препоръча да съдя за дървото по неговите плодове.
В отговор на това аз осъзнах и заявих, че тези дела не са плодове на католицизма, че те са само обилен цвят, само едно обещание, което се дава на хората. Цветът, когато се налееше с плод, нямаше вкус на благодетелност, узрялата ябълка се превръщаше в невежество, унижения и фанатизъм. От злочестините и страданията на вярващите се примамка за робуването им. Бедните биваха хранени, обличани и подслонявани, за да бъдат обвързани с това към „църквата“, сираците се отглеждаха и обучаваха, за да останат после в лоното на „църквата“, за болните се грижеха, та да могат, когато умрат, да затворят очи според веруюто и обредите на „църквата“, мъжете биваха смазвани от тежък труд, жени биваха безжалостно пренасяни в жертва и всичките се отказваха от един свят, който бог бе създал красив за добруването на своите деца, нарамваха кръст, непоносимо тежък, за да служат на Рим, да доказват неговата святост, да утвърждават неговата мощ и да разпространяват господството на неговата тиранична „църква“.
За добруването на човека се вършеше малко, за славата божия — много. Хиляди пътища се проправяха с мъки, с кървава пот, с човешки жертви, планини се прорязваха в самите им недра, скалите биваха разсичани до основи и за какво? За да може свещеничеството да марширува с лекота все по-напред и все по-нагоре, към една всепобедна слава, откъдето накрая да вдигне над света скиптъра на тяхната „църква“ — Молох.
Но това няма да стане. Бог не подкрепя католицизма и докато хората все още скърбят за мъките на божия син, нима самият той не ще скърби заради жестокостите и амбициите на Рим, тъй както някога е скърбил за прегрешенията и теглилата на обречения Ерусалим?
О, вие, които се стремите към власт! О, вие, митроносци, домогващи се до светско владичество! Ще настане ден, дори и за вас, когато ще е добре за сърцата ви, които замират при всеки замиращ удар на кръвта, че съществува Милост, която не се съобразява с човешкото съчувствие, че има Любов, по-силна от всесилната смърт, пред която ще се стъписате и вие, пред която ще трябва да паднете ничком, Състрадание, по-силно от всеки грях, Съчувствие, което спасява цели светове — опрощава греховете дори и на свещениците.
Третото изкушение, на което ме подложиха, бе обвито с блясъка на Рим — в славата на неговото царство. В празниците, в по-тържествени дни, ме водеха на църква, показваха ми папския ритуал и церемониала. Разглеждах внимателно.
Не един и не двама — мъже и жени, без съмнение превъзхождащи ме в много отношения, намираха тези спектакли за внушителни, признавали бяха, че въпреки съпротивлението на разума въображението им било покорявано от тях. Не бих могла да кажа същото. Нито процесите, нито литургиите, нито безкрайните свещи, нито кадилниците, нито смайващите одежди, нито божествените накити, , нищо не успя да развълнува моето въображение. Онова, което видях, ми се стори безвкусно, а не блестящо, грубо, материално, а не поетически-духовно.
Това не признах на отец Силас. Беше стар, изглеждаше достоен за уважение, след всеки безплоден опит, след всяко ново разочарование той продължаваше да бъде мил с мене и аз не исках да накърнявам чувствата му. Но една вечер, когато от балкона на един богат дом бях принудена да наблюдавам огромна смесена процесия на църквата и войската — свещеници с одежди и войници с оръжия, някакъв охранен и възрастен архиепископ, облечен в батиста и коприна, приличен на странно побеляла сврака с паунови пера, и група млади девойки с фантастични одежди и гирлянди — тогава изказах мислите си пред господин Пол.
— Това не ми харесва — заявих му. — Не изпитвам уважение към подобни церемонии, не желая да гледам повече.
