Вярвам, че и най-окаяните съдби понякога се озаряват от надежда и слънчеви лъчи. Вярвам, че този живот не е всичко — не е нито началото, нито краят. Вярвам, докато треперя, надявам се, докато плача.»
И тъй, приключвам с този въпрос. Правилно е от време на време да правим равносметка на нашия живот, да я уреждаме почтено. Нещастен е оня, който се самоизмамва, докато прави тази равносметка, и в писва в графата «щастие» онова, което всъщност е нещастие. Нека открито наричаме терзанието терзание и отчаянието — отчаяние; да вписваме и двете с ясни букви и с твърда ръка. Най-добре е да се изплаща дължимото на Ориста. Измамиш ли я, впишеш ли «щастие» там, където трябва да изпишеш «страдание», ще се увериш, че твоят всесилен кредитор ще забележи измамата, ще отблъсне монетата, с която се опитваш да го изиграеш. Опитай да дадеш на по-силния — та бил и най-мрачния ангел на божието войнство — вода, когато той е поискал кръв. Ще я приеме ли? Не, дори да му предлагаш цялото море в замяна на една червена капка. Аз уредих сметката другояче.
Поспрях пред Метусалем — гиганта и патриарха на градината, — облегнах чело на възловатото му стебло, опрях нозе на камъка, който покриваше малкия саркофаг, скрит в корените му, и си припомних вълненията, погребани там, спомних си доктор Джон, искрените ми чувства към него, вярата ми в неговото съвършенство, възхищението ми от неговото очарование. какво бе станало с това странно, едностранчиво приятелства, съчетано половината от студен мрамор и другата половина от плът и кръв — в моята половина от истина, а в другата по всяка вероятност от шега?
Мъртво ли беше това чувство? Не знаех, но то бе погребано. Понякога ми се струваше, че в гробницата се прокрадва живот, привиждаше ми се разровена земя, въобразявах си, че забелязвам нечии коси, все още златни и живи, размесени с изгнилите дъски на ковчега.
Дали не прибързвах, питах се понякога; тези въпроси се връщаха към мен с особена острота след някоя случайна среща с доктор Джон. Той все още ме гледаше с мил поглед, ръката му беше толкова топла, в гласа му още прозвучаваше нежност, когато произнасяше името ми, никой друг не ми казваше «Люси», както той. Ала времето ме бе научило, че тази благост, тази сърдечност, тази музика не са били за мен. Те бяха част от него самия, това бе сладостта на характера му, това бе балсамът на доброто му настроение. Той ги излъчваше тъй, както зрелият плод облагодетелствува със своята сладост жужащата пчела, разпръскваше ги около себе си така, както уханните цветя ароматизират въздуха със своето ухание. Нима нектарът е влюбен в пчелата или в птицата, която храни? Нима дивата шипка е влюбена във въздуха край нея?
«Лека нощ, доктор Джон. Ти си добър, ти си хубав, но ти не си мой. Лека нощ и бог да те благослови!»
тъй сложих край на размишленията. Изрекох «Лека нощ» на глас. Чух собствените си думи, а сетне до мен долетя ехото:
— Лека нощ, госпожице, или по-скоро, лека вечер. Слънцето още не е залязло. Надявам се, че сте спали добре.
Стреснах се, но само за миг. Познах гласа и оня, който ми говореше.
— Дали съм спала, господине? Кога? Къде?
— С право ме питате кога и къде. Вие изглежда превръщате деня в нощ и за възглавница си избирате масата. Неудобна постеля, нали?
— някой я бе застлал за мене, господине, докато съм спала. Оня невидим, благороден дух, който навестява работната ми маса, не ме бе забравил. Както и да съм заспала, събудих се на мека възглавка, завита с топла завивка.
— Стоплиха ли ви шаловете?
— Много. Очаквате ли да ви благодаря за това?
— Не. В съня си ми се сторихте пребледняла. От носталгия ли страдате?
— За да страда от носталгия, човек трябва да има дом, нещо, от което аз съм лишена.
— Тогава се нуждаете от грижлив приятел. Не зная друг, мис Люси, който да се нуждае от приятел повече от вас. Самите ви недостатъци го налагат. Имате нужда от някой, който да ви контролира, да ви направлява и да ви усмирява!
