— Ще отида с него до самия парк — рече той.
— Ще отидеш по дяволите с него! — възкликна неговият господар или родственик — не зная точно какъв. — А кой ще се погрижи за конете?
— Животът на един човек е от по-голямо значение, отколкото занемаряването на конете за една нощ. Някой трябва да отиде — промълви госпожа Хийтклиф с по-благ тон, отколкото очаквах от нея.
— Не и по твоя заповед! — отвърна Хертън. — По-добре мълчи, ако държиш на него.
— Тогава нека духът му да ви преследва и дано господин Хийтклиф не намери друг наемател, докато „Тръшкрос Грейндж“ не се превърне в развалини — троснато отвърна тя.
— Чуйте, чуйте, тя ги проклина! — зашепна Джоузеф, към когото се бях насочил в тъмнината.
Той седеше наблизо и доеше кравите при светлината на някакъв фенер. Най-безцеремонно грабнах фенера, после викнах, че ще го върна още на заранта и забързах към най-близката задна вратичка.
— Господарю, господарю, той открадна фенера — викна старецът и се затича след мен. — Ей, Мурджо! Ей, куче! И ти, Вълчо, дръжте го, дръжте го!…
Две космати чудовища скочиха към гърлото ми тъкмо когато отварях малката вратичка. Те ме събориха на земята и фенерът угасна, а дружният смях на Хийтклиф и Хертън сложи капак на гнева и унижението ми. За щастие, животните бяха сякаш по-склонни да протягат лапи, да се прозяват и въртят опашки, отколкото да ме разкъсат жив; но те не ми позволяваха да се изправя и аз трябваше да лежа на земята дотогава, докато злите им господари най-сетне благоволиха да ме освободят. След това, гологлав и треперещ от гняв, заповядах на извергите да ме пуснат да мина — и да носят последствията, ако смеят да ме задържат още дори минута, — като изрекох няколко несвързани заплахи за отмъщение, напомнящи крал Лир74 по безкрайната им злост.
Тая чрезмерна възбуда предизвика обилен кръвоизлив от носа ми, а Хийтклиф все още се смееше и аз продължавах да ругая. Не зная какво щеше да сложи край на тази сцена, ако наблизо не се намираше една личност, която бе все пак по-разумна от мен и по-милостива от стопанина на къщата.
Това бе Зила, яката домакиня, излязла най-сетне да разбере защо се вдига такава врява. Тя помисли, че един или друг от тях ме е нападнал, и като не смееше да се нахвърли върху господаря си, насочи словесната си артилерия към по-младия от двамата подлеци.
— Хубава работа, господин Ърншоу! — възкликна тя. — Какво ли още ще ви хрумне да направите? Нима ще убиваме хора пред самия праг на къщата? Виждам, че тоя дом не е за мен. Та погледнете бедния момък, той почти се задушава! Хайде, хайде, не бива да си вървите в тоя хал. Влезте вътре, аз ще се погрижа за вас. Мирно, вие там!
При тия думи тя внезапно изля половин литър ледена вода във врата ми и ме вкара в кухнята. Хийтклиф тръгна подир нас, но случайното му весело настроение бързо се смени с привичната му мрачност.
Беше ми много лошо, виеше ми се свят и се чувствувах отмалял, тъй че трябваше по неволя да се съглася да нощувам под покрива на неговия дом. Той заръча на Зила да ми даде чаша коняк и влезе във вътрешната стая, а в това време тя взе да ме утешава за сполетялата ме беда и като изпълни заповедта му, с което се окопитих донякъде, поведе ме да си легна.
ТРЕТА ГЛАВА
Докато ме водеше към горния етаж, Зила ме посъветва да скрия свещта и да не вдигам шум, защото господарят й гледал някак особено на стаята, в която щяла да ме настани, и винаги много неохотно позволявал да се нощува в нея. Попитах за причината. Тя каза, че не знаела нищо. Живеела тук едва от една-две години, а толкова много странни неща ставали в къщата, че не й оставало време да любопитствува за всичко.
Бях твърде слисан, за да любопитствувам на свой ред, затова затворих вратата и с поглед потърсих леглото. Цялата мебелировка се състоеше от един стол, долап за дрехи и грамаден дъбов сандък с изрязани квадрати към горния край, наподобяващи прозорци на дилижанс. Приближих се до него, погледнах вътре и разбрах, че той представлява твърде особена старовремска кушетка, много подходящо измислена, с оглед да се избегне необходимостта всеки член на семейството да има отделна стая. В същност този сандък представляваше малък будоар, а первазът на поставения в него прозорец служеше за маса. Дръпнах встрани капаците от ламперия, влязох вътре със свещ в ръка, отново затворих капаците и се почувствувах защитен от бдителността на Хийтклиф и на всички останали.
