гръцки цитат!

В душата си господин Еманюел таеше дълбока увереност, че знам и гръцки, и латински. Тъй както разправят, че маймуните можели да говорят, стига да поискат, но криели тази своя способност от страх да не си навлекат беда, тъй и на мен ми се приписваха зная, които аз уж престъпно и умело съм прикривала. Господинът твърдеше, че съм била ощастливена да получа «класическо образование», че съм била брала мед от златните цветя на знанието, че паметта ми било като медена пита, от която тайничко съм подкрепяла усилията си и скрито съм захранвала ума си.

Какво ли не измисляше господин Пол, за да ме накара да издам тайната си, как не ме въртеше, как не ме заплашваше, какво ли не направи, за да ме разобличи. Понякога слагаше пред мен книги на гръцки и латински, а после ме наблюдаваше, тъй както тъмничарите на Жана д’Арк са я подмамвали с воинско снаряжение и са очаквали да я разобличат. Той отново изрече неразбираеми цитати от незнайни автори и докато от устните му се лееха звучните и сладки слова (езикът на класиците звучеше музикално от неговите уста, защото гласът му бе хубав, с богат регистър, с мелодична модулация и ненадмината изразителност), той не отделяше от мен будните си, проницателни, често пъти злобни очи. Личеше, че рано или късно очаква забележителна демонстрация от моя страна. Ала то не се случи. След като нищо не разбирах, естествено бе, че не бях в състояние нито да се възхитя, нито да се раздразня от изреченото.

Объркан, едва ли не разгневен, той не се отказваше от своята идея фикс. Заяви ми, че съм била безчувствена, че лицето ми било като каменна маска. Изглежда не бе в състояние да си признае простата истина и да ме приеме такава, каквато бях. Мъжете, както и жените, изглежда, се нуждаят от някои заблуди, а когато не ги намират наготово, създават си ги сами.

Понякога наистина ми се щеше подозренията му да имат някакво основание. Имаше моменти, когато бях готова да дам дясната си ръка, за да притежавам съкровищата, които смяташе, че крия. Той заслужаваше достойно наказание за сприхавите си приумици. Как бих тържествувала, стига само да можех да му покажа, че най-дълбоките му подозрения са действителност. Как бих се радвала да можех да размахам пред погледа му, да изпреча пред прословутите му очила своите истински знания. О, защо никой не се бе заел да му изучи, докато бях достатъчно млада, за да се уча, та сега да можех с огромно, внезапно, свръхчовешко разбулване — с едно студено, жестоко, съкрушително тържество — веднъж завинаги да смачкам подигравателния дух на Пол Карл Давид Еманюел?

Уви! Не бях в състояние да си доставя подобна наслада. И днес както обикновено цитатите му се оказаха безполезни. Той скоро промени темата.

Следващата беше «Умни жени». Тук той се чувствуваше у дома си. «Умната жена» според него била нещо като «Lusus naturae», «злощастна случайност», нещо, за което нямало нито място, нито полза в естеството, ненужна и като жена, и като работничка. Преди всичко пречила й красотата. Дълбоко бил убеден, че хубавата, безлична и безвредна женска посредственост била оная единствена възглавка, върху която мъжкият ум и мъжкият разум можели да намерят отмора за своите трескави слепоочия, а що се отнасяло до работата, единствено мъжкият ум можел да постигне някакви резултати — е?

В това негово «Е?» се криеше предизвикателство, което аз трябваше да приема или да оспоря. Аз обаче отвърнах така:

— Това не ме засяга и не ме интересува. — А след малко додадох: — Свободна ли съм вече, господине? Иззвъняха за обеда.

— Че какво от това? Не сте гладна, нали?

— Гладна съм — отвърнах, — не съм хапвала от закуската в седем — ако сега не отида, няма да хапна нищо чак до вечерта в пет.

Той бил в същото положение, но щял да раздели обяда си с мен.

И като разчупи кифлата, която си бе взел, за да се подкрепи, даде ми половината. Този човек беше като куче, което лае, но не хапе; ала голямата атака предстоеше тепърва. Докато дъвчех кифлата, изтървах се да изкажа скритото си съжаление, че наистина не притежавам ония знания, което той подозираше у мен.

Наистина ли се чувствувам чак толкова невежа? — запита той по-кротко.

