— Харесвам обикновеното — отвърна той. С две думи, не беше в състояние да го раздразни; слънцето на доброто настроение щеше да грее по лицето му в тази благодатна утрин. То разпръскваше тъжните облаци, които се опитваха да препречат светлия му лик.
Бяхме вече сред полето, сред дърветата и ливадите. Същите тези дървеса и ливади само след месец щяха да бъдат унили и негостолюбиви; но в оня ден, окичени с майска зеленина и увити от утринна прохлада, те бяха много привлекателни.
Стигнахме до един кладенец, обграден по обичая на Лабасекур с равен кръг от липови дървета. Спряхме там. Господинът ни нареди да насядаме по зелената трева, седна в средата и ни накара да го заобиколим. Онези, които изпитваха към него повече симпатии, отколкото страх, седнаха най-близо — това бяха най-малките; другите, които повече се страхуваха и по-малко го харесваха, останаха назад; а тези, у които боязънта към учителя се бе превърнала по-скоро в харесване и приятелство, се отдръпнаха най- далеч.
Започна да ни разказва някаква история. Умееше да разказва увлекателно, с ритъм, който децата обичат и учените хора владеят както трябва — разказът му бе простичък в своята сила и силен в своята простота. В този негов разказ имаше чудесни пасажи, толкова прочувственост и такива картинни описания, че се запечатаха в ума ми и не са се изличили до днес. Обрисува ни сцена на здрачаване, все още я помня. Не съм виждала подобна хубава картина, излязла дори от четката на художник.
За себе си казах, че не умея да импровизирам; вероятно това мое несъвършенство ме кара да се възхищавам още повече от оня, който владее това чудесно качество. Господин Емаюел не бе от хората, които пишат книги; ала чувала съм го да пилее с безгрижна, неосъзната щедрост такова умствено богатство, с каквото малко книги могат да се похвалят. За мен неговият ум бе като привлекателна библиотека и когато бивах допущана там, изпитвах истинско блаженство. Понеже не бях кой знае колко интелигентна, малко бяха книгите, достъпни за способностите ми. На пръсти се брояха подвързаните и печатаните книги, които не ме отегчаваха, които успявах да изчета до края; ала неговият начин на мислене бе като балсам за очите на душата. Той правеше вътрешното зрение по-ясно и по-силно. Неведнъж съм си мислила какво ли удоволствие би било за човека, който го обича повече, отколкото той обичаше себе си, да събира тези пълни шепи със златен прах, разхвърляни така небрежно по безгрижните небесни ветрове.
Когато разказът му свърши, той приближи хълмчето, където седяхме двете с Дженевра. Свикнал веднага да пита за мнението на слушателите (нямаше търпение да изчака доброволно изказана похвала), той каза:
— Интересно ли ви беше?
С привичната си стеснителност да възхвалявам отвърнах само:
— Да.
— Хубаво ли беше?
— Много хубаво.
— Но не бих могъл да го запиша на хартия — отвърна той.
— А защо не, господине?
— Мразя техническия труд, мразя да седя приведен, прикован неподвижно край масата. Бих могъл обаче да го издиктувам на някой секретар, който ми е приятен. Дали мадмоазел Люси ще склони да го запише, ако я помоля?
— Господинът сигурно ще е твърде припрян, ще ме подтиква и ще се дразни, ако перото ми е бавно за бързия му говор.
— Опитайте. Хайде да видим в какво чудовище ще се превърна при тези обстоятелства. Но сега този въпрос изобщо не бива да се повдига. Смятам да ви използувам за нещо друго. Виждате ли ей оня чифлик?
— Сред дърветата ли? Да.
— Там ще закусим и докато добрата чифликчийка приготовлява млякото с кафе в котела, вие и още пет ученички, които ще подбера, трябва да намажете с масло петдесет филии.
След като нареди в редица новата група, той ни поведе към чифлика, който се стресна от войнствения ни вид и се предаде без капитулация.
