помощник присви опашка и се прилепи към стената, а аз се вмъкнах в първата врата. Усилията на кучето да го избегне се оказаха безуспешни, защото го чух как изквича продължително и жално и изтича надолу по стълбите. Аз имах по-голямо щастие. Той премина край мен, влезе в стаята си и затвори вратата. Веднага след това Джоузеф се качи горе с Хертън, за да го сложи да спи. Бях намерила убежище в стаята на Хертън и като ме видя, старият човек рече:
— Струва ми се, че сега в къщата има място и за вас, и за гордостта ви. Тя е празна и можете да се разполагате сама в нея, ведно с онзи, който винаги присъствува невидим в такава лоша компания!
Възползувах се с радост от тоя намек и още в същата минута, когато се хвърлих в един стол край огъня, главата ми клюмна и аз заспах. Сънят ми бе дълбок и приятен, макар и твърде краткотраен. Господин Хийтклиф ме събуди. Той бе току-що влязъл и ме запита с обичайната си любезност какво търся тук. Казах му защо бях стояла будна до късно — че ключът от стаята ни се намираше в неговия джоб. Намекът за общата ни стая смъртно го обиди. Той се закле, че тя не била обща, нито пък някога щяла да бъде моя, и че той… Но няма защо да повтарям думите му, нито пък да описвам обикновеното му държане. Той е изобретателен и неуморим в усилията си да ме накара да го мразя. Понякога съм толкова смаяна от изненада, че страховете ми изчезват, и все пак мога да те уверя, че никой тигър или никоя отровна змия не биха ме ужасявали, както той ме ужасява. Той ми съобщи за болестта на Катрин и обвини брат ми за нея, като обеща, че щял да ме кара да страдам вместо Едгар, докато можел да се добере до него.
Наистина го мразя — нещастна съм — излязох глупачка! Внимавай да не кажеш нито дума от това на когото и да е в «Тръшкрос Грейндж». Ще те очаквам всеки ден. Не ме разочаровай!
Изабела“
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Щом прочетох посланието, отидох при господаря и го уведомих, че сестра му е пристигнала в «Брулени хълмове» и ми е изпратила писмо, в което изразява скръбта си за заболяването на госпожа Линтон и горещото си желание да го види, а също и надеждата, че той ще й изпрати чрез мен някакъв знак за прошка в най-скоро време.
— Прошка! — рече Линтон. — Няма за какво да й прощавам, Елен. Ако искаш, можеш да отидеш следобед в «Брулени хълмове» и да кажеш, че не съм ядосан, но че съжалявам, загдето я загубих, и то понеже изобщо не мога да си представя, че тя ще бъде щастлива. Обаче не може и дума да става да отида и да я видя. Разделени сме навеки и ако тя наистина желае да ми достави удоволствие, нека склони негодникът, за когото се е омъжила, да напусне тоя край.
— А няма ли да й драснете една малка бележчица, господине? — запитах го с умолителен глас.
— Не — отвърна той, — това е излишно. Връзките ми със семейството на Хийтклиф ще бъдат толкова слаби, колкото и неговите с моето. Изобщо няма да поддържам връзки с тях.
Студенината на господин Едгар ме хвърли в дълбоко униние и още на излизане от «Тръшкрос Грейндж» аз почнах да си блъскам главата и да се чудя как да сложа повече сърдечност в думите му, когато ги повторя там, и как да смекча отказа му да напише дори няколко реда на Изабела. Струва ми се, че тя ме е чакала още от сутринта. Видях я да поглежда през решетката на прозореца, когато тръгнах нагоре по широката пътека на градината, и й кимнах с глава, но тя се отдръпна назад, сякаш се боеше да не я забележат. Влязох, без да чукам. Никога не съм виждала по-мрачно и безрадостно място от това, което сега представляваше някога тъй веселата къща. Трябва да призная, че ако бях на мястото на младата жена, щях поне да почистя огнището и да избърша праха от масите. Тя обаче вече носеше отпечатъка на немарливостта, която се ширеше в тоя дом и я окръжаваше отвред. Хубавото й лице беше бледо и равнодушно, а косата й не беше накъдрена — едни от буклите висяха отпуснато надолу, а други бяха нехайно навити около главата й. Тя вероятно не беше оправила роклята си от прежната вечер. Хиндли не беше там. Хийтклиф седеше до масата и прелистваше някакви книжа в портфейла си, но като ме видя, стана, приятелски ме запита как се чувствувам и ме покани да седна. Само той изглеждаше приличен в тая къща и ми се стори, че никога не е изглеждал по-добре. Обстоятелствата бяха изменили дотолкова положението на двамата, че някой непознат би останал с впечатлението, че той е роден и възпитан като джентлемен, а жена му е същинска повлекана. Тя бързо пристъпи напред, за да ме посрещне, и протегна ръка, за да вземе очакваното писмо. Поклатих глава. Тя не можа да разбере намека и тръгна подир мен до един бюфет, гдето отидох да оставя шапката си, после тихо и настойчиво ме замоли веднага да й предам това, което бях донесла. Хийтклиф отгатна какво значеха тия нейни маневри и рече:
— Ако носите нещо за Изабела, Нели, в което не се съмнявам, то дайте й го. Няма защо да го пазите в тайна. Няма тайни между мен и нея.
— Не, нищо не нося — отвърнах, намирайки за най-добре да кажа истината още в самото начало. — Моят господар ми заръча да кажа на сестра му, че засега тя не трябва да очаква писмо от него, нито пък, че той ще я посети. Той ви изпраща поздравите си, госпожо, а също и пожелания за щастие и прошка за скръбта, която му причинихте, но мисли, че след станалото ще трябва да се прекъснат връзките между двете семейства, тъй като нищо добро не би произлязло от тяхното поддържане.
Устните на госпожа Хийтклиф леко затрепераха и тя се върна на мястото си при прозореца. Съпругът й застана край огнището, близо до мен, и почна да ме разпитва за Катрин. Разправих му толкова за болестта й, колкото считах за уместно, но след като ме подложи на подробен разпит, той изтръгна от мен почти всички подробности, свързани със заболяването й. Обвиних я, както й се падаше, че сама си е навлякла тая беля, и завърших с надеждата, че той ще последва примера на господин Линтон и ще избягва да се меси занапред в семейния им живот, за добро или за зло.
— Госпожа Линтон тъкмо се съвзема сега — подзех аз. — Тя никога няма да бъде отново, каквато беше преди, но животът й е спасен, и ако наистина държите на нея, ще избягвате да се изпречвате отново на пътя й и дори ще се махнете от тоя край. Ще ви кажа при това, за да не съжалявате за постъпката си, че сега Катрин Линтон прилича на предишната ви приятелка Катрин Ърншоу толкова, колкото и аз приличам на тая млада дама. Видът й много се е променил, а характерът й още повече, и човекът, който е заставен по необходимост да бъде неин другар, ще може й занапред да храни същите чувства към нея само като си спомня каква бе тя някога, а също и от човещина и чувство на дълг.
— Това е напълно възможно — забеляза Хийтклиф, мъчейки се да изглежда спокоен. — Напълно възможно е господарят ви да няма на какво друго да се обляга освен на човещина и чувство на дълг. Но нима си въобразявате, че ще оставя Катрин на неговото чувство на дълг и на неговата човещина? И нима можете да сравнявате чувствата ми към Катрин с неговите? Преди да напуснете тая къща, ще трябва да изтръгна обещание от вас, че ще ми уредите една среща с нея. Аз непременно ще я видя, със или без съгласието ви! Какво ще кажете?
— Казвам, господин Хийтклиф — отвърнах аз, — че не трябва да я виждате. Никога няма да я видите с моя помощ. Още една среща между вас, и господарят съвсем ще я убие.
— С ваша помощ това би могло да се избегне — продължи той. — Ако пък има опасност да се случи подобно нещо и ако той стане причина да отежни живота й макар и само с още една неприятност, тогава, струва ми се, ще бъда напълно оправдан да отида до крайности. Бих искал да сте достатъчно искрена и да ми кажете дали Катрин ще тъгува много по него. Страхът, че тя би тъгувала, ме възпира. Тъкмо в това ще видите разликата между моите и неговите чувства: ако той бе на моето място, а аз на неговото, никога не бих вдигнал ръка срещу му: макар омразата ми към него да отравя целия ми живот. Може да не ви се вярва — това си е ваша работа. Никога не бих му забранил да я вижда дотогава, докато тя желае това. От момента, когато тя престане да държи на него, аз бих изтръгнал сърцето от гърдите му и бих изпил кръвта му! Но дотогава — и ако не ми вярвате, значи, че не ме познавате, — дотогава бих умирал малко по малко и капка по капка, но не бих докоснал нито косъм от главата му!
— И все пак — прекъснах го аз — съвсем не ви е грижа да опропастите надеждите за нейното оздравяване, като я накарате да си спомни за вас, когато почти ви е забравила, и като й причините нова буря от раздори и злочестини.
— Струва ви се, че тя почти ме е забравила — рече той. — Ех, Нели, вие знаете, че не ме е забравила! Знаете не по-зле от мен, че на всяка мисъл за него тя има хиляда за мен! Подобна мисъл се бе загнездила в главата ми в най-тежкия период на живота ми. Тя ме преследваше при завръщането ми в тоя край миналото лято, но само нейните собствени думи биха могли да ме накарат отново да повярвам това. И
