кънтят в ушите ви, пък вие си позволявате да играете! Засрамете се! Я седнете, лоши деца; не е да нямате добри книги, стига да ви се четат. Седнете и помислете за спасението на душите си!
След тия думи Джоузеф ни накара да седнем така, че слаб лъч от далечния огън да идва до нас и да огрява текста на вехтите книги, които той пъхна в ръцете ни. Никак не ми се четеше. Хванах своя изпоцапан том за гърба на корицата и го запратих в колибата на кучето, като заявих, че ненавиждам хубавите книги. Хийтклиф изрита своята към същото място. Тогава се вдигна страшна олелия.
— Господарю Хиндли! — викаше нашият пастор. — Господарю, елате насам. Госпожица Кати раздра корицата на «Шлемът на спасението», а Хийтклиф стъпка с крак първата част на «Широкият друм към гибелта»! Много лошо правите, дето ги оставяте да се държат така. Ех, старият щеше здравата да ги натупа, но нали си отиде!…
Хиндли побърза да слезе на земята от своя рай край камината, хвана единия от нас за яката, а другия за ръката и изблъска и двама ни в задната кухня, където, както твърдеше Джоузеф, дяволът щял на всяка цена да ни прибере при себе си; и надлежно утешени, всеки един от нас потърси отделно кътче, в което да дочака пристигането му. Аз докопах тая книга и шише с мастило от полицата и по-открехнах вратата, за да стане по-светло, и вече прекарах двадесет минути от времето в писане, но моят другар няма търпение и предлага да вземем наметалото на млекарката, да се завием с него и да поскитаме из полето. Примамливо предложение; а после, ако случайно сърдитият старец влезе в стаята, той може да помисли, че предсказанието му се е сбъднало. Не вярвам да ни е по-студено и влажно в дъжда, отколкото тук.“
Катрин трябва да е изпълнила намерението си, защото следващото изречение подхващаше друга тема. Личеше, че момичето бе изпаднало в сълзливо настроение.
„Никога не ми е минавало през ума, че Хиндли ще може толкова да ме разплаче — пишеше тя. — Главата ме боли, та не мога и на възглавницата да я държа; и пак не мога да спра сълзите. Бедният Хийтклиф! Хиндли го нарича скитник и не му позволява да стои при нас, нито вече да се храни с нас; казва, че не трябвало да играем заедно и се заканва да го изпъди от къщи, ако не изпълняваме заповедите му. Все обвинява баща ни (как си позволява подобно нещо), че се отнасял прекалено благосклонно с Х., и се кълне, че ще го постави на място.“
Започнах да клюмам над избледнялата страница. Очите ми шареха от писаното на ръка към печатния текст. Видях едно изписано в червено заглавие — „Седемдесет пъти по седем и първият от първите седемдесет. Религиозна беседа, произнесена от пастор Джейбс Брандеръм в параклиса на Гимърдън Съф“. И докато измъчвах мозъка си в това полусънно състояние с различни догатки за начина, по който Джейбс Брандеръм би развил темата си, аз се отпуснах в леглото и заспах. Уви! Колко нежелателни били последиците от лошия чай и лошото настроение! Какво друго би могло да бъде причина да прекарам една тъй ужасна нощ? Не си спомням друга нощ, която би могла изобщо да бъде сравнена с нея, още от времето, когато станах способен да страдам.
Започнах да сънувам дори преди да загубя чувството за обстановката, в която се намирах. Стори ми се, че се е съмнало и че съм тръгнал за дома, с Джоузеф за водач. Дебел сняг, няколко метра дълбок, покриваше пътя; и докато газехме нататък, моят спътник ми додяваше с честите си укори, че не съм взел със себе си поклонническа тояга, като ме уверяваше, че без такава не съм можел да вляза в къщата, а в същото време гордо размахваше някаква мочуга, силно надебелена в горния край, която, както разбрах, се наричала тъкмо така. За миг ми се стори нелепо, че трябва да имам подобно оръжие, за да мога да вляза в собственото си жилище. После нова мисъл мина през ума ми. Аз изобщо не отивах у дома. Бяхме тръгнали, за да чуем прочутия Джейбс Брандеръм да държи проповед върху текста „Седемдесет пъти по седем“, при което или проповедникът Джоузеф, или аз бяхме извършили „първия от първите седемдесет“ и щяхме да бъдем публично изобличени и отлъчени от лоното на църквата.
