съм виждал оттам! Да — продължи той, — свидетел съм бил на нейната злоба, на нейната суетност, на нейното лекомислие — не само тук, но и другаде; видях неща, които ме предпазиха от всичките й хитрини. Спасен съм от бедната Зели. — А що се отнася до ученичките ми — отново въздъхна той, — тези руси девойки, тъй кротки и свенливи — наблюдавал съм най-сдържаните да лудуват като момчета, най-свитите да късат гроздове от стената, да брулят круши от дърветата. Когато дойде английската учителка, аз я видях, забелязах пристрастието й към тази алея, усетих влечението й към самотата, наблюдавах я неотстъпно много преди да си бяхме проговорили. Помните ли как веднъж пристъпих мълчаливо и ви поднесох букетче от бели виолетки — когато още бяхме непознати?
— Помня. Изсуших виолетките, запазих ги и още ги пазя.
— Зарадвах се, когато ги приехте спокойно и без да се отвърнете, без лъжлива свенливост — чувство, което се ужасявам да извикам и което забележа ли го в погледа или жеста, дълбоко ненавиждам. Но да се върнем на въпроса. Наблюдавах ви не само аз — особено по здрач, друг един ангел хранител безшумно витаеше наоколо. Вечер след вечер братовчедка ми Бек се прокрадваше по ония стълби и безшумно следеше движенията ви, без да я забелязвате.
— Но, господине, възможно ли е чак от оня прозорец да виждате какво става в градината през нощта?
— Когато има луна, виждам ясно с далекогледа — имам далекоглед, — но градината всякога е отворена за мене. В навеса, в дъното там, има една врата закъм двора, който се свързва с колежа, притежавам ключа от тази врата и тъй влизам и излизам когато пожелая. Този следобед влязох през нея и ви намерих заспала в класната стая. Тази вечер също се промъкнах оттам.
Не се въздържах и казах:
— Колко ужасно щеше да е всичко, ако бяхте някой зъл, непочтен човек!
Не обърна никакво внимание на начина, по който аз гледах на въпроса. Запали пура и докато пушеше, облегнат на едно дърво, оглеждаше ме спокойно, с весело изражение, което имаше, когато бе в добро настроение; реших да го посмъмря. Той неведнъж ме бе поучавал с часове, не виждах защо поне веднъж да не му кажа какво си мисля за него. Затова му обясних как гледам на тази негова йезуитска система.
— Прозренията, до които ви води тя, са твърде скъпо платени, господине. Това крадливо влизане и излизане унищожава собственото ви достойнство.
— Достойнството ми! — възкликна той засмяно. — Кога сте ме виждали да се тревожа за собственото си достойнство? Вие, мис Люси, сте тая, която има достойнство. Неведнъж в присъствието на вашата уважаема островна личност аз съм си доставял удоволствие да погазвам онова, което благоволявате да наричате мое достойнство, раздирал съм го, запращал съм го по дяволите в ония луди пристъпи, които сте наблюдавали с такава надменност и които зная, че преценявате като буйства на бездарен английски актьор.
— Господине, заявявам ви, че всеки поглед, който хвърляте иззад оная решетка, е зло, насочено срещу най-ценните ви качества. Да се изучава човешката природа по този начин, е все едно да се засищаш тайно и светотатствено с ябълките на Ева. Съжалявам, че не сте протестантин.
Безразличен към пожеланията ми, той продължаваше да пуши. След като мълчаливо и замислено, внезапно изрече:
— Виждал съм и други неща.
— Какви други неща?
Той измъкна пурата от устните си и захвърли угарката сред храсталака, където тя за миг остана да блести в мрака.
— Погледнете — рече той, — това въгленче не ви ли прилича на око, което ни наблюдава?
Направи няколко крачки по алеята. Върна се и продължи:
— Виждал съм, мис Люси, неща, необясними за мен, които са ме карали по цяла нощ да наблюдавам, за да намеря обяснението, което още не съм намерил.
Гласът му беше странен; настръхнах. Той видя, че потръпнах.
— Страхувате ли се? От думите ми ли, или от онова черно завистливо око, което потъмнява?
