— Чудесно, Полина! Имаш верен усет, ти разбираш доктор Бретън.
— Но как да постъпя с татко? Много съм объркана.
— Не прави нищо. Сега вече почакай. Само не си пишете повече, докато баща ти не научи и сам не ти разреши.
— А дали изобщо ще ми разреши?
— Времето ще покаже. Чакай.
— Доктор Бретън ми написа още едно писмо, дълбоко благодарен за моето хладно, кратко, писъмце; но аз предугадих съвета ти и му заявих, че макар чувствата ми да са все същите, не мога без знанието на татко да му пиша повече.
— Постъпила си точно както трябва, същото ще си е казал и доктор Бретън. Това ще го накара да се гордее още повече с тебе, да те обикне по-дълбоко, ако това изобщо е възможно. Полина, този тъничък скреж, с който природата те е дарила и който обгражда чистия, нежен пламък на душата ти, е безценен дар.
— Знаеш ли, аз дълбоко усещам склонностите на Греъм — рече тя. — Чувствувам, че колкото по- сдържано се отнасям, толкова повече ще му се харесам.
— Очевидно е, че го разбираш, но каквито и да са склонностите на доктор Греъм, дори да беше човек, който очаква да го приемеш много по-сърдечно, ти ще постъпиш все така искрено, открито и нежно с баща си.
— Предполагам, Люси, че всякога ще постъпвам така. О, колко ще ми е мъчно да събудя татко от неговия сън и да му кажа, че вече не съм малка!
— Не прибързвай, Полина! Остави тези разкрития на Времето и на Съдбата. И аз забелязвам, че тя се отнася с тебе много нежно. Не се съмнявай — съдбата ще нагласи обстоятелствата по най.благоприятен начин и ще избере най-удобния час. Да, и аз съм мислила, че животът ти ще протече, както ти го виждаш, правила съм сравнения, подобни на ония, които си правила ти. Не знаем какво ни очаква в бъдеще, но миналото е многообещаващо.
Докато беше дете, страхувах се за тебе, не съм виждала друго същество, по-чувствително от тебе, когато беше малка. Нито външността ти, нито душевността ти биха станали такива, каквито са днес, ако бе расла в грубост и немара. Душевните мъки, страхът, борбите биха белязали чертите на лицето ти, биха го обезобразили, биха довели нервите ти до състояние на постоянна и трескава раздразнителност; ти щеше да загубиш и здравето, и веселия си нрав, и хубостта, и нежността си. Провидението те закриляше, усъвършенствуваше те не само заради теб самата, но и заради Греъм. И той е роден под щастлива звезда. За да се проявят най-хубавите му качества, му трябва другарка като тебе. И ето те — вече готова за него. Вие трябва да се свържете. Разбрах го още същия ден, когато ви гледах заедно в «Терасата». Във всичко, което се отнася до вас двамата, аз прочитам добър умисъл, план, хармония. Не вярвам слънчевата младост на всеки един от вас да се окаже предсказание за неспокойна зрелост. Мисля, че е предвидено да живеете в мир и щастие — не като ангели, а като малцина сред смъртните. Животът на някои наистина е благословен така. Това е божия воля, това е поличба и знак от Небето. Други още в началото тръгват по различен път. Други странници се сблъскват с бурно и ветровито време, неспокойно и лошо, пътуват при насрещен вятър, окъсняват и биват застигани от ранната зимна нощ. Но и това не става без волята на провидението и зная, че сред безбрежните му творения някъде е скрита тайната на тази последна съдбовна справедливост. Зная, че за някои тези изпитания донасят накрая милосърдие.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
ГОСПОДИН ПОЛ УСТОЯВА НА ОБЕЩАНИЕТО СИ
На първи май всички ние — а това значи двадесетте пансионерки и четирите учителки — бяхме предупредени да станем в пет сутринта, да шест да бъдем облечени и готови и да се явим при господин Еманюел, който щеше да ни изведе вън от Вийет — защото именно този ден той бе предложил да изпълни обещанието си да излезе на закуска в полето. Читателят помни, че аз не бях удостоена с покана за тази екскурзия, когато бе замислена — по-скоро обратното, ала сега, когато намекнах за това и пожелах да разбера какво ще стане, той ме смъмри така, че не се осмелих да предизвикам нови усложнения:
— Съветвам ви да не се дърпате отново — заяви ми господин Еманюел, а гласът му царствено ме стресна. Едно Наполеоново изявление ми бе достатъчно, затова реших да се присъединя към групата.
