Безумната ми колебливост си получи заслуженото. Вместо утехата и задоволството, които можех да спечеля, ако бях съумяла да се овладея и да остана още две минути там, където бях, сега пред мен се изпречваше мъртвешка пустота, мрачни съмнения и ужасно притеснение.
Отнесох ги със себе си в постелята и цяла нощ те не ме оставиха на мира.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
МАЛЕВОЛЯ
В четвъртък следобед мадам Бек ме повика и ме запита дали имам някаква важна работа, която би ми попречила да отида в града и да й купя нещо от магазините.
Бях свободна, тя ми връчи един списък на вълнени, копринени и други конци за бродерия, необходими за ръкоделието на ученичките; облякох се добре, защото денят предвещаваше да завърши с дъжд и вятър, и тъкмо дръпвах резето на външната врата, за да изляза, гласът на мадам отново ме призова в трапезарията.
— Прощавайте, мис Люси — извика тя, сякаш току-що осенена от някаква мисъл, — спомних си още нещо, за което бих искала да ви помоля, ако бъдете тъй добра да не си помислите, че ви претоварвам.
Естествено, уверих я в противното, и мадам, като изтича в малкия салон, върна се оттам с красива кошничка, пълна с парникови плодове, розови, съвършени, изкусителни, подредени сред тъмнозелените, сякаш восъчни листа и жълтите звезди на неизвестно за мен тропическо растение.
— Ето — каза тя, — не е тежка и няма да посрами хубавите ви дрехи, защото не прилича на кухненска, слугинска кошница. Направете ми услугата да я оставите в дома на мадам Валравен с моите благопожелания за рождения й ден. Тя живее в стария град, на улица «Влъхвите» 3. Може да ви се види малко далечко, но целият следобед е на ваше разположение, та няма защо да бързате. Не успеете ли да се върнете за вечеря, ще наредя да ви запазят порцията или пък Готон, чиято любимка сте, ще ви достави удоволствие да ви приготви нещо специално. Няма да бъдете забравена, моя хубава мийс. И, ах, моля ви (отново ме повика обратно), непременно настоявайте да видите лично мадам Валравен и да сложите кошничката лично в ръцете й, за да не стане някаква грешка, защото тя е твърде взискателна личност. Довиждане! На добър час!
Най-сетне тръгнах. Покупките от магазините ми отнеха доста време, защото избирането и съчетаването на конци е отегчителна работа, но накрая изпълних всички поръчки. Подбрах необходимото за моделите на чехлички, за шнуровете за звънци, взех нужните закопчалки и пискюлчета за чантички — изобщо всички тези залисии ми се махнаха от ума, останаха само плодовете и поздравите, които трябваше да предам.
Мисълта за продължителната разходка из старинния и мрачен Бас Вий ми бе всъщност приятна, още повече, че вечерното небе се превръщаше в маса от синьо-черен метал, нажежена в краищата и бавно припламваща в някакво тъмночервено.
Страхувам се от ветровито време, защото бурята изстисква от човека енергия и усилия, нещо, което за мен е мъчително, ала пороят, гъстият снеговалеж или монотонният ромон на дъжда те карат единствено да им се покориш — стига да не мислиш за туй, че дрехите ти или ти самият си щял да се намокриш. В замяна дъждът измива столицата пред твоите очи. Отваря ти спокоен път през широките, красиви булеварди, сякаш с помощта на източна магия вкаменява цял един жив град, превръща един Вийет в един опустял Тадмор. Тогава нека да валят дъждове, да настава, ако ще, и потоп, но първо да се отърва от тази кошница.
Незнаен часовник от незнайна църковна кула («Йоан Кръстител» бе твърде отдалечена, за да се чува дотук) отмерваше пет и четвърт, когато стигнах до улицата и дома, указани от мадам Бек. Всъщност това не бе никаква улица, по-скоро напомняше част от площад. Беше тихо, големите бели камъни и настилката бяха обраснали с трева. Къщите бяха огромни и изглеждаха много стари, зад тях се виждаха върхове на дървета, които подсказваха, че отзад има градина. Всички бе облъхнато от старинност, работата с нейните залисии бе побягнала надалеч. Навремето тук са живели богаташи и е царял разкош. Църквата, чиито тъмни, полуразрушени кули се вдигаха над площада, приличаше на почитания и някога пищен храм на Влъхвите.
