Приятелите на баща ти имат право.
В очите й, когато се вдигна за миг, прочетох искрена благодарност. Личеше, че има още много да каже, но не знаеше дали да го стори сега и именно тук. Здрачаваше се, огънят в огнището блестеше уморено, но аз си помислих, че на нея й се искаше стаята да е още по-тъмна и да е много по-късно.
— Колко е тихо тук и какво спокойствие цари — подхвърлих, за да я подтикна към разговор.
— Нали? Да, вечерта е тиха и няма да ме викат за чая. Татко ще вечеря навън.
Тя все още ми държеше ръката и разсеяно си играеше с пръстите ми, слагаше ми своите пръстени, увиваше къдрици от хубавата си коса около тях, потупа с дланта ми топлата си буза и накрая, като прочисти гласа си, който бе ясен като на чучулига, заяви:
— Може да ти се види странно, че говоря толкова много за доктор Бретън, че толкова те питам за него, че толкова се интересувам от него, но…
— Не ми се вижда странно, съвсем естествено е. Ти го харесваш.
— Но дори да го харесвам — рече тя забързано, — това дава ли ми право да говоря за него? Сигурно ме мислиш за безволева като братовчедка ми Дженевра.
— Ако смятах, че поне мъничко приличаш на мадмоазел Дженевра, нима щях да седя тук и да те чакам да ми се изповядаш? Щях да стана да се разхождам на воля из стаята и да предугаждам всичко онова, което се готвиш да ми кажеш. Продължавай!
— Наистина ще продължа — отвърна тя. — Какво друго мислиш, че искам? — И като ме погледна, заговори — малката Поли от Бретън — капризна и чувствителна. — Ако — рече тя натъртено, — ако аз харесвах доктор Бретън толкова много, че от харесване да ми се искаше и да умра, това само не би ми дало да изрека на глас ни една дума — щях да немея като гроб, да немея като тебе, Люси Сноу.Ти го знаеш, и знаеш също, че щеше за ме презираш, ако не успеех да се овладея, ако бях взела да хленча и да ти се оплаквам, че съм харесвала някого, който не ме и поглежда.
— Вярно — не обичам жените и момичетата, които се хвалят с победите си или се оплакват от страданията, нанесени им от любовта. Но ти Полина, можеш да говориш, защото аз искрено желая да те изслушам. Кажи ми всичко, което искаш да кажеш и което ще ти донесе утеха. Само това искам.
— Обичаш ли ме, Люси?
— Да, Полина.
— И аз те обичам. Приятно ми е да бъда с тебе, усещах го и когато бях малко, палаво, непослушно момиченце. Колкото те безпокоях тогава с непослушанието си и с моите прищевки. И сега си добре дошла, обичам да разговарям с теб и ти вярвам. Слушай тогава, Люси.
И тя се сгуши до мене, облегната на ръката ми — облегната леко, а не с уморителната и егоистична тежест, с която почтената мис Фаншоу се отпускаше отгоре ми.
— Преди малко ти ме запита дали не сме влезли във връзка с Греъм, докато ни е нямало тук, и аз ти отговорих, че той е писал две писма на татко по негова работа. Това беше вярно, но аз не ти казах всичко.
— Скри ли нещо от мене?
— Не ти признах всичко. Ала сега ще ти кажа истината. Стъмва се, по-лесно ми е да говоря. Татко понякога ме оставя да отварям пощенската чанта и да му предавам съдържанието й. Една сутрин преди около три седмици много се изненадах, когато намерих сред десетината писма за господин Дьо Басомпие едно, адресирано до мис Дьо Басомпие. Веднага го забелязах, привлече погледа ми. Тъкмо се готвех да кажа: «Татко, тук има още едно писмо от доктор Бретън», когато онова «мис» ме накара да занемея. Никога преди не бях получавала писмо от мъж. Дали не трябваше да го покажа на татко и да оставя той да го отвори и първо той да го прочете? Не можех да го сторя, Люси. Толкова добре знам как ме вижда татко; той ме смята за малка ученичка, и през ум не му минава, че за другите аз вече съм пораснала и съм голяма. И тъй, с едно смесено чувство на вина и вълнение, което не съм в състояние да ти опиша, дадох на татко неговите десетина писма — неговото стадо, и запазих за себе си моето единствено агънце. То остана да лежи в скута ми по време на закуската, но ме поглеждаше загадъчно и ме караше да се усещам някак двойствена — дете на тоя мил татко, но вътре в мен вече пораснала. След закуската отнесох писмото си горе и заключих вратата, за да съм сигурна, че няма да ме безпокоят, започнах да проучвам моето съкровище отвънка. Минаха няколко минути преди да бях свършила с адреса и да се хвана за печата; човек не бива да превзема подобна крепост с внезапен щурм — тя се оглежда внимателно известно време, както казват военните. Почеркът на Греъм е като него самия, Люси, такъв е и печатът му — чист, решителен, закръглен; няма размазан восък — има пълна, плътна, голяма капка — ясен отпечатък; няма остри ръбове, които да дразнят окото, а един спокоен, равен, приятен почерк, който те успокоява, докато го четеш. Като лицето му е — тъй, както са изваяни чертите му. Виждала ли си го как пише?