Няколко мухлясали книги бяха натрупани една върху друга в единия ъгъл на перваза, гдето поставих свещта. Навред по перваза личаха думи, изподраскани в боята. В същност това не бяха думи, а едно и също име, написано на много места с най-различни букви, едри и дребни — Катрин Ърншоу, на места изменено на Катрин Хийтклиф или пък на Катрин Линтон.
С пълно безразличие опрях глава в прозореца и продължих да сричам името на Катрин Ърншоу- Хийтклиф-Линтон, докато накрая затворих очи. Но те не бяха отпочинали и пет минути, когато в мрака внезапно изплуваха с ослепителна светлина редица бели букви, живи като призраци — въздухът започна да гъмжи от Катрини. Като се надигнах да разпръсна натрапчивото име, видях, че фитилът на свещта опира до един от старите томове, а помещението бе изпълнено с миризма на опърлена телешка кожа. Скъсих фитила и понеже се почувствувах зле от студа и настойчивото гадене, седнах в леглото и разтворих повредената книга върху коляното си. Беше някакво евангелие с дребни букви, страшно вмирисано на мухал. Върху един празен лист личеше надписът: „Катрин Ърншоу, нейна книга“ и една дата от преди кръгло четвърт век. Затворих книгата и взех друга, после още една и още една, докато прегледах всички. Библиотеката на Катрин беше добре подбрана и лошото състояние на книгите показваше, че са били използувани добре, макар и не винаги съобразно с истинското им предназначение. Едва ли имаше глава в тия книги, останала без обяснителни бележки с мастило. Те запълваха всяко кътче, оставено празно от печатарите. Някои от тия бележки представляваха откъслечни изречения; други бяха части от редовно воден дневник, надраскан с още неоформен детски почерк. В горния край на една допълнителна страница (вероятно цяло съкровище, когато е била забелязана за първи път) видях една отлична карикатура на моя приятел Джоузеф, скицирана грубовато и все пак много сполучливо и със замах. В мен веднага се зароди любопитство към личността на незнайната Катрин и на часа започнах да разчитам нейните избелели йероглифи.
„Ужасен неделен ден! — започваше следващият параграф. — Тъй ми се иска татко да бъде пак при нас! Хиндли е негов омразен заместник — отношението му към Хийтклиф е отвратително. Х. и аз ще се разбунтуваме — тази вечер направихме първата стъпка.
През целия ден валеше като из ведро. Не можахме да идем на черква, затова Джоузеф трябваше на всяка цена да събере богомолци в таванската стая; и докато Хиндли и жена му се грееха долу на хубав огън — заети с всичко друго, но не и с четене на Библията, в това съм повече от сигурна, — на Хийтклиф, мен и нещастното воловарче беше наредено да вземем молитвениците си и да се качим горе. Трябваше да се наредим един до друг върху чувал с жито. Пъшкахме, треперехме и се надявахме, че и Джоузеф ще трепери, та покрай него да минем с по-кратка проповед. Напразна надежда! Службата трая точно три часа; но като ни видя да слизаме, брат ми все пак има безочието да възкликне:
— Как! Нима свършихте!
По-рано ни позволяваха да поиграем в неделя вечер, стига да не вдигаме много шум; сега дори едно изкикотване е достатъчно, за да ни изпратят в ъглите!
— Забравяте, че тук има господар! — казва тиранинът. — Ще пребия от бой първия, който ме разгневи! Настоявам да се държите съвсем сериозно и да пазите тишина. Хей, момче, ти ли направи това? Франсис, мила, дръпни му косите, когато минеш край него. Чух го да щрака с пръсти.
Франсис здравата му издърпа косите, после отиде и се настани върху коленете на съпруга си; и тъй си стояха като две бебета и с часове се целуваха и си говореха глупости — празни приказки, от които ние бихме се срамували. Настанихме се под свода на кухненския бюфет толкова удобно, колкото ни позволяваха условията. Тъкмо бях завързала престилките ни една за друга, окачвайки ги като перде, и ето че пристигна Джоузеф, тръгнал насам по някаква работа от обора. Той раздърпа окачените престилки, удари ме по ухото и заграчи:
— Господарят умря вчера, дето се вика, неделният ден още не е минал, а и думите на Евангелието още