И след като разтоварих съвестта си с това изявление, аз си позволих да заговоря открито, да приказвам по-обширно и по-ясно, отколкото възнамерявах, и да му съобщя, че съм решила да остана при своята вяра; колкото по-отблизо се вглеждах в католичеството, толкова по-здраво се държах за протестантизма. Несъмнено в догмите на всяка църква има недостатъци, но като сравнявах, разбрах колко по-чиста бе моята в сравнение с онази, чийто изрисуван и крещящ лик бе разбулен пред мен, за да му се възхитя. Казах му, че ние изпречваме между бог и себе си по-малко ритуали, като си запазваме всъщност единственото естество на човешката природа, за да извършим най-задължителните ритуали. Казах му, че не съм в състояние да се наслаждавам нито на цветята, нито на сърмата, нито на блясъка на свещите и бродериите в оня час и при ония обстоятелства, при които човек отправя вътрешния взор към Оня, чийто дом е безкраен и чието същество е вечността, че когато насочвам мислите си към греховете и скърбите, когато размишлявам за земната развала, за моралното падение, за тежките и дълбоки страдания и гъгнещи духовници, че когато мъките на съществованието и ужасите на смъртта тегнат върху ми, когато големите надежди и стаеното съмнение пред бъдещето се изпречат пред мен, тогава и най-мелодичните песни и молитви, изричани на един език, изучаван, но мъртъв, се явяват като пречки за сърцето, което копнее да проплаче: „Господи, смили се над мен, грешния!“
След като изрекох всичко това и дадох изява на своята вяра, след като тъй много се отдалечих от оня, с когото разговарях, тогава най-сетне прозвуча един съзвучен тон, долетя ехо, екна хармонична струна и обедини две спорещи души.
— Каквото и да разправят свещениците и полемистите — промълви господин Еманюел, — бог е добър и обича всекиго, който е искрен. Вярвайте в онова, в което можете да вярвате. Но ние с вас имаме поне една молитва, която е обща: аз също възкликвам: „Господи, смили се над мен, грешния!“
Той се облегна на гърба на моя стол. Позамисли се и после каза:
— Как ли изглеждат в очите на оня бог, който е създал всяка твърд и от чиито ноздри е произлязъл всеки живот и тук, и на ония грейнали горе звезди — как ли изглеждат в очите му различията между човеците? Но тъй като времето не е създадено за бога, нито пък пространството, ни едното, ни другото могат да му служат за мярка или за сравнение. Ние сме жалки в нашата незначителност и това е правилно; а може би верността на едно сърце, истината и вярата в светлината, която той е постановил, му разкриват за вас, хората, толкова, колкото научава от неизменното движение на сателитите около техните планети, на планетите около техните слънца, на слънцата около оня могъщ невидим център, не разбираем, невъобразим, понятен само за един голям необхватен дух.
Бог да ни направлява! Бог да ви благослови, Люси!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
СЛЪНЧЕВИ ЗАРИ
Полина постъпи благоразумно, когато отказа да си пише с Греъм дотогава, докато баща й не даде съгласието си, но доктор Бретън не бе в състояние да живее на километър от хотел „Креси“ и да не измисля най-различни предлози, за да отива често там. В началото и двата влюбени, вярвам, са възнамерявали да стоят по-далеч един от друг; що се отнася до външната изява на чувствата, успяха да сдържат решението си, ала любовта твърде скоро ги сближи.
Всичко, което беше възвишено у Греъм, се стремеше към Полина, всичките му благородни качества се събуждаха и процъфтяваха в нейно присъствие. В предишното му увлечение по мис Фаншоу интелектът, струва ми се, не взимаше никакво участие, ала с Полина и интелектът, и чувството му към изящното трябваше да се изявят. Тези негови качества подобно на всички останали бяха нащрек, жадни за подхранване и готови да откликнат с благодарност на всяка похвала.
Не бих казала, че Полина умишлено го подтикваше да разговарят за прочетени книги или нарочно решаваше да го подмамва към размисли, или замисляше да го усъвършенствува, нито си е въобразявала, че умът му, в каквато да била насока, се нуждае от усъвършенствуване. Тя го смяташе за съвършен във всяко отношение. Само Греъм бе оня, който отначало, и то случайно, спомена за някаква книга, която четял, а когато в нейния отговор прозвуча утвърдителна оценка — нещо, което зарадва душата му, — той продължи да говори повече и по-красноречиво, отколкото бе говорил до този момент по подобен въпрос. Тя го слушаше с наслада и отвърна оживено. При всеки следващ отговор Греъм долавяше една музика, която звучеше все по-сладко и по-сладко за сетивата му, откриваше, подканващ, увличащ, магически звук, който му разкриваше една почти непозната духовна съкровищница, показваше незнайна сила в собствената му мисъл и — което беше още по-хубаво — неизявена доброта в сърцето му. Всеки харесваше начина, по който