— Студено ми е. стъмни се и е късно, въздухът се промени. Време е да влизаме вътре.
— Още е осем, но скоро ще се приберете. Отговорете ми само на този въпрос.
Преди да го зададе, той замълча. В градината наистина се стъмни. Мракът се спусна заедно с облаците, от които зароси, и листата зашумяха. Надявах се, че е усетил дъжда, но в този миг той бе твърде погълнат от мислите си, за да забележи промяната.
— Госпожице, вие, протестантите, вярвате ли в свръхестественото?
— И сред протестантите, както и сред другите секти, съществуват различни схващания — отвърнах аз. — Защо питате, господине?
— Защо се стряскате и ми говорите тъй тихо? Суеверна ли сте?
— По природа съм нервна. Мразя да разговарям по тия въпроси. Мразя ги още повече, защото…
— Защото вярвате?
— Не. Но ми се случи да… добия известни впечатления…
— Откакто сте тука ли?
— Да, преди няколко месеца.
— Тук? В тази къща?
— Да.
— Добре.
— Добре. Драго ми е. Знаех го, преди да сте ми го казали. Усещах някакво безмълвно обещание между вас и мене. Вие сте търпелива, аз съм експанзивен, вие сте тиха и бледа, аз съм мургав и пламенен, вие сте вярваща протестантка, но аз съм нещо като мирянски йезуит, ала си приличаме — между нас има сходство. Не сте ли го забелязали, мадмоазел, когато се оглеждате в огледалото? Не сте ли видели, че вашето чело и оформено като моето, че очите ви са поставени като моите? Не дочувате ли в гласа си нотки, които напомнят за моите? Знаете ли, че доста си приличаме? Аз съм схванал това и вярвам, че сме родени под същата звезда. Да, вие сте родена под моята звезда. Треперите, защото случи ли се подобно нещо между двама смъртни, конците на съдбите им са здраво сплетени и трудно се разплитат. Проявяват се възли и примки, всяко скъсване поврежда здравината на мрежата. Но тези «впечатления», както се изразихте с вашата английска деликатност — аз също имам подобни «впечатления».
— Разкажете ми за тях, господине.
— Тъкмо това искам и смятам да сторя. Знаете легендата за тази къща и тази градина, нали?
— Зная я. Да. Разправят, че преди стотици години някаква монахиня би ла погребана жива в подножието на същото това дърво, под тази пръст, която сега е под нозете ни.
— И че в миналото духът на някаква монахиня се появявал тук?
— Какво ли ще е, ако той още витае наоколо?
— Нещо наистина витае наоколо. Някакъв образ посещава тази къща нощем, образ, различен от всички форми, които се явяват денем. Сигурен съм, че съм виждал това нещо, и то неведнъж, и монашеското му одеяние представляваше странна гледка, защото ми разкри повече, отколкото на всеки друг. Монахинята?
— Господине, аз също съм я виждала.
— Така и предполагах. Все едно дали тази монахиня е от плът и кръв, или е нещо, което остава, след като кръвта изсъхне и плътта се стопи, но според мен тя има някаква връзка и с мене, и с вас. Ала аз ще разбера. Докато се усещах объркан, сега съм готов да разгадая загадката. Напълно съм решен…
Вместо да ми докаже на какво е решен, той внезапно вдигна глава. В същия миг и аз сторих същото. И двамата погледнахме в една посока — към голямото дърво, което засенчваше голямата беседка и някои от клоните му се опираха о покрива на първи клас. От този край долетя странен, необясним шум, сякаш клоните на дървото бяха се раздвижили сами и листата им се блъскаха и пречупваха в огромното стебло. Да, нямаше вятър, а това тежко дърво се огъваше, докато леките храсталаци наоколо не се и помръдваха. Известно време между стеблото и клонаците преминаваше някакво движение. Макар да беше тъмно, имах чувството, че нещо, далеч по-плътно и от привидение, и от горски дух се привижда между отворите. Най- сетне движението секна. Какво се бе пръкнало от тези мъки? Каква дриада се бе родила от тези родилни болки? Гледахме неотлъчно. В дома внезапно се чу звън — камбаната за молитвата. В същия миг по нашата
