него. Той разбра, че нищо не зная и каза, че малко след полунощ един господин и една дама спрели пред работилницата на един подковач на две мили извън Гимъртън, за да стегне подковите на конете им и че дъщерята на подковача станала от леглото, за да види кои са тия хора. Веднага познала и двамата. И тя видяла човека — бил Хийтклиф, сигурна била в това, а и никой не би могъл да го сметне за друг — да поставя една златна лира в ръката на баща й за сметката.
Дамата била загърнала лицето си с воал, но като поискала глътка вода, той паднал, докато тя пиела, и момичето съвсем ясно видяло лицето й. Хийтклиф държал юздите на двата коня, като продължили да яздят нататък. Те дали гръб на селото и препускали толкова бързо, колкото било възможно по тия лоши пътища. Момичето не казало нищо на баща си, но още тая заран разправило историята на всички в Гимъртън.
Изтичах и надникнах, тъй, колкото да се каже, в стаята на Изабела, после се върнах и потвърдих казаното от момичето. Господин Линтон бе заел мястото си край леглото. Като ме чу да влизам, той вдигна очи, прочете истината в смутения ми вид и пак сведе поглед, без да даде някакво нареждане и да каже дори дума.
— Трябва ли да вземем някакви мерки, за да я настигнем и върнем обратно? — запитах го. — Как да постъпим?
— Тя е отишла по своя собствена воля — отвърна господарят. — Нейно право е да върви, ако това й е по волята. Не ме безпокойте повече за нея. Занапред тя ми е сестра само по име — не защото се отказвам от нея, а защото тя се отказа от мен.
Това бе всичко, което той каза по въпроса. След това не запита нито веднъж за нея и изобщо не я спомена по един или друг начин освен когато ми заръча да изпратя ония вещи, които бяха лично нейни, Щом узная къде се намира новият й дом.“
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Бегълците отсъствуваха два месеца. В тези два месеца госпожа Линтон прекара и преодоля най- тежката криза на болестта, определена като мозъчно възпаление. Никоя майка не можеше да се грижи по- предано за единственото си дете, отколкото Едгар — за нея. Той бдеше ден и нощ и търпеливо понасяше всички безпокойства, които можеха да му създадат възбудените й нерви и помътеният й разум; и макар Кенет да бе заявил, че тая, която спасяваше от гроба, щеше да се отплати за грижите му само като се превърне в извор на непрестанни тревоги — по-точно казано, че господин Линтон жертвувал и здравето, и силите си, за да запази някаква човешка развалина, — благодарността и радостта на господаря нямаха граници, когато лекарят заяви, че животът на Катрин вече не се намира в опасност. Той стоеше край нея дълги и дълги часове и проследяваше постепенното възвръщане на физическите й сили, като подхранваше прекалено оптимистичните си надежди с илюзията за скорошното й възстановяване и че тя не след дълго ще бъде такава, каквато беше преди.
Тя излезе от стаята си за първи път в началото на следващия март. На утрото в тоя ден господин Линтон бе поставил върху възглавницата й китка златни минзухари. Нейните очи, останали дълго време чужди за всякакъв проблясък на радост, ги зърнаха, щом се събуди, и заблестяха от удоволствие, когато почна да събира цветята.
— Тия са първите цветя, които никнат по „Брулени хълмове“ — възкликна тя. — Те ми напомнят топлите ветрове, които топят снеговете, напомнят ми топлото слънце и почти стопени снегове. Едгар, не духа ли южнякът и има ли още неразтопен сняг?
— Тук при нас няма вече сняг, мила — отвърна съпругът й. — Виждам само две бели петна в цялото поле. Небето е синьо, чучулигите пеят, баричките и потоците са пълни догоре. Катрин, по това време миналата пролет аз копнеех да оживееш под тоя покрив, а сега искам да си излязла нагоре по тия хълмове — ветрецът вее тъй нежно и ми се струва, че въздухът би те излекувал.
— Ще отида горе само още един-едничък път — каза болната, — а тогава ти ще ме оставиш и аз ще остана там завинаги. Идната пролет отново ще копнееш да живея под този покрив, ще се връщаш към спомените си и ще мислиш, че днес си бил щастлив.
Линтон я обсипваше с най-нежни милувки и се опитваше да я развесели с най-благи думи, но тя, загледала се унесено в цветята, остави сълзите да се натрупват по миглите и да потекат по страните й, без да му обръща внимание. Ние знаехме, че тя наистина се чувствува по-добре, и затова решихме, че продължителното й стоене на едно и също място допринася значително за тая нейна меланхолия, която би могла да бъде отстранена донякъде чрез една промяна на обстановката. Господарят ми каза да наклада огън в камината на гостната стая, изоставена от всички в продължение на много седмици, и да поставя едно кресло на слънчево място край прозореца. После той я отведе долу, тя седна и дълго се радва на приятната топлина и което очаквахме — съживи се от окръжаващите я предмети, които, макар и познати, не й навяваха тъжните представи, свързани с омразната й стая и с болестта й. Привечер тя вече изглеждаше страшно изтощена, но никакви доводи не можеха да я склонят да се върне обратно в стаята си. Трябваше да наредя дивана в гостната за легло, докато й бъде приготвена друга стая. За да й спестим умората да слиза по стълбите и пак да се изкачва, ние подредихме тая стая, в която лежите понастоящем, на същия етаж с гостната и тя скоро заякна достатъчно, за да се движи от едната в другата, опирайки се върху рамото на Едгар. Ех, гледана тъй, както се грижехме за нея, самата аз почнах да мисля, че би могла да оздравее, а имахме двояка причина да желаем това, защото от нейния живот зависеше още един: всички хранехме надеждата, че не след дълго съкровената мечта на господин Линтон ще се осъществи и че земите му ще бъдат избавени от угрозата да попаднат в чужди ръце чрез раждането на един наследник.
Трябваше да спомена, че около шест седмици след заминаването си Изабела изпрати кратка бележка до брат си, с която му съобщаваше, че се е омъжила за Хийтклиф. Бележката изглеждаше написана със сух и студен тон, но накрая тя бе надраскала с молив някакво неясно извинение, с молба да си спомня за нея с добро чувство и да се сдобрят, ако действията й са го оскърбили. Тя твърдеше, че не могла да постъпи по друг начин тогава, а сега, когато всичко било свършено, не било по силите й да отмени станалото. Струва ми се, че Линтон не отговори на тая бележка, но две недели по-късно аз получих дълго писмо от нея и то ми се стори твърде странно за перото на млада булка, току-що приключила медения си месец. Още го пазя и ще ви го прочета. Всеки спомен от мъртъвци е скъп, стига да сме държали за тях приживе.
„Мила Елен — започваше то, — снощи пристигнах в «Брулени хълмове» и едва сега научих, че Катрин е била и още е много болна. Предполагам, че не трябва да й пиша, а и брат ми е или прекалено ядосан, или премного отчаян, за да ми отговори. Все пак трябва да пиша на някого и не ми остава друг избор, освен да пиша на тебе.
Съобщи на Едгар, че бих дала целия свят, за да видя още веднъж лицето му — че сърцето ми се върна в «Тръшкрос Грейндж» само едно денонощие, след като напуснах къщата, и е там в тоя момент, преливащо от топли чувства към него и Катрин. Обаче не мога да последвам сърцето си (тия думи са подчертани); няма защо да ме очакват; те могат да направят каквито си искат заключения, стига да не стоварват вината върху слабата ми воля или недостатъчната ми любов към тях.
Останалата част от писмото е предназначена само за тебе. Искам да ти задам два въпроса. Първият е — как съумя да запазиш човещината си, когато живееше тук? Не виждам нито едно мое чувство, което да се споделя от ония, които ме окръжават.
Към втория въпрос проявявам особено голям интерес. Ето го и него: господин Хийтклиф човек ли е? Ако е такъв, не е ли луд? Ако не е, не е ли самият дявол? Няма да ти кажа причините, които ме карат да ти задавам тоя въпрос, но те моля да обясниш, ако ти е възможно, какво съм взела за съпруг. Направи това, когато дойдеш да ме видиш, а трябва да дойдеш в най-скоро време, Елен. Не ми пиши, а ела и ми донеси някаква вест от Едгар.
Сега ще чуеш как ме посрещнаха в новия ми дом, който изглежда ще бъде «Брулени хълмове». Ако се спирам на такива въпроси като отсъствието на удобства, то е само за да се забавлявам — те никога не занимават мислите ми освен в редките моменти, когато чувствувам липсата им. Бих се смяла и скачала от радост, ако можех да се убедя, че цялото ми нещастие се свежда до тяхното отсъствие и че всичко останало е някакъв кошмарен сън.
Слънцето залезе отвъд «Тръшкрос Грейндж», когато се насочихме към полето и по това разбрах, че трябва да беше към шест часа. Моят другар се бави половин час, за да разгледа колкото се може по-добре парка и градините, а вероятно и самата къща, тъй че вече бе тъмно, когато слязохме от конете в постлания