Ако му бях отвърнала утвърдително, с унил глас, уверена съм, че щеше да ми протегне десница и веднага щяхме да се сдобрим, ала аз отвърнах:

— Не съвсем. Невежа съм господине, по отношение на знания, които ми приписвате, обаче понякога, не винаги, чувствувам, че владея знания, които са мои собствени.

— Какво искате да кажете с това? — запита остро.

Трудно ми беше да му отговоря накратко, затова промених темата. Тъкмо бе изял половинката от своята кифла. Убедена, че и той като мене не се е заситил с такова малко късче и понеже надушвах уханието на печени ябълки, което се носеше откъм трапезарията, осмелих се да запитам дали долавя приятната миризма. Отговори утвърдително. Казах му, че ако ме пусне да мина през градинската врата и ми разреши да потичам през двора, ще му донеса една пълна чиния; додадох, че сигурно са много вкусни, защото Готон умееше да пече, или по-скоро да задушава плодовете с малко подправки, захар и една-две чаши бяло вино. Пуска ли ме?

— Малка лакомнице! — възкликна той усмихнато. — Не съм забравил как ви се услади онова «pate a la creme», което веднъж ви дадох; отлично знаете, че да ми донесете ябълки, означава да вземете и за себе си. Хайде тогава, вървете, и по-бързо се връщайте!

И най-сетне ме пусна, при условие, че няма да избягам. Възнамерявах да отида и да се върна, да оставя чинията пред вратата, а после да изчезна и по-късно да отговарям за прегрешението си.

Но този човек притежаваше остър инстинкт и бе предугадил намеренията ми. Пресрещна ме на прага, изтласка ме в стаята и миг след това отново се озовах на мястото си. Като взе чинията с плодовете от ръката ми, той раздели порцията си на две и ме накара да изям своя дял. Примирих се сърдито, а той, раздразнен от съпротивата, насочи към мен едно от скритите си оръдия. Всичко, изречено от него досега, бе всъщност много шум за нищо. Атаката започваше тепърва .

Състоеше се от едно безразсъдно предложение, с което и преди ме беше заплашвал, а именно, че на следващите публични изпити трябвало да се наема, макар и чужденка, да ръководя първия клас на първи курс и да импровизирам с ученичките съчинение на френски език по тема, предложена от някой слушател, без право да използвам учебник по граматика, нито пък речник.

Знаех си какъв ще бъде резултатът от подобен експеримент — аз, която природата бе лишила от способността да импровизирам, която изпадах в дълбоко смущение пред очите на мнозинството, която, общо взето, дори и насаме съобразяваше доста бавно, която единствено в свежата тишина на утрото или в нощното усамотение успявах да умилостивя Творчески Импулс и да се възползвам от помощта му, аз, която бях играчка в ръцете му и никога не знаех когато да очаквам благоволението на този тираничен господар (към мен той не хранеше милост) — божество, което понякога, при най-умилостивяващи обстоятелства не желаеше да отговори на въпросите ми, не желаеше да изслуша молбите ми, не искаше, когато най-много го търсех, да ми се разкрие, а ставаше студено, бездушно, каменно, един мрачен Ваал със заключена уста и мъртви зеници, а друг път внезапно, с лъха, с въздишката, с трепетното стенание на вятъра, с нечакан и невидян електрически заряд, този ирационален демон се пробуждаше непризован, раздвижваше се живо, скачаше от поставката си като тревожния филистимянски бог Дагон и все едно в кой час, призоваваше поклонничката за приношение — изискваше от жертвата кръвта или дъха й независимо от обстоятелствата или от мястото, — вдигаше своя жрец, измамно обещаваше прозрение, понякога огласяше храма си с гласовете на оракула, ала никога не насищаше докрай със смисъл тези пророчески повеи, скъпеше се, когато подхвърляше на отчаяния си слушател дори и оскъден къшей — подаваше му го користолюбиво, сякаш всяка отронена от него дума бе капка от безсмъртната божествена кръв в тъмните му жили. Сега от мен се искаше да впрегна в робство този властелин, да го накарам да импровизира по зададената тема на училищната естрада, оградено от една Матилда и една Корали, пред погледа на мадам Бек, за развлечение и под наблюдението на някой си лабасекурски буржоа!

Господин Пол и за неведнъж бяхме подхващали битки по този повод — битки разгорещени, под звуците на изискването и отдръпването, на заповедите и отказа.

Този ден той ме нахока повече от друг път. «Инатът на целия женски пол» бил събран в мене, била съм

Вы читаете Вийет
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату