— Видя ли? — възкликна Катрин. — Свърши се вече с посещенията ти. Хайде, върви си сега! Той ще се върне с чифт пищови и половин дузина помощници. Разбира се, че няма никога да ти прости, ако е дочул разговора ни. Зле ме нареди, Хийтклиф! Но побързай, върви си! По бих искала да видя Едгар в шах, отколкото тебе.
— Да не мислиш, че ще си отида току-тъй с тоя удар, който още пари гърлото ми? — прогърмя гласът му. — Не, дявол да го вземе! Ще смачкам ребрата му като гнили лешници, преди да прекрача прага! Ако не го просна на пода от бой сега, някой път ще го убия, и понеже държиш за живота му, остави ме сега да го докопам.
— Той няма да дойде — намесих се аз, съчинявайки тая малка лъжа. — Ей кочияша и двамата градинари. Не вярвам да чакате те да ви изхвърлят на пътя. Всички носят по една сопа, а и господарят по всяка вероятност ще гледа от прозорците на гостната, за да наблюдава как изпълняват заповедите му.
Градинарите и кочияшът наистина бяха там, но и Линтон бе с тях. Те бяха вече влезли в двора. Като размисли, Хийтклиф реши да избегне борбата с тримата слуги. Той грабна ръжена, строши резето на вътрешната врата и побягна навън тъкмо когато те нахлуха в стаята.
Госпожа Линтон беше силно развълнувана и ми заръча да отида горе с нея. Тя не знаеше какъв е моят дял в тая бъркотия и аз гледах по никой начин да не узнае това.
— Още малко и ще полудея, Нели! — възкликна тя и се хвърли на дивана. — Хиляди ковашки чукове блъскат по главата ми! Кажи на Изабела да не се вестява край мен. Тая олелия се дължи на нея и ако тя или някой друг вземе да ме разсърди още повече, съвсем ще побеснея. Нели, ако видиш пак Едгар тая вечер, кажи му, че има опасност сериозно да се разболея. Просто ми се иска да се разболея. Тъй безобразно да ме разтревожи и наскърби! Искам да го изплаша. При това може да дойде и да ме обсипе с куп оплаквания или оскърбления. Сигурна съм, че ще почна на свой ред да го обвинявам и един бог знае къде ще спрем! Нали ще му кажеш, мила Нели? Сама знаеш, че с нищо не съм виновна в тая работа. Кой дявол го е карал да подслушва? Хийтклиф се държа възмутително, след като си излезе ти, но аз щях лесно да го отклоня от Изабела, а останалото нямаше значение. Сега всичко тръгна наопаки поради силното желание на тоя глупак да чуе лоши думи за себе си — желание, което се таи като зъл дух в някои хора. Нямаше да му е по-зле на Едгар, ако не бе дочул разговора ни. Наистина, когато ми заговори тъй неоснователно с оня тон на недоволство, след като заради него се бях карала на Хийтклиф, докато гласът ми прегракна, вече ми беше почти безразлично как ще се разправят помежду си, понеже чувствувах, че всички ще се отчуждим за кой знае колко дълго време, както и да завършеше разпрата. Но ако не мога да запазя Хийтклиф за приятел, ако Едгар е решил да бъде мерзък и ревнува, ще се опитам да разбия сърцата и на двамата, като разбия моето. Предизвикат ли ме, това ще бъде един бърз начин всички да загинем. Но ще прибягна към това едва когато изчезне всяка надежда. Не бих искала да изненадам Линтон с подобна постъпка. Досега той благоразумно се е пазил да не предизвиква. Трябва да му обясниш колко е опасно да изоставя това си държане и да му припомниш буйния ми нрав, който стига до лудост, когато ме раздразнят. И гледай да махнеш тоя безразличен израз от лицето си и да се покажеш малко по-загрижена за мен.
Няма съмнение, че безразличието, с което приех тези наставления, можеше да извади всекиго от търпение, защото думите й бяха съвсем искрени, но аз считах, че човек, способен по предварително изготвен план да извлече изгода от гневните си пристъпи, би могъл да се въздържа достатъчно с усилие на волята дори и по време на един от тия пристъпи, а и не исках да «уплаша» нейния съпруг, както ми бе казала тя, нито да увелича неприятностите му, за да подпомогна егоистичните й цели. Ето защо не казах нищо, когато видях господарят да идва от гостната, но си позволих да се върна обратно и да се ослушам, за да разбера дали ще започнат отново да се карат. Той пръв заговори:
— Остани на мястото си, Катрин — рече той без никаква гневна нотка в гласа, но много тъжно и отпаднал духом. — Няма да стоя тук. Не съм дошъл нито да се карам, нито да се сдобрявам. Искам само да разбера дали възнамеряваш след случилото се тая вечер да се държиш и занапред все тъй свойски с…
— Ах, за бога — прекъсна го господарката и тропна с крак, — за бога, нека не говорим повече за това сега! Изключено е студената ти кръв да е кипнала. Вените ти са пълни с ледена вода, но моите парят; и само като гледам тая твоя леденина, те почват да танцуват.
— За да се отървеш от мен, отговори на въпроса ми — упорствуваше господин Линтон. — Ти трябва да отговориш на тоя въпрос, а гневът ти не ме тревожи. Разбрах, че когато искаш, можеш да се държиш не по-малко стоически от всеки друг. Ще изоставиш ли Хийтклиф занапред, или ще се откажеш от мен? Невъзможно е едновременно да бъдеш и моя, и негова приятелка, и аз категорично настоявам да узная кого ще избереш.
— Аз настоявам да бъда оставена на мира! — гневно възкликна Катрин. — Искам това. Не виждаш ли, че едва стоя на крака? Едгар, иди си!
Тя заудря звънеца, докато той се счупи и заглъхна като скъсана струна. Влязох, без да бързам. Тия безсмислени и злонамерени пристъпи на ярост можеха да поставят на изпитание и търпението на светец. Тя лежеше там, блъскаше глава в страничното облегало на канапето и скърцаше със зъби тъй, че човек би помислил, че ще ги строши на парченца. Господин Линтон я гледаше уплашено, обхванат внезапно от угризения на съвестта. Той ми заръча да донеса малко вода. Тя не можеше да си поеме дъх, за да говори. Донесох пълна чаша и й напръсках лицето, понеже не искаше да пие. Няколко секунди по-късно тя се просна неподвижна и извърна очи, а бузите й, станали изведнъж бледи и синкави, добиха мъртвешки вид. Линтон изглеждаше ужасен.
— Съвсем нищо й няма — прошепнах аз. Не исках той да отстъпи, но дълбоко в сърцето си неволно се безпокоях за нея.
— На устните й има кръв — рече той и се разтрепери.
— Не обръщайте внимание на това! — язвително отвърнах аз и му разправих как бе решила още преди идването му да се престори, че побеснява от гняв. Непредпазливо разправих това на глас и тя ме чу, защото се изправи с развяващи се над раменете й коси, с искрящи очи и с неестествено изопнати мускули на врата и ръцете. Реших, че най-малкото, което щеше да ми се случи, бе да ми строши кокалите, но тя само се огледа свирепо наоколо за миг и после се втурна навън от стаята. Господарят ми заръча да вървя подир нея. Последвах я, но само до вратата на спалнята й. Тя ми попречи да вървя по-нататък, като я затвори в лицето ми.
На следното утро не пожела да слезе за закуска и аз отидох да я попитам дали иска да й донеса нещо за ядене. «Не!» — категорично отвърна тя. Повторих същия въпрос на обед и по време на следобедния чай и получих същия отговор. Господин Линтон на свой ред прекарваше времето си в библиотеката и не пожела да узнае какво прави жена му. Изабела и той бяха водили едночасов разговор, в който господарят се бе опитал да изтръгне от нея някоя дума на истинско отвращение към ухажванията на Хийтклиф. Той обаче остана с неясни впечатления от уклончивите й отговори и беше принуден да приключи разпита по незадоволителен начин, като накрая й отправи сериозно предупреждение, че ако поощрява в умопомрачението си своя недостоен ухажор, това би разтрогнало всички родствени връзки между нея и него.“
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Докато госпожица Линтон се разхождаше самотна в парка и градината, винаги мълчалива и почти винаги разплакана, брат й се затваряше при книгите си, които изобщо не отваряше. Струваше ми се, че го гложди смътната надежда Катрин да се разкае за поведението си и сама да слезе долу, за да иска извинение и да гледа да се сдобрят. Тя обаче упорито отказваше да се храни, изхождайки навярно от мисълта, че при всяко ядене Едгар се задушава от мъка заради отсъствието й и че само гордостта го възпира да не изтича и се хвърли в нозете й. Аз си гледах домашната работа, убедена, че в стените на „Тръшкрос Грейндж“ се намира само един разумен човек и че това бях аз. Почти не проявих състрадание към госпожицата, нито се опитвах да увещавам господарката си, а и не обръщах голямо внимание на въздишките на господаря, който жадуваше да чуе името на жена си, щом не можеше да чуе гласа й. Реших да оставя събитията да се развиват естествено и макар че това бе досадно бавен процес, накрая започнах да се радвам на първите бегли признаци на развръзка. Поне тъй ми се стори отначало.
На третия ден госпожа Линтон отключи вратата на стаята си и поиска да й донеса вода, понеже бе изпила тая в каната и стъкленицата, а също и купичка с каша, защото мислеше, че умира. Според мен, тая