Идеята, че трябва «да ме усмирява», не излизаше от ума на господин Пол; и най-покорното подчинение от моя страна не бе в състояние да му я избие от главата. Но все едно. Какво от това? Слушах го и не си правех труд да изглеждам много смирена. Какво щеше да прави, ако му отнемех грижата «да ме усмирява»?
— Нуждаете се от наблюдение и от грижи — продължи той, — слава богу, че аз го виждам и правя всичко по силите си, за да изпълнявам и двете задължения. Наблюдавам и вас, и другите, и то постоянно, по-отблизо и по-често, отколкото вие или те могат да си представят. Виждате ли оня прозорец, който свети?
Посочи един прозорец с решетка в една от сградите на пансиона.
— Това е стая — заяви той, — която към наел уж за кабинет, а всъщност тя ми служи за наблюдателница. Там стоя и чета в продължение на часове. Така съм свикнал, такъв ми е вкусът. Книга за мен е тази градина, съдържанието й е човешката природа — женската природа. Зная ви всички наизуст. Ах, зная ви отлично, Сент Пиер, парижанката, и онази директорка — братовчедка ми Бек.
— Това не е хубаво, господине.
— Защо? Защо да не е? според кои вярвания? Да не би догмите на Калвин или пък на Лутер да го забраняват? Какво ме интересува? Аз не съм протестант. Богатият ми баща (защото, макар да съм познавал бедността и в продължение на година да съм гладувал в един римски таван — гладувал жестоко, понякога се хранех само веднъж на ден, а понякога и нищичко не хапвах, — аз всъщност съм от богато семейство) — та богатият ми баща беше верующ и ми намери за учител един йезуитски свещеник. Запомнил съм неговите уроци, и в какви неща, мили боже, съм прозрял благодарение на тях!
— Неща, научени крадешком, са непочтени открития.
— Пуританка! Не се и съмнявам. И все пак аз ще ви кажа какво зная благодарение на моята йезуитска система. Познавате ли Сент Пиер?
— Отчасти.
— Правилно се изразихте — «отчасти», докато аз я познавам цялостно. В това е разликата. Пред мен тя се представя дружелюбна, показваше ми кадифените си лапки, кокетираше, ласкаеше ме, умилкваше ми се. Аз лесно се поддавам на женско ласкателство — поддавам му се, без да искам. Макар и некрасива, тя беше, когато се запознахме, още млада, или поне умееше да изглежда млада. Като всички свои сънароднички знае да се облича, от нея се излъчва една сдържана, светска самоувереност, която ми спестяваше неловкостта…
— Господине, това сигурно не е било необходимо, аз никога не съм забелязвала да се чувствувате неловко.
— Госпожице, вие не ме познавате. Мога да се смущавам като някоя пансионерка. В характера ми се крие и скромност, и стеснителност…
— Господине, не съм го и подозирала.
— Не, госпожице, то е вътре в мен. Трябва да сте го забелязали.
— Господине, наблюдавала съм ви на обществени места — в училищната катедра, на трибуната, застанал пред благородници и короновани глави — и всякога сте бил съвършено свободен, както в класа на най-малките.
— Госпожице, нито благородниците и коронованите глави могат да ме смутят, а пък обществената изява е моята стихия. Обичам това и там се чувствувам като риба във вода но… но с две думи, ето ги на, това чувство се проявява сега, в този момент. Както и да е, няма да му се поддам. Ако, госпожице, бях мъж за женене (нещо, което не съм; спестете си подигравките, които ви идват на ум при подобни мисли) , ако бях човек за женене и сметнех за необходимо да запитам някоя дама готова ли е да ме приеме за бъдещ съпруг, тогава щяхте да разберете, че съм, както вече казах — стеснителен.
Вече му вярвах, и след като му повярвах, удостоих го с най-искрено възхищение, нещо, което накара сърцето ми да се свие.
— Що се отнася до Сент Пиер — продължи той, след като се съвзе, защото гласът му бе прозвучал неуверено, — по едно време тя си бе намислила да стане мадам Еманюел и не съм сигурен дали нямаше да се поддам, ако не беше оная там решетка с осветения прозорец. Ах, омагьосаната ми решетка! Какви чудеса
