алея се зададе привидението. И близо, много близо край нас с бърза и гневна походка притича самата МОНАХИНЯ! За пръв път я виждах толкова ясно. Беше стройна и с гневни жестове. Когато отмина, вятърът проплака; дъждът се изля бурен и студен, сякаш нощта бе разтревожена от нея.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
ПЪРВОТО ПИСМО
Настъпи времето да се запитаме къде остана Полина-Мери. Как се развиваха моите отношения с обитателите на хотел «Креси»? Тези отношения бяха прекъснати временно поради отсъствие. Господин и мис Дьо Басомпие пътешествуваха и няколко седмици бяха в провинцията и в столицата на Франция. Случайност ме уведоми за завръщането им само няколко дни след като си бяха дошли.
Беше топъл следобед, аз се разхождах по един тих булевард, вървях бавничко и се наслаждавах на мекото априлско слънце, обхваната от приятни мисли, когато съзрях пред себе си група ездачи, които тъкмо се бяха срещнали по средата на широката, равна, оградена с липи алея и спираха да разменят поздрави — бяха господин на средна възраст и млада дама; другият беше млад и красив мъж. Осанката на дамата бе очарователна, облеклото — изискано, от цялата й външност се излъчваше нежност и достойнство. Докато ги гледам, осъзнах, че ги познавам, а като наближих, се уверих, че ги знам и тримата — конт Дьо Басомпие, дъщеря му и доктор Греъм Бретън.
Колко оживено бе лицето на Греъм! Колко истинска, колко сърдечна и колко сдържана радост се излъчваше от него! Подобно положение на нещата, подобно стечение на обстоятелствата бе най-сигурното средство едновременно да бъде привлечен, подчинен, заплетен и развълнуван доктор Джон. Съкровището, което обожаваше, само по себе си притежаваше голяма стойност и бе от най-скъпите, ала той не бе от хората, които, оценявайки камъка, са в състояние да пренебрегнат начина, по който е монтиран. Ако беше видял Полина — пак тъй млада, хубава и чаровна, но тръгнала пешком, сама, без придружител, облечена в скромна дрешка, обикновена работничка, — щеше да я приеме като красиво създание, щеше да се порадва с поглед на грациозните й движения и на най-хубавата й външност, ала за да бъде покорен, както бе победен сега, да бъде превит под нечия власт и същевременно да не се заличи, а по-скоро да се увеличи мъжката му достойнство, да стане такъв, какъвто изглеждаше сега, му бе необходимо много повече. Доктор Джон бе светски човек. Сам той да е доволен от себе си, не бе достатъчно; светът трябваше да се възхищава от постъпките му, иначе мислеше, че усилията му са погрешно насочени и безплодни. От своята победителка той изискваше онова, което се виждаше сега тук — да бъде с висока култура, да я обградена от грижи, да е под протекцията на влиятелни личности, да притежава всички неща, изисквани от модата, дарени от богатството и придобити от добрия вкус. Духът му се нуждаеше от гореизброените условия, за да се постави в подчинение. А в настоящия случай, те бяха осъществени докрай. И сега, горд, пламенен и боязлив, той отдаваше почит на Полина като неин суверен. Що се отнасяше до нея, в очите й кротко сияеше по-скоро влюбена, отколкото властно усмивка.
Разделиха се. Той препусна край мен без да усеща къде стъпва, сляп за всичко друго. Изглеждаше много хубав, амбициите му бяха изцяло устремени към поставената цел.
— Татко, виж, ето я Люси! — извика един мелодичен дружелюбен глас. — Люси, мила Люси, ела, моля те!
Изтичах към нея. Тя вдигна воала си и се наведе от седлото, за да ме целуне.
— Смятах да дойда утре при тебе — каза тя, — но сега ти ще дойдеш у дома.
Определи ми час и аз обещах да отида.
Следобедът на другия ден ме завари при нея — затворихме се в нейната стая. Не бях я виждала от оная вечер, когато достойнствата й бяха съпоставени с достойнствата на Дженевра Фаншоу и надделяха. Колко развълнувано и бързо можеше да говори тя, когато бяхме сами, как картинно умееше да разказва; но думите й звучаха ясно, гласът й бе гальовен и оставяше впечатление, ме говори бавно и казва точно колкото трябва. Готова бяха да я слушам внимателно още дълго, ала постепенно като че ли тя самата поиска да сменим темата, побърза да приключи с разказа си. Отначало не разбрах защо. Последва тишина — напрегната тишина, в която тя изглеждаше разсеяна. После се обади със смутен, умолителен глас:
— Люси…
— Да, слушам те.
— Братовчедка ми Дженевра още ли е в училището на мадам Бек?
— Още е там. Сигурно жадуваш да я видиш?
— Не — не особено.
— Или искаш да я поканиш тук някоя вечер?
— Не, тя най-вероятно все още разправя, че смятала да се омъжва, нали?
— Не споменава име, което тебе те интересува.
— Но сигурно все още мисли за доктор Бретън? Не е възможно да е променила намеренията си към него, защото поне до преди два месеца изглеждаше напълно решена.
— Това е без значение. Ти сама видя какви са отношенията им.
— Да, онази вечер имаше някакво объркване. Нещастна ли изглежда?
— О, не. Хайде да говорим за друго — чувала ли си, виждала ли си Греъм, докато не беше тука?
— Татко получи от него една-две делови писма. Той се зае да се грижи за някаква работа, която не можеше да се изостави, докато ни нямаше. Доктор Бретън, изглежда, уважава татко и обича да му услужва.
— Да. Вчера го срещнах на булеварда. Сигурно си се уверила от вида му, че приятелите му не би трябвало да се безпокоят за неговото здраве.
— Да, и татко мисли като тебе. — Това ме накара да се усмихна. — Обикновено не е кой знае колко наблюдателен, защото умът му е зает с други неща, но когато доктор Бретън си тръгна, татко каза: «Приятно ти става, като видиш колко въодушевено и енергично и това момче!» Нарече доктор Бретън момче. Така, изглежда, си мисли за него — както смята, че аз съм още момиченце. Не го каза на мен, а гласно изрази мислите си. Люси…
отново прозвуча оная умолителна нотка и в същия момент тя стана, приближи ме и седна на малкото столче в краката ми.
Харесвах я. Това не е изявление, което често съм си позволявала да правя за някои от моите познати в тази книга, затова читателят ще бъде принуден да го приеме поне веднъж. Интимните разговори, близкото оглеждане разкриваха у Полина само онова, което бе изискано и интелигентно, и искрено; затова и уважението ми към нея беше дълбоко. Едно по-повърхностно възхищение би било по-многословно; аз й се възхищавах безмълвно.
— Какво искаш да ме запиташ? — подканих я аз. — Бъди по-смела и го изречи.
Но в очите й не се четеше смелост. Когато срещнаха моите, тя ги сведе. Бузите й бяха зачервени, ала руменината им не бе повърхностна — някакво напиращо вътрешно вълнение ги озаряваше и обагряше с розовина.
— Люси, много бих искала да зная какво мислиш за доктор Бретън. Моля те, кажи ми истинското си мнение за достойнствата и склонностите му.
— Достойнствата му са оценени, и то заслужено.
— А склонностите му? Разкажи ми за тях — настоя тя, — ти го познаваш отблизо.
— Познавам го наистина отблизо.
— Знаеш го какъв е в семейството си. Виждала си го, когато е с майка си. Разкажи ми какъв е като син?
Тя държеше ръката ми и при всяка похвална дума лекичко я погалваше.
— Какви са другите му достойнства, Люси?
— Доктор Бретън е милосърден — човеколюбив и към своите ближни. Доктор Бретън е готов да проявява доброта към най-първобитния дивак и към най-страшния престъпник.
— Чух как едни господа, таткови приятели, казаха същото за него. Разправяха, че мнозина от бедните пациенти в болниците, които се страхували от бездушните и самомнителни хирурзи, го приемали с радост.
— И са прави, видяла съм това с очите си. Веднъж ме заведе в една болница, видях как го посрещат.