Дойдохме до черквата. Бях минавал два-три пъти край нея по време на разходките си. Тя се издига в една седловина между два хълма — една висока седловина близо до някакво мочурище, чийто влажен торф, казват, балсамирал отлично телата на няколко мъртъвци, погребани там. Покривът бе още напълно запазен, но понеже оскъдната заплата на свещеника възлиза едва на двадесет лири годишно, както и жилище от две стаи, заплашващи в скоро време да се превърнат само в една, то никой не желае да постъпи като пастор, особено — предвид на мълвата, че енорияшите биха го оставили по-скоро да умре от глад, отколкото да му увеличат доходите макар и с едно пени взето от техните джобове. Обаче в съня ми богомолците на Джейбс бяха многочислени и го слушаха внимателно, а проповедта му — боже господи, каква проповед! — бе подразделена на четиристотин и деветдесет части, всяка от тях дълга колкото едно обикновено слово от амвона и всяка отредена за разглеждане на отделен грях. Не мога да кажа откъде ги измисляше тия грехове. Той имаше свой собствен начин да тълкува фразата и изглежда, че бе необходимо човек да извършва различни грехове при всеки отделен случай. Те бяха от съвсем странно естество — особени прегрешения, за които нямах представа дотогава.
Ах, колко много се отегчих! Как се въртях и прозявах, и клюмах, а после пак се съвземах! Как се щипех и убождах, и търках очи, и ставах прав, и отново сядах и посбутвах Джоузеф да ми каже дали изобщо ще свърши някога! Писано ми било да чуя всичко докрай. Най-сетне той стигна до „първия от първите седемдесет“. В тоя критичен момент ме обзе внезапно вдъхновение. Нещо ме подтикна да стана и да изоблича Джейбс Брандеръм като човек, извършил онзи грях, който никой християнин не е длъжен да прощава.
— Господине — възкликнах аз, — тъй както стоя тук, между тия четири стени, без да мръдна от мястото си, изслушах четиристотин и деветдесетте глави на вашата беседа и ви простих за тях. Седемдесет пъти по седем грабвах шапката си и се канех да си вървя и седемдесет пъти по седем пъти вие неуместно ме заставяхте да седна отново на мястото си. Но четиристотин деветдесет и един пъти е вече прекалено много. Другари-мъченици, нахвърлете се върху него! Съборете го, смажете го на-прах, та това място, в което се е подвизавал досега, никога вече да не види неговия лик!
— Ти си човекът! — викна Джейбс след кратко тържествено мълчание, облягайки се на възглавницата на амвона. — Седемдесет пъти по седем ти разкриви лицето си в прозявки, седемдесет пъти по седем аз се посъветвах с душата си. Ето, това е човешка слабост; и това също може да бъде простено! „Първият от първите седемдесет“ дойде. Братя, накажете го тъй, както е писано. Тая чест се пада на всички божии светци.
При последната дума всички богомолци се втурнаха вкупом към мен, размахвайки поклонническите си тояги; и понеже нямах никакво оръжие, с което да се защитя, сборичках се с Джоузеф, най-близкостоящия и най-жесток измежду нападателите ми, за да му отнема тоягата. Понеже се стекоха толкова много хора, няколко мочуги се кръстосаха във въздуха; насочени към мен удари се стовариха върху други глави. Скоро целият параклис почна да кънти от удари и контраудари. Всеки вдигаше ръка срещу съседа си; и в нежеланието си да стои със скръстени ръце, Брандеръм изля цялото си усърдие в истински дъжд от силни удари по дъските на амвона, а те отекнаха тъй остро, че най-сетне се събудих, за мое най-голямо облекчение. И какво в същност ме бе накарало да сънувам тая невъобразима врява! Какво бе изпълнявало ролята на Джейбс в побоя? Само клончето на една ела, което се удряше в решетката на моя прозорец поради напора на виещия вятър и потрепваше по стъклото със сухите си шишарки! Ослушах се за миг, още обзет от съмнение, и открих причината, после се обърнах и задрямах, но пак почнах да сънувам — дори още по-неприятни неща, отколкото преди, ако това изобщо бе възможно.
Тоя път си спомних, че лежа в дъбовия шкаф и ясно чух фученето на вятъра и воя на фъртуната. Чух и еловото клонче да повтаря дразнещия си шум и го отдадох на истинската му причина. Но тоя шум толкова ми досаждаше, че реших да го спра, стига да мога; и ми се стори, че ставам и се опитвам да откача куката на прозореца. Куката беше пъхната в самия пръстен — една подробност, която бях забелязал още преди да заспя, но която бях забравил после. „Трябва все пак да спра тоя шум!“ — промълвих на себе си, забивайки юмрук в стъклото, после протегнах ръка да хвана досадното клонче, но вместо да напипат него, пръстите ми се свиха около пръстите на някаква малка студена като лед ръка! Обзе ме страшен ужас, като при кошмар. Опитах се да отдръпна ръката си, но другата се бе вкопчила в мен и един страшно меланхоличен глас простена:
— Пуснете ме, пуснете ме да вляза!
— Кой вика? — запитах аз, опитвайки се в същото време да се освободя.
— Катрин Линтон — отвърна треперещият глас. (Защо ли си спомних именно Линтон? За всяко Линтон бях прочел на двадесет места името Ърншоу.)