Утрото се сипна свежо, като че ли бе лято, с птичи песни в градината и с лека роса, която предвещаваше горещ ден. Всички си казахме, че ще е топло, всички с радост прибрахме дебелите дрехи и се облякохме подходящо за слънчево време. Чиста, свежа рокля от басма и лека сламена шапка, изработени тъй, както само френска шивачка може да ги изпипа — наглед простички, но много красиви, — това бе облеклото ни. Никой не се натруфи с коприни, никой не предпочете някоя поостаряла скъпа рокля, която трябва все някога да се износи.
Звънецът звънна весело в шест и ние изтичахме надолу по стълбите, минахме през «карето», през коридора и се озовахме във вестибюла. Там ни чакаше нашият учител, и той облечен с неугледното палто и «гръцката шапка» в младежка риза и весела сламена шапка. Приветливо пожела на всички ни добро утро, а повечето му отвърнаха с благодарствени усмивки. Подреди ни в редици и тръгнахме.
Улиците бяха все още тихи, булевардите — свежи и спокойни, като поля. Много бяхме щастливи, докато вървяхме по тях. Този наш водач, стига да поискаше, притежаваше способността да излъчва и внушава щастие също така, както при лошо настроение умееше да стряска всички наоколо си.
Не ни предвождаше, нито вървеше подире ни, а крачеше успоредно с нас и разговаряше — по-надълго с любимките си, но без да забравя и ония, които не обичаше. Самата аз предпочитах поради известни причини да не ме забелязва. Вървях с Дженевра Фаншоу и усещах на ръката си тежестта на солидната й ръка (тя бе в цветущо здраве и читателят трябва да ми вярва, че не беше лесно да се носи товарът на нейната хубост; неведнъж в този топъл ден си пожелавах да е малко по-слаба) — както и да е, след като тя не се отделяше от мене, реших да я използувам и да я поставям между себе си и господин Пол, като променях мястото си, щом забележех, че ни приближава, и заставах, ту от дясната, ту от лявата й страна. Личните ми съображение се дължаха на обстоятелството, че новата памучна рокля, която носех, беше розова — факт, който като се имаше предвид нашия предводител, ме караше да се чувствувам тъй, както навремето, когато трябваше да прекося една ливада, на която пасеше бик, наметната с шала от червен бордюр.
Известно време тази хитрост със сменянето на мястото и черния копринен шал, с който се опитвах да се увия, ми помагаха, но постепенно господин Пол установи, че от която и страна да приближи мис Фаншоу се оказваше до него. Познанството му с Дженевра никога нямаше да се задълбочи, английският й акцент неизбежно го разгневяваше. Нямаха нищо общо, което да ги привлича, всеки контакт помежду им довеждаше до отблъскване. Той я смяташе за празноглава и превзета, тя го намираше за грубиян, досаден и противен.
Накрая, когато може би за шести път бе променил местото си и всеки път осъзнаваше, че не е успял да ме приближи, той се наведе, погледна ме в очите и нетърпеливо запита:
— Какво има? Защо ме разигравате?
Едва бе изрекъл тези думи, когато проницателните му очи съзряха причината. Напразно размахах шала и разстлах отпред широкия му край.
— Аха-а! Зароди розовата рокля! — възкликна той и аз потръпнах, сякаш дочух внезапния раздразнен рев на цяра на ливадата.
— Но тя е памучна — обясних бързо — и е по-евтина, по-лесно се поддържа от всеки друг цвят.
— Мадмоазел Люси е по-суетна от десет парижанки — отвърна той. — Не съм виждала такава англичанка. Я гледай — и шапката, и ръкавиците, и ботинките!
Всички тези неща не бяха по-очебийни от ония на останалите в групата — с нищо не се отличаваха от техните, — бяха дори по-простички на вид, ала господинът вече бе намерил своята тема и подхвана да мърмори. Но думите му звучаха кротко подобно далечни буреносни облаци в летен ден. Една-единствена светкавица бе насмешливата усмивка в погледа му; накрая той заключи:
— Кураж! Да ви кажа правото, не ми е приятно, дори съм доволен, че сте се облекли красиво за моето малко празненство.
— Но роклята ми не е красива, господине — тя е съвсем обикновена.