Раздадоха ни ножове и чинии, получихме и прясно масло и шестте избранички на нашия учител са хванахме под негово ръководство да приготвяме за закуска огромна кошница с кифли, които пекарят бе доставил на чифлика за нас. Кафето и шоколадът вече бяха сварени, сметана и пресни яйца завършваха гощавката, а пък господин Еманюел, щедър както винаги, бе вече готов да ни гощава и със салам и конфитюр, ако някои от нас, които си въобразяваха, че могат да му повлияят, не бяха заявили, че това е напразно разхищение. Той се нахвърли с гневни думи, нарече ни «скъпернички», но ние го оставихме да си приказва и накрая се наложихме.
С какво приятно изражение стоеше той, облегнат край кухненското огнище, и как ни се радваше! Бе от хората, които изпитват щастие, когато виждат, че другите са щастливи. Обичаше да усеща край себе си движение, оживление, изобилие и радост. Запитахме го къде ще седне. Отвърна ни, че след като бил наш роб, а ние — негови тирани, не смеел да си избере място без наше разрешение; тогава му донесохме големия стол на чифликчията, поставихме го начело на масата и го настанихме в него.
Как да не го харесва човек, въпреки всичките му бурни страсти и скандали, когато понякога умееше да бъде тъй мил и приятен, какъвто беше сега? Всъщност той бе раздразнителен, но по характер не беше лош. Успокой го, разбери го, утеши го и се превръщаше в кротко агне, не бе в състояние да стори зло и на муха. Представляваше малка опасност единствено за глупците, злите и равнодушните.
Той винаги спазваше религиозните обреди, затова е сега накара най-малката сред нас да изрече молитва преди закуската и сам се прекръсти благочестиво като някоя набожна жена. За пръв път го виждах да се моли и да прави този свят знак. Стори го тъй простичко, тъй по детски, че не успях да въздържа радостната си усмивка. Той ме забеляза. Протегна добрата си ръка и каза:
— Подайте ми ръката си. Виждам, че с едни и същи чувства, макар и с различни ритуали, боготворим един и същи бог.
Повечето от колегите на господин Еманюел бяха еманципирани и свободомислещи, неверници, атеисти и водеха живот, който не можеше да служи за пример. А той напомняше за средновековен рицар — религиозен по свой начин, с безупречен морал. Невинните деца и хубавите момичета бяха до него в безопасност. Притежаваше живи страсти, дълбоки чувства, ала неопетнената му чест и чистата му вяра бяха магията, която приспиваше разгневените лъвове.
Тази закуска премина като весело преживяване и това веселие не се състоеше единствено от празни развлечения. Господин Пол насочваше, ръководеше, контролираше и извисяваше нещата; общителният му , жив нрав се разкриваше пред нас свободен и безоблачен; заобиколен единствено от жени и деца, край него нямаше нищо, което да дразни и нервира. Постъпваше както той иска, а това бе наистина приятно за околните.
След като се нахранихме, всички бяха оставени на свобода да тичат и играят по поляните. Неколцина останаха да помогнат на чифликчийката да почисти. И аз бях сред тях, но господин Пол ме повика да седна до него под едно дърво — откъдето наблюдаваше момичетата как се забавляват по широката ливада — и да му почета, докато той изпуши пурата си. Той седеше на селска пейка, а пък аз — до ствола. Докато четях (джобно издание от класиката — един том от Корней; лично аз не го харесвах, но той го обичаше, защото откриваше у него прелест, каквато не бях в състояние да почувствувам), той ме слушаше с едно спокойствие, особено внушително, като се имаше предвид неспокойната му натура. Дълбоко щастие се излъчваше от сините му очи и изглаждаха бръчките по широкото му чело. Щастлива бях и аз — щастлива от слънчевия ден, още по-щастлива, че и той беше тук, а най-щастлива, че бе тъй добър.
Запита между другото дали не предпочитам да се забавлявам с моите другарки, вместо да седя край него. Не отговорих. Добре ми беше да съм там, където бе и той. Запита ме дали, ако съм му сестра, бих била щастлива да стоя с брат като него. Отвърнах, че сигурно ще е така, и тъй го чувствувах. Отново ме запита дали, ако се наложи да напусне Вийет и да замине надалеч, дали че ми е мъчно, аз хвърлих Корней и не отвърнах.
— Малка сестрице — рече той, — колко дълбоко бихте ме помнили, ако се разделим?
— На това, господине, ще отговоря трудно, защото не зная колко време ще мине, преди да престана да