— Виждала съм го. Продължавай.
— Печатът беше прекалено хубав, за да го разчупвам, затова го отрязах с ножиците. Когато вече трябваше да зачета писмото, отново се оттеглих доброволно; беше прекалено рано до вкуся от напитката, тя светеше тъй красиво в купата си; исках още малко да й се порадвам. Сетне изведнъж се сетих, че още не съм си казала сутрешната молитва. Чула бях татко да слиза по-рано на закуска, не исках да го накарам да ме чака и бях побързала да сляза, щом се облякох, като сметнах, че няма да има нищо лошо, ако се помоля по-късно. Някои биха рекли, че първо е трябвало да послужа на бога, а после на човека, ала аз смятам, че небето не ще се разсърди за нищо, което съм сторила за милия татко. Изглежда, че съм суеверна. Някакъв глас ми казваше, че не е хубаво да изпитвам друго чувство освен синовна обич, този глас ме подтикваше да се помоля, преди да се осмеля да прочета онова, което тъй копнеех да прочета, караше ме още малко да забравя за себе си и първо да изпълня върховния си дълг. Откакто се помня, ме обхващат подобни импулси. Оставих писмото и си казах молитвата, като накрая горещо си примолих да не изпадам в изкушение и да не извършвам нищо, което би причинило мъка на татко и никога чувствата ми към другиго да не ми позволяват да го пренебрегна. Мисълта за подобна вероятност прониза сърцето ми така болезнено, че се разплаках. Но въпреки всичко, Люси, знаех си, че след време татко ще трябва да осъзнае истината, ще трябва да бъде увещан и принуден да склони.
Прочетох писмото. Казват, Люси, че животът бил едно голямо разочарование. Аз не останах разочарована. Преди да зачета и докато четях, сърцето ми биеше учестено — то трептеше, — всеки трепет беше като задъхване на жадно животно, наведено над кладенеца, а кладенецът се оказа пълноводен, искрящ от бистрота; то щедро утоли жаждата си. Виждах слънцето да проблясва, Люси, през потока и нито мушичка, нито стръкче, ни едно насекомо, ни една прашинка не размътваха тройно пречистената струя.
Казват, че за някои животът бил изпълнен с терзания. Чела съм биографии, в които пътникът върви от страдание към страдание. Надеждата непрестанно му избягва, тя никога не спира, никога не се позабавя, че да позволи на ръката му да я докосне. Чела съм за ония, които са засявали, облени в сълзи, и жътвата им, вместо да бъде прибирана с радост, е бивала унищожавана от нечакана суша, или пък отнесена от силни урагани; тъй, уви, някои от тях са били принуждавани да дочакат зимата с празни хамбари и са умирали в дълбока нищета в най-мрачните и студени дни на годината.
— Нима онези, за които ми говориш, Полина, са били криви, че е станало тъй?
— Не всякога. Някои са били добри, усърдни хора. Аз не съм нито усърдна, нито много добра, но бог ми е отсъдил да расна на слънце, при достатъчно влага, при топла закрила, на завет, нахранена, поучавана от моя скъп баща, а сега… ето че се явява друг един. Греъм ме обича.
Замълчахме известно време в този върховен миг.
— Знае ли баща ти? — запитах тихо.
— Греъм пишеше с дълбоко уважение към татко, но намекваше, че не смеел да му съобщи още нищо, първо искал да докаже, че е достоен за мене. Допълваше, че желаел да разбере какво мисля аз, какви са моите чувства, преди да се осмели да предприеме други стъпки в това отношение.
— Ти как му отговори?
— Отговорих кратко, но не го отблъснах. И в същото време умирах от страх да не би отговорът ми да прозвучи прекалено сърдечно. Греъм е такъв придирчив човек. Написах го три пъти и всеки път съкращавах, охлаждах думите. Накрая, когато очистих писмото така, че заприлича на бучка сладолед, ароматизирана едва-едва с плодове и леко подсладена, тогава чак се осмелих да го запечатам и да го изпратя.
